Многообразието и дискриминацията у нас и по света

Многообразието и дискриминацията у нас и по света

Мнениеот diisi » Чет Авг 27, 2009 8:57 am

Многообразието и дискриминацията у нас и по света


Пиша по тази тема, защото има какво да споделя и мисля, че ще е интересно за много хора.
Аз съм жена на средна възраст – 31 г. и съм обект на множествена пряка и непряка дискриминация по смисъла на чл. 4 от нашия български Закон за защита от дискриминацията.
Първо съм потърпевша от сексизма, дълбоко присъщ на нашето общество, от най-ранна детска възраст. Ако бях момче, родителите ми и дядо ми и баба ми много повече щяха да се гордеят с мен. Много повече щяха да ми вярват и широко биха отворили сърцата и кесиите си. А те имат основания да се гордеят с мен, защото винаги съм им помагала, уважавала, завърших средното си образование с пълно отличие и то всичките класове. След това въпреки че станах майка само на 18 г. завърших първото си висше образование с Отличен 5.50 – то беше история редовно обучение и второто си висше образование право, макар да нямам нито един юрист от рода и никакви приятелски протекции във факултета със среден семестриален успех от 40 изпита Мн. Добър 4.92 и среден успех от държавните изпити Добър 4.
Това даде повод да бъда още повече дискриминирана, дори от близките си, защото комплексирам всичките с високия си образователен ценз. От друга страна да бъда жестоко комплексирана от познати и непознати, защото въпреки всичките си знания и умения нямам адекватна професионална реализация.
След като завърших история 2001 г. и получих педагогическа правоспособност, работих като учителка 2 г. и няколко месеца, но по английски език. Водех се нередовен учител и заплатата ми беше 121 – 156 лв месечно. Втората година имах нещастието учениците да ме изберат за „учител на годината” на някаква анкета по повод Деня на славянската писменост. Разбрах за тази анкета чак след като обявиха резултатите й, но това стана причина само 5 дни по-късно да се намери член и алинея, за да ме изритат на улицата.
Аз замествах бременна жена, родилка и според закона всичко беше оформено перфектно – жената била привикана срещу обещание за постоянна работа, да се върне ей така само за седмица тъкмо в края на учебната година, нищо че има тримесечно бебе, колкото да ми прекратят договора. Оказа се по-късно, че тя никога не е работила отново в същото училище.
Както и да е с препоръката на съпруга си, започнах работа като офис сътрудник във вестника, в който той е започнал работа като журналист и въпреки че имах необходимото образование да работя като журналист, ми отредиха да се занимавам с реклами, обяви, абонамент, и различни помощни дейности. Журналисти местният вестник си имаше достатъчно – трима, и никой от тях не искаше конкуренция, нито пък някой на когото да помага, учи или съветва. Както и да, и от рекламирането като търговска дейност има какво да се научи, стига да не е в толкова малък град и да имаш предварителна информация за фирмите, предиисторията им, манталитета и характера на собствениците, ако може и малко от миналото им. Иначе, както каза колежката журналистка „ Е*, свинската работа, аз на твое място не бих я вършила”. Чудно ми беше защо така се изрази, нейната работа не изглеждаше да е лесна, да пише безброй статии за различни неща, езикът й е плавен и неутрален, и обикновено изключително деликатен. После разбрах, че има резон и го свързах с коментара на една позната „В тоя град никога няма да се върна. Защото като пръднеш, казват че си се насрал”. За да рекламираш трябва да осъществиш обикновено близък контакт със собственика на търговското предприятие или с неговото доверено лице, трябва да си едновременно общителен и необщителен, за да не издаваш тайните на собствения си колектив и да бъдеш оригинален, изразявайки се с клишета. Иначе думите ти неизбежно ще бъдат препредадени изопачени и украсени и тълкувани превратно. Шефовете на най-големите предприятия обикновено са отделени с няколко фейс контрола от случайният търговски агент и нямат ли предварителна препоръка от няколко места, предварителна уговорка от 1-2 месеца и предварителна благосклонна нагласа са в състояние да се държат по-зле от най-мръсния прошляк-клошар на улицата. Те самите са най-големи сноби, оглеждат приходящия как е облечен, как се държи с какво возило е и крайният резултат от официалното общуване с тях обикновено е плод на съчетанието от дългогодишни предразсъдъци и моментно настроение.
Да си млад,т.е. под 30 г. е недостатък, защото нямаш опит /и в университета е същото/, дори и в малък колектив всички са ти едва ли не шефове поради елементарното уважение, което им дължиш заради възрастта. Да си прекалено възпитан също е недостатък, защото го възприемат като отстъпчивост и възможност да ти кажат „не”, преди дори да са разбрали за какво става дума. Да си стар, пак е вредно, защото сетивата и физическите ти възможности вече отслабват, пък и идеите ти обикновено не са така свежи, активността е занижена и продуктивността също. Да си младолик и симпатичен колкото е хубаво, по-скоро не е, защото все някой те схваща като конкурент и заплаха. А пък най голямата дискриминация почувствах когато завърших право декември 2007 г. и се оказах без работа.
Завършването на право ме отдели още повече от света на непознати, познати, дори близки роднини. И по този пункт се чувствам дискриминирана. Да, дискриминирана съм, защото комплексирам всичките си близки, пък какво остава за непознатите. Защото българинът има ниска правна култура, на юристите се гледа масово като на материални и твърде неморални хора и никой отстрани не може да си даде сметка за какъв къртовски труд става дума. Даже любимите ти хора се дразнят от високия ти образователен ценз, сякаш те са взели над 80 изпита в университета и бойкотират и елементарни битови инициативи, които подхванеш, та дори и дребен съвет. Все те изобличават, че нещо искаш да ги поучаваш, нещо да им се бъркаш, нещо да ги измамиш. Чудно ми е как не могат да предположат, че искам да ги предпазя от собствените си грешки. Обикновено който завърши право, сам си дава сметка че всъщност твърде малко знае и това по същество е учене през целия живот. Юристите са просто „коминочистачите на обществото”. А дали си настъпателен или отстъпчив не зависи толкова от образованието, колкото от семейната среда и възпитанието, а впоследствие и житейския опит. Защото за да съдиш, обвиняваш или защитаваш хората трябва определена житейска практика, която да формира убеждения и мотиви на обвинителен или оправдателен уклон, или което е най-трудно, стремеж да се открие и обоснове линията на справедливостта за всеки индивидуален случай според закона, а при липса на закон „на основните начала на правото, обичая и морала”.
Големият прелом в личен план за мен настъпи когато завърших прословутото право и с допълнителните две квалификации по английски език и компютърна грамотност, останах без работа. От друга страна това може би естествено и закономерно съвпадна с момента, в който най-близкият ми човек се дръпна от мен. Дискриминирана съм също от съпруга си, това да не пропусна, защото външно не съм красавица и от ранна възраст ми е втълпявано, че съм грозна, ниска, тъмна. Причината той да ме избере за брачен партньор е, че видя нещо различно в мен, което е удобно за него – скромност, нематериалност, толерантност към различието, изключително интелектуални интереси и някаква своеобразна деликатност и тактичност. Защото родителите ми не са известни – произхождам от семейство на електротехник железничар и касиер-домакин, докато неговият баща е неколкократен републикански шампион по борба и известен треньор, обиколил почти всички континенти по разни състезания.
Дискриминирана бях и съм и въз основа на „човешки геном”, защото майка ми е доста серт и това ми печели вниманието на целия квартал, въпреки че никого не съм обидила или нагрубила. Дискриминирана съм и по произход и месторождение, защото произхождам от малко градче и като доказателство ще приведа поведението на един самовлюбен професор по икономика, който първо гледаше от къде си, видно от първа страница на студентската книжка и за мен каза: „Горна Оряховица, Долна…ясно. Четворка”. Колежката преди мен пострада още повече: „Ммм, Украйна…. Двойка”. Преди това имаше такъв речитатив за нациите, че аз лично се засрамих от ненормалния му шовинизъм.
Макар да не членувам в никоя политическа партия съм дискриминирана поради политическата принадлежност на баща ми, който невероятно скромен по природа, макар с нищичко да не се е облагодетелствал лично, не я крие и открито поддържа доста непопулярната в момента „синя идея”. Може би от идеализъм, може би от романтичност или просто защото тази политическа група първа популяризира демократичните принципи у нас. Само че градът ни е червен в мнозинството си и за да изразяваш така отявлено и смело политическите си пристрастия трябва да имаш доста солидна материална основа.
В моето малко градче почти всичко, да не казвам всичко, ми беше ясно, скучно и безинтересно – знаех преимуществата и недостатъците на живота тук и го възприемах като умалена проекция на устройството и дейността на цялата ни държавица. Повечето хора сме в групата на дискриминираните по материален признак. За ниската ни правна култура колегите не спират да тръбят по форумите, а ниската финансова култура вече я доказахме 1996-97 г. и не спираме да я доказваме и до ден днешен. „Бог високо, цар далеко”, ами я „Кой когото може” е принципът на повечето ни работодатели и „хора с пари”. Най-много се хвърля в очи дискриминацията на материален признак – не си ли накичен с определено количество злато, прилично облечен според последната мода и с що-годе ново возило, „мъдрите” хора просто странят от теб.
Е, та усещайки, че „няма справедливост, другарю водещ”, в търсенето на „нови приятели”, само за двайсетина дни в периода 14 юли – 6 август 2008 г. се оставих на съдбата си и успях да пострадам от около 11 тежки престъпления, за които не ми се пише. Старите хора казват „Сам паднал, сам се убил”, или типично българското „Битият бит, е* - e*”. Отдавна се чувствах „чужд сред свои и свой сред чужди”, чужденец в собствената си държава. Като апогей на целия процес на разочарование и упадък, който изживявах в личен план, се озовах в съседна Гърция. Усещах, че ставам жертва на някакъв вид измама, но и без друго ми се случи вече какво ли не, собственост нямам, изглеждаше да съм излишна, да става каквото ще да става. Много не мога да загубя, но може пък да спечеля. Само не се досетих, че мога да загубя живота и здравето си. Колеги, не умирайте от смях – азбучна истина е, че човек обикновено не цени каквото има, докато не го загуби.
И там, въпреки всичките си квалификации, бях принудена да чистя в предградията на Атина, да правя компания, да разказвам истории – лични, регионални, та дори и за националните ни герои, да уча непознатите си събеседници на български песни и танци и общо взето да ги забавлявам срещу подслон и залък хляб. В Гърция стигнах дъното, но от там блестях. Тъй като чужденците в един момент ме ползваха като „пробен камък”, някаква безпристрастна оценка за качествата си. Много се добираха до мен с лъжа, измама, принуда, насилие, само да могат да кажат после „Е, аз успях”. Тези, които успяха наистина, се броят на пръстите на едната ръка. Май там получих своите „милион алени рози”, защото в един момент бях по-желана от всяка хубава и богата жена на улицата. Възгордях се, уморих се и се отегчих да се боря с тълпата ревниви и озверели поклонници, разболях се тежко и „приятелите” ми ме изоставиха. Близките ми не ме видяха красива и оценена, обект на всеобщо възхищение, посрещнаха ме в България почти умряла анорексичка. И ме заклеймиха: „Гърция – големият ти провал. Ти нищо не можеш.”
Имах ли аз подготовка да отида в чужда държавна столица на високомерната ни съседка Гърция и да живея там месеци наред сама, общувайки активно с около десетина различни националности – „понеже случаят благоволи”и да съществувам под сянката на тежко умишлено престъпление. Разбира се, че не. Без пари и без никакви приятели там отпреди. Не бях живяла дори едно денонощие в нашата собствена столица София. Но както се оказа по-късно, нищо не бях изгубила – дори близо до центъра, а пък какво остава за крайните квартали, ми се хвърли в очи такава мизерия – материална и духовна…гарата, автогарата….къде отиваме ние, сърцето ми плачеше. Че то „на село” нашият Търновски регион ми се видя направо „перла”. И както основателно ме поправят, Търновски регион никак не е село, а си остава културната столица бастион на България.
Да оставим това.
Попаднах сред многообразието в Атина, направо като Маугли в джунглата. Първото нещо, което силно ме очарова, след като прескочим лъскавите магазини, добрата пътна инфраструктура на улици и кръстовища, сфетофари прекалено много даже по съвсем микроскопични улички, беше красотата на арабската и кюрдската музика, и най-много сватбените им песни. Ще си помислите: „Нерде Стамбул, нерде Ямбол”. Току говорихме за гръцката столица, че изведнъж скокнахме на арабската музика. Както се оказа в района на метростанция „Катопатисия”, където се установих съвсем случайно няколко дни след пристигането си, живееха много араби, на квартира, разбира се. От доста време. Те в мнозинството си твърде добре знаеха гръцки език, макар и само говоримо, спазваха стриктно обществения ред в чуждата държава и произхождайки от семейства с по 7-8 деца много добре се справяха с живота, следвайки личния си интерес. Т. е. имах възможността да попадна сред многообразието. Прехласнах се по изпълненията на сирийският музикант Джорджо Уасуф, когото сравних с любимия си Васил Найденов заради въздействието, което оказва творчеството им конкретно върху мен, иначе, разбира се, са несравними. Той пее също за любов, приятелство, свобода, пустинята, премеждията, добродетелта. Клиповете му напомнят обстановката на планините в България. Впечатли ме емоционалния заряд на туркинята Maxun в песента „Ю кукла мам”, някои изпълнения на Ашраф, и други, които вече не помня добре, гръцката “Erota mou” на Ели Кокино. Гръцката естрада от 60 -70 години още повече не е за пренебрегване. Първоначално ми беше трудно да свикна с духа и своеобразието й, но постепенно определени изпълнения много ми допаднаха стигнаха до сърцето ми. Забелязах, че мелодията на няколко стари български естрадни песни е взаимствана от гръцки, напр. „Zilevo” или „Дай си сърцето на когото искаш ти…”, само че при превода неизбежно нещо е изгубено и „преправено”. Също и една песен, която е едно и също чувство на арабски, на гръцки и на български „Ако останеш сам в нощта, ще дойда и ще те спася”, популяризирана в България от нашумелия преди години Азис. Клипът на “Erota mou” на Ели Кокино досущ наподобява нашия т. нар. „еротичен балет” по популярните вечерни шоута на българските канали, от който определено ми се повдига. Както и да е, всяко нещо с възрастта си и с времето си. Не че имам нещо против хубавите момичета и буйните танци. Просто от опит знам, че по този начин създаваме погрешна представа у чужденците, че българката е нещо като чудно красива кукла за развлечение, нещо като „славеят на индийския император” и затова някои от тях, гледайки чалга каналите задават сериозно въпроси от рода „При вас не спират ли порното през деня?”. И по този параграф дори в България сме дискриминирани – само чалга, чалга, и никакво право на избор. Халтура, шарлатания, от която сме потърпевши аз и близките ми приятели съидейници. Защото сме малцинство. Аз например не натрапвам на съседите си музиката, която харесвам.
Започнах да уча по-малко паралелно около 10 езика, поне говоримо – гръцки, арабски, кюрдски, румънски, албански, италиански и френски – за последните два имах някаква подготовка отпреди, но не са особено популярни в Атина. Даже ми подариха английско-португалски речник, който после пък други ми откраднаха. Изненада ме и ме учуди, че думата „Ела” има еднакво значение и на български, и на гръцки и на арабски, само дето ударението е различно на книжовен български /на шопски диалект си е същото/, а на кюрдски българското лично местоимение в 1 л. ед. ч.”аз” се употребява абсолютно със същото лексикално и граматично значение. Много ме впечатли практическият опит, че някой, който изобщо не разбира думите ти на езиците, които говориш /в моя случай само български и английски/ може да те разбере перфектно въпреки че знае само кюрдски и „еленика” задоволително. И то само защото има желание да те разбере и търпение да те изслуша. С жестовете и мимиката, интонацията, с която произнасяме думите изразяваме повече отколкото със самите думи. В тази връзка, свикнах да нямам доверие на хора, които почти не говорят – малко вероятно е да нямат мнение или какво да кажат, просто крият нещо, достатъчно грозно, за да се срамуват другите да го знаят. Те от своя страна не харесват хора, които много говорят – първо защото е неизбежно да кажат някоя глупост и губят много време. От друга страна пък последните не са надеждни приятели, защото издават тайни, които са им поверени и поставят в опасност тези, които общуват с тях.
Направи ми впечатление, че макар и от различни националности, с различно образование и опит и различен пол, аз и тези, които имаха възможност да общуват по-продължително време с мен, си влияехме взаимно. Кофражисти и металоработници започваха да четат и пишат, да чистят и подреждат като мен. Аз от своя страна започнах да ненавиждам глупостта, порочните навици, разврата и да подбирам с кого общувам като тях. Сега вече твърде добре зная, че да обичаш всички е на първо място ОПАСНО. И като патило животинче, година и нещо по-късно обичам само членовете от семейството си и то само тези, които не ме лъжат, и най-близките си приятели. Защото когато изпаднеш в беда, само те остават до теб, да ти помогнат и да отвърнат на обичта ти.
Страшната безработица в някои региони роди „катастрофическия инстинкт”. Изследователи психолози го обясняват като постоянно чувство на безизходица, безнадеждност, близка гибел или нещо страшно, което предстои. Оттам и медицинската прогноза, че от депресия ще загинат повече хора, отколкото от СПИН и всъщност това е чумата на нашето време. Днешният ден отприщи ксенофобски нагласи дори и у мен, дето съм пословична с демократичното си и толерантно отношение към чужди етноси, както повечето млади българи бяха. Но това е в резултат от нарасналата престъпност, голяма част от която е организирана и борбата за хляба.
Когато става дума за работни места, работодателят избира от собствения си етнос. Арабинът не понася турчина, не го иска в кафенето си, образованият грък с основание ненавижда и се пази от групичките от Пакистан и Бангладеш, и още от родината на опиума Афганистан, които вдигат грандиозни скандали, завършващи с групови сбивания в центъра на Атина. И то в близост до луксозни магазини и светли, богати църкви. Патилият българин страни от хитрите и нахални роми, където и да ги срещне по света. Защото да лъжеш и да крадеш е навик, от който трудно се отвиква като от тютюнопушенето и трябва да имаш „основателна причина”, за да се откажеш от това. И както каза старият ми преподавател г-н Анчев: „Ей, много ги мразят албанците в Гърция”, а пък аз инстинктивно без много-много да му мисля и обяснявам, отговорих: „Че те са си за мразене”. Не е справедливо това отношение от моя страна, разбира се, защото от всяка нация си има и хора, и хора. Но главната причина елините да гледат на албанците като на „кацариди” /гр. хлебарки/ е че в болшинството си са хипер нахални и безцеремонни, действат групово и без предупреждение, често с измама – като организирана престъпна група. Например някой от тях си хареса момиче от друг етнос, трябва да го „ползват” всичките. Все им обяснявах, че любовта, доверието, симпатията не са „делима вещ” подобна на артикул от хранителен маркет, не може да се раздели между приятели като храна, алкохол, цигари или нещо подобно…
Когато споделяме еднакви ценности и интереси, езика, пола, националността, професията, че дори и материалното положение нямат такова огромно значение , че да бъдат пречка за нашето общуване и разбирателство. Защото всъщност принадлежността към едни и същи идеи ни прави приятели, тъй като това е нашия общ интерес. Това е нематериален интерес наистина, но споделяйки точно тези принципи на равенство, братство и свобода, ние, познати и непознати хора от различни нации можем да изградим доста здрава основа за всякакъв вид материален интерес – стоки, услуги, капитали, образование, култура и междукултурен обмен и да сме сигурни, че няма да се мамим и лъжем на дребно.
diisi
 
Мнения: 1
Регистриран на: Чет Авг 27, 2009 8:52 am
Местоположение: Горна Оряховица

Назад към Литературни Раз(мисли) - зона за публицистика

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта

cron