тя е Ан Секстън

Модератори: longjohnsilver, orange_juice

тя е Ан Секстън

Мнениеот so_what » Пет Окт 01, 2010 11:05 am

Отчаяният

Кой е той?
Релсов път водещ към ада?
Скършване като треска от мебел?
Надеждата която внезапно превзема помийната яма?
Любовта която се процежда през решетката като пясък?
Любовта която повтаряше завинаги, завинаги
и после те прегази като камион?
Молитва ли си, която се слива с радио реклама?
Отчаян,
аз не те обичам особено.
Ти не подхождаш на дрехите нито на цигарите ми.
Защо се настани тук
огромен като танк
прицелен в половината ми живот?
Не можа ли да отидеш и да се слееш с дървото
вместо да се настаниш тук в моите корените
и да ме насилиш да изляза от живота, който водих
когато до този момент това беше коремът ми?

Е, добре!
Взимам те с мен в пътешествието,
в което от толкова много години
ръцете ми са безмълвни .


***

Боса

Да ме обичаш с моето перчене
означава да обичаш дългите ми загорели крака,
прекрасните ми, изящни като лъжици
и стъпалата ми, тези две деца
оставени да играят навън голи. Интригуващите места,
моите пръсти. Вече развързани.
И освен това да гледаш ноктите на краката ми и
всичките десет части, коренче по коренче.
Всички възторжени и диви, това малко
прасенце отиде до пазара а другото малко прасенце
остана тук. Дълги загорели крака и дълги загорели пръсти.
Останалото, скъпи мой, жената
нарича свои тайни, малки къщи,
малки езичета, които ти разказват.

Няма никой освен нас
в тази къщичка на брега.
Морето носи звънче на пъпа си.
И аз съм твоето босоного момиче
за цяла седмица. Интересуваш ли се от наденички?
Не. Не би предпочел и скоч?
Не. Всъщност ти не пиеш. Ти ме
изпиваш. Чайките убиват риба,
крещят наоколо като тригодишни.
Сърфът е наркотик, зове
аз съм, аз съм, аз съм
цяла нощ. Боса,
барабаня напред назад по гърба ти.
На сутринта тичам от врата на врата
в къщата и играя на гоненица.
Сега ме хващаш за глезените.
Сега си проправяш път нагоре по краката ми
и ме пронизваш в знака на моя глад.

***

Край, среда, начало

Имаше едно време едно нежелано дете.
Абортирана по три модерни метода
тя висеше на матката
закачена за І
построила къщата си вътре
и нямаше никакъв смисъл
да я стържат от там.

В часа на раждането си
тя не заплака,
натупаха я,
но тя не крещя-
вместо това сняг се посипа от устата й.

Докато растеше, година след година,
косата й се изви като роза във ваза
и потече червена по лицето й.
Поставиха й камъни за да накарат
растежа да замръзне тихо
и въпреки че я натъртиха
те не я убиха
но убийството беше вградено в нейното начало


Заключиха я във футболна топка
но тя просто се огъна
и се престори, че е в топла кукленска къща.
Вкараха насекоми за да я изпохапят
и тя ги остави да пропълзят в очите й
преструвайки се, че е куклено шоу.

По-късно, по-късно,
съвсем пораснала, както твърдяха
й дадоха пръстен
и тя го носеше като коренище
и си казваше:
“Да не те обичат е човешко състояние”
и лежеше като статуя в леглото си.

И тогава веднъж
ужасно случайно
любовта я взе на своята голяма лодка
и тя гребеше океана
с гореща радост.

После,
бавно,
любовта изтече
и лодката се превърна в хартиена
и тя узна своята участ
най-после.
Върни се където ти е мястото
бъди глухоняма
в тази метална къща
остави го да те обучи да бъдеш никоя.

***

В компанията на ангелите

Бях уморена да бъда жена,
уморена от лъжиците и пощата,
уморена от устата и гърдите си,
уморена от козметиката и коприните.
Все още имаше мъже, които сядаха на масата ми,
наобиколили купата, която им поднасях.
Купата беше пълна с пурпурно грозде
и мухите кацаха вътре заради уханието
И дори баща ми идваше с белите си кости.
Но аз бях уморена от половете.

Миналата нощ сънувах сън
и му казах..
“ Ти си отговорът.
Ти ще надживееш съпруга ми и баща ми.”
В този сън съществуваше град изграден от вериги
където Жана беше оставена да умре в дрехи на мъж
и природата на ангелите беше станала необяснима
двамата представляваха еднакви същества,
едното с нос, другото с ухо в ръката си,
едното дъвчеше звезда и записваше орбитата й,
всяко беше като поема която се подчинява сама на себе си
и изпълнява функциите на Господ
отделно от хората.

“Ти си отговорът”,
казах и влязох,
легнах до портите на града.
После затегнаха веригите около мен
и аз загубих нормалния си пол и последния си аспект.
Адам беше от лявата ми страна
а Ева от дясната,
и двамата напълно несъвместими със света на здравия разум
Заедно помахахме с ръце
и тръгнахме под слънцето.
Вече не бях жена,
не бях нито едното, нито другото.

О, дъщери на Йерусалим,
царят ме въведе в своята стая
Аз съм черна и съм прекрасна.
Освободиха ме и ме съблякоха.
Нямам нито крака, нито ръце.
Цялата съм само кожа като риба.
Вече не съм жена повече
отколкото Христос беше мъж.

***

превод: Мария Попова

благодарности за Мария
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Мнениеот so_what » Пет Окт 01, 2010 11:09 am

Когато мъжът влиза в жената

Когато мъжът
влиза в жената
както сърфът хапе брега
отново и отново
и жената разтваря устата си в наслада
и зъбите й блестят
като азбука
Логос се появява издоявайки звезда
и мъжът
вътре в жената
затяга възел
така че двамата никога
няма да бъдат отделени един от друг
и жената
се изкачва по цвете
и поглъща стеблото му
и Логос се появява
и отприщва реките си.

Този мъж
тази жена
с техния двоен глад
се опитаха да достигнат
до Бог зад завесата
и успяха за кратко,
обаче Бог
в Своята перверзност
развърза възела.




*Логос – 1. В древногръцката материалистическа философия (Хераклит) – всеобща закономерност. 2. В идеалистическата философия (Платон) – Божествения разум, духовното начало 3. В християнството – Исус Христос

Звездна нощ


“Това не ме спира неистово да се нуждая от – нека кажа думата – религия. Тогава излизам навън в нощта, за да рисувам звездите.” – Винсент Ван Гог в писмо до брат си

Градът не съществува
освен там, където чернокосо дърво се въздига
нагоре като удавена жена в горещото небе.
Градът е притихнал. Нощта кипи с единайсет звезди.
О звездна, звездна нощ! Точно така
искам да умра.

Движение. Всички са живи.
Дори луната издува оранжевия си сърп
за да роди, като бог, деца от своето око.
Древната невидима кобра поглъща звездите.
О звездна, звездна нощ! Точно така
искам да умра:

в това препускащо чудовище на нощта,
всмукана от огромния дракон, да се измъкна
от живота си без флаг,
без тяло,
без вик.

Нейният вид

Излязох навън, обладана вещица
ловувах черния въздух, по-смела през нощта
мечтаех за злини, бях застанала да стопирам
от другата страна на безличните къщи, светлина до светлина
самотно нещо, с дванадесет пръста, обезумяло.
Такава жена не е жена, донякъде.
Аз съм от нейния вид.

Открих топлите хралупи в дърветата,
напълних ги с тигани, формички, етажерки,
гардероби, коприни, неизброими вещи;
приготвих вечерята на червеите и на елфите;
виейки, подреждах редиците.
Такава жена е неразбрана.
Аз съм от нейния вид.

Возих се в твоята карета, шофьор
размахвайки голите си ръце към отминаващите градчета
научавах последните светли маршрути, ти, който оцеляваш,
където твоите пламъци още хапят бедрата ми
и ребрата ми хрущят където колелата ти завиват.
Такава жена не се срамува да умре.
Аз съм от нейния вид.


Прилеп

Ужасяващата му кожа
разтегната от някакъв майстор
прилича на моята, тук между пръстите
нещо като мрежа, нещо като жаба.
Разбира се, когато се родих лицето ми беше мъничко
и преди да се родя, разбира се, умеех да летя.
Не добре, ако нямате нищо против, само воал от кожа
между ръцете и кръста ми.
Също така, летях нощем. За да не бъда видяна
защото ако ме видеха, щяха да ме свалят долу.
През август, вероятно, когато дърветата стигаха до звездите
летях от листо на листо в плътния мрак.
Ако ме беше уловил с фенера си
щеше да видиш розово тяло с крила,
извън, извън корема на майка й, ятата, всички дрезгави
и прегракнали пикиращи над къщите.
Затова кучетата в твоята къща ме душат.
Те знаят, че съм нещо, което трябва да уловят
някъде в гробището вися с краката нагоре
като несполучливо виме.

превод: Мария Попова
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Мнениеот so_what » Пет Окт 01, 2010 3:28 pm

Изгубената лъжа


В устата ми – ръжда,
утайка от една стара целувка.
Очите ми стават морави,
езикът ми е туткал,
ръцете ми са два камъка,
а сърцето
още е тук –
това място, в което любовта живееше,
сега е приковано на място.
Все пак не чувствам съжаление за тия странности.
Всъщност чувството е само едно – омраза.
Защото детето в мен крещи навън,
а аз кроя как да го убия.
Имаше някога една жена,
изпълнена като театър с любов,
и любовта породи любов
и детето в нея, когато надничаше навън,
не се намразваше.
Смешно е, смешно е, любов, това, което вършиш.
Но днес аз бродя в мъртва къща,
замръзнала кухня, спалня
като газова камера.
Леглото ми е операционна маса,
където сънищата ме нарязват на парчета.

О, любов,
ужасът,
плашещата перука,
която милата ти къдрава главица
беше, беше, беше, беше.


Писмо, писано на ферибота, докато пресичаше пролива до Лонг Айланд


Учудвам се, като гледам,
че океанът още продължава.
Сега се връщам
и съм откъснала ръката си
от твоята, както казах, че ще направя,
и стигнах дотук,
както казах, че ще направя,
и сега съм на горната палуба,
стискам портмонето и цигарите,
стискам ключовете от колата
в 2 часа, в един вторник
през август 60-та.

Скъпи мой,
въпреки че всичко се случи,
нищо не се е случило.
Морето е много старо.
Морето е лицето на Богородица
без чудеса или ярост,
или необичайна надежда,
грубо и сбръчкано
от нелечима възраст.

И още,
аз имам очи.
Ето ги моите очи:
оранжевите букви
„ОРИЕНТ” върху спасителния пояс,
висящ до коленете ми,
окаменялата спасителна лодка
с мръсното брезентово покривало,
протрития надпис, кацнал на гърба й:
„Пази се!”
Добре де, казвам,
сама ще се спасявам.

През дясното си рамо
виждам четири монахини,
седят сякаш на партия бридж,
лицата им се промушват
изпод навиците им,
добри като добрички бебета,
потънали в количките.
Вятърът дърпа
широките им наметки,
без да прави разлика
между тях и другите наоколо.
Почти съблечена
аз виждам каво остава:
тая свята китка,
тоя глезен,
тая верига.


Господи,
въпреки че съм много тъжна,
позволи на тия четери сестри
да се изхлузят от кожените си обувки,
да се вдигнат от дървените столове
над тая омаслена палуба,
над този железен парапет,
склонили розови глави на една страна,
да литнат в редица
със старомодно странично загребване,
всяка отворила кръгла уста,
да дишат заедно
като рибите,
да пеят беззвучно.

Скъпи мой,
виж как моите тъмни момичета се отправят нагоре,
над фара на Плъм Гът –
обшивката му ръждива, -
крехък като пагода
върху скала;
над малкия морски фар –
той ме предупреждава за потопяващи ветрове,
които трият сляпото му подножие
и синия му похлупак,
ветрове, които ще вземат пръстите от краката
и ушите на пътника
или любовника.

Ето ги, продължават моите тъмни момичета,
роклите им се веят
във вятъра.
О, те са по-леки от летящи кучета
или от дъха на делфините,
всяка уста се отваря признателно,
по-широка от чаша за мляко.
Моите тъмни момичета пеят за това.
Издигат се.
Виж ги как се възземат
на черни криле, как пият
небето без усмивки
или ръце,
или обувки.
Те викат надолу към нас
от прозирния крайчец на рая:
Блага вест! Блага вест!

Превод Георги Белев
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Мнениеот PLACEBO » Пет Окт 01, 2010 6:11 pm

Прекрасна поезия, прекрасни преводи!
Поздрави за Мария!

Еми, благодаря за добрия подбор, огромно удоволствие беше за мен, когато видях, че си ги пуснала. Копирах си ги и цял ден си ги четох!

:-)
Не се завръщай...
PLACEBO
 
Мнения: 157
Регистриран на: Сря Фев 07, 2007 5:34 pm
Местоположение: София

Мнениеот fightingone » Пон Окт 04, 2010 9:01 am

Да, тя е Ан Секстън. Тя е от онзи вид, който ни разболява. Благодаря ти, Еми, че ни причиняваш това!)
"Умът е арогантен, душата е смирена" - Каролин Майс
fightingone
 
Мнения: 4
Регистриран на: Пет Окт 01, 2010 8:41 pm

Мнениеот so_what » Пон Окт 04, 2010 10:41 am

аз ти благодаря, Мария. благодарение на теб и на хора, като теб, ние имаме удоволствието, да четем поезия, от която душата трепти
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Мнениеот Ivet » Вто Дек 14, 2010 8:04 am

Това е последното стихотворение на Ан Секстън, малко след това тя се самоубива.

Любовно писмо, написано в горяща сграда

Аз съм в една щайга, щайга, която беше наша,
пълна с бели ризи и зелена салата,
кутията за лед чука по нашите възхитителни несполуки,
и аз носех филми в очите си,
и ти носеше яйца в тунела си,
и играехме на чаршафи, чаршафи, чаршафи
по цял ден, дори и във ваната, като лунатици.
Но днес седя на леглото в огън
и дима изпълва стаята,
става достатъчно горещо, за да се разтопят стените
и кутията за лед, един лепкав бял зъб.

Сложила съм маска, за да напиша последните си думи
и те са само за теб, и аз ще ги сложа
в кутията за лед, прибрани за водка с домати,
и може би те ще оцелеят.
Кучето няма да оцелее, ще падне.
Старите писма ще се превърнат в черни пчели.
Вечерните рокли вече са ивици хартия - жълта, червена, лилава.
Леглото - е, чаршафите се превърнаха в злато -
твърдо, твърдо злато, а матрака,
целунат, се превърна в камък.

Колкото до мен, мой скъпи Foxxy,
моите стихове за теб може да стигнат или може да не стигнат
до кутията за лед
и се надявам, че тя е вечна
и това не е ли достатъчно за теб?
Стихът, който носи твоето име,
а моето име е вдясно от това на моя P.R.?
Ако пръстите на краката ми не превръщаха в смола,
щях да разкажа цялата история -
не само историята за чаршафите,
но и историята за пъпа,
историята за любопитно повдигнатите клепачи,
историята за коктейла с уиски върху зърната -
и щях да закопая обратно нашата любов, там, където принадлежи.

Въпреки азбестовите ръкавици,
кашлицата ме изпълва с чернилка
и червен прах се просмуква през вените ми,
нашата малка щайга върви надолу, така публично
и без да го мисля, както виждаш смисълът е самостоятелен акт,
това е кремация на любовта,
но вместо това, изглежда като че ли вървим надолу,
точно по средата на улица Руски,
пламъците издават звук на
кон, който е бил пребиван и пребиван,
камшика е очарованието на човешкия му триумф,
докато мухите идват, на рояци,
директно от United Fruit, Inc.
Ivet
 
Мнения: 109
Регистриран на: Чет Май 21, 2009 5:01 am

Мнениеот so_what » Вто Мар 01, 2011 10:29 am

The more I write, the more the silence seems
To be eating away at me. C.K.Williams




My room is whitewashed,
As white as a rural station house
And just as silent;
Whiter than chicken bones
Bleaching in the moonlight,
Pure garbage,
And just as silent.
There is a white statue behind me
And white plants
Growing like obscene virgins,
Pushing out their rubbery tongues
But saying nothing.

My hair is the one dark.
It has been burnt in the white fire
And is just a char.
My beads to are black,
Twenty eyes heaved up
From the volcano,
Quite contorted.

I am filling the room
With the words from my pen.
Words leak out of it like a miscarriage.
I am zinging words out into the air
And they come back like squash balls.
Yet there is silence.
Like an enormous baby mouth.

The silence is dead.
It comes each day with its shock
To sit on my shoulder, a white bird,
And peck at the black eyes
And the vibrating red muscle
Of my mouth.


Тишината

Колкото повече пишa, толкова повече тишината ме разяжда.
К.К. Уилямс

Стаята ми е боядисана в бяло
Бяла като провинциален арест
И точно толкова тиха;
По-бяла от пилешки кости,
Оголени под лунната светлина,
Просто отпадъци,
И точно толкова тиха.
Има бяла статуя зад мен
И бели растения
Виещи се като разгонени девственици,
Преплели дългите си с езици
Но не казващи нищо.

Само косата ми е тъмна.
Изгоряла в бели пожари
Сега е просто въглен.
Перлите ми също са черни,
Двайсет очи опулени откъм
Вулкана,
Достатъчно кривогледи.

Изпълвам стаята
С думите от писалката ми.
Думи изтичащи от нея като спонтанен аборт.
Бълвам думи наоколо
А те се връщат обратно като в игра на скуош.
И отново тишината.
Като чудовищна детска уста.

Тишината е мъртва
Тя идва всеки ден с трясък
За да кацне на рамото ми, една бяла птица,
И да изкълве черните ми очи
И вибриращия червен мускул
В устата ми.


A Story for Rose on the Midnight Flight to Boston

Until tonight they were separate specialties,
different stories, the best of their own worst.
Riding my warm cabin home, I remember Betsy's
laughter; she laughed as you did, Rose, at the first
story. Someday, I promised her, I'll be someone
going somewhere and we plotted it in the humdrum
school for proper girls. The next April the plane
bucked me like a horse, my elevators turned
and fear blew down my throat, that last profane
gauge of a stomach coming up. And then returned
to land, as unlovely as any seasick sailor,
sincerely eighteen; my first story, my funny failure.
Maybe Rose, there is always another story,
better unsaid, grim or flat or predatory.
Half a mile down the lights of the in-between cities
turn up their eyes at me. And I remember Betsy's
story, the April night of the civilian air crash
and her sudden name misspelled in the evening paper,
the interior of shock and the paper gone in the trash
ten years now. She used the return ticket I gave her.
This was the rude kill of her; two planes cracking
in mid-air over Washington, like blind birds.
And the picking up afterwards, the morticians tracking
bodies in the Potomac and piecing them like boards
to make a leg or a face. There is only her miniature
photograph left, too long now for fear to remember.
Special tonight because I made her into a story
that I grew to know and savor.
A reason to worry,
Rose, when you fix an old death like that,
and outliving the impact, to find you've pretended.
We bank over Boston. I am safe. I put on my hat.
I am almost someone going home. The story has ended.









История за Роуз по време на среднощния полет за Бостън




До тази вечер те бяха отделни неща,
различни истории, най-доброто в най-лошите им страни.
Карайки затоплената си кола към вкъщи, аз си спомних смеха на
Бетси, тя се смееше точно както ти се смя, Роуз, на първата
история. Някой ден, обещах й,
ще хвана нанякъде и си говорехме за това в скучното
девическо училище. Следващия април самолета
ме разтресе като кон, вътрешностите ми се обърнаха
и страха плъзна надолу по гърлото ми а последните ми светски
задръжки напънаха откъм стомаха ми. А после се върнахме
на земята, отблъскващи колкото всеки с морска болест,
на осемнайсет; първата ми история, първия ми смешен провал.
Може би, Роуз, винаги има друга история,
по-добре неразказана, жестока, скучна или хищническа.
Половин миля надолу светлините на предградията
обърнаха очите си към мен. И аз си спомних
историята на Бетси, априлската нощ на самолетната катастрофа
и изненадващата поява на сгрешеното й име във вечерния вестник,
вътрешния шок и вестника заминал в коша
преди десет години. Тя трябваше да върне билета който и дадох.
Това беше грубо убийство от моя страна; сблъсък на два самолета
в небето над Вашингтон, като слепи птици.
И изваждането на останките по-късно, погребалните агенти влачещи телата към Потомак и сглобяващи ги като пъзели
за да се получи крак или лице. Остана само малката й
снимка тук вляво, вече е твърде късно да се страхувам от спомените.
Специално тази нощ, понеже я сътворих в история
която вече мога да разбера и почувствам.
Причината, за която трябва да се тревожиш,
Роуз, когато отбележиш една стара смърт като тази,
и надживееш ударите, е да откриеш че си се преструвал.
Свихме над Бостън. Оцелях. Сложих си шапката.
Почти съм си вкъщи. Историята свърши.


превод: Александър Иванов - hano

Благодаря на Ивет за книгата.
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Мнениеот vionbg » Вто Мар 01, 2011 10:42 am

Този Хано е абсолютен мой ФАВОРИТ като поет, а сега го виждам като преводач.

Поздрави го от мен Еми и да започва да пише, че ми липсват стиховете му.
vionbg
Модератор
 
Мнения: 880
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 9:47 am

Мнениеот so_what » Вто Мар 01, 2011 11:32 am

ето, Стан, току що ти го поздрави лично :D

а от много дълго време, Хано е спрял да пише, само превежда
заради което и аз му благодаря, много и от сърце )))
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Мнениеот vionbg » Вто Мар 01, 2011 12:07 pm

so_what написа:ето, Стан, току що ти го поздрави лично :D

а от много дълго време, Хано е спрял да пише, само превежда
заради което и аз му благодаря, много и от сърце )))


Благодариш му, че е спрял да пише?
Не съм солидарен с теб :) Такива хора трябва да пишат - защото го могат.
vionbg
Модератор
 
Мнения: 880
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 9:47 am

Мнениеот so_what » Вто Мар 01, 2011 4:20 pm

затова, че намира време и сили да превежда :D
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm


Назад към Преводи

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron