"българският роман е все още слаб фактор..."

"българският роман е все още слаб фактор..."

Мнениеот Radi_Angelov » Нед Апр 15, 2007 7:47 pm

"българският роман е все още слаб фактор, като обществено явление"
Интервю на Ради Ангелов с Петър Денчев.

Ради Ангелов: Какво е мнението ти за мястото на диалога в съвременния роман? Как виждаш ти полемиката в съвременния роман, като диалогичност между литературните герои вътре в самото произведение или като опит, чрез определени сигнали, знаци да предизвика индиректна полемика с четящия човек?



Петър Денчев: Напоследък диалогът като форма на разказване изчезва. Поне в текстовете, които ми попадат. Като че ли авторите се страхуват от диалога, от човешкото слово, от изреченото от устни слово. Разказването в диалог все повече започва да се отделя само и единствено в писането за театър и кино. Дори поезията стана монологична. Като автор търся диалог с четящия. Опитвам да не бъда монологичен. Но монологът е реакция срещу липсата на отговор. В живия бит никой не тръгва с мисълта, че ще каже в един определен момент монолог, той казва едно изречение, не вижда резултат, продължава, отново няма, или пък е незадоволителен и продължава да говори… Така че монологизирането е резултат от липсата на ответна реакция.


Ради Ангелов: Какво е виждането ти за ролята на българския роман в съвременното ни общество? Чувства се един вакум на критерии в днешното ни общество и интелигенцията изглежда е абдикирала напълно... Как ще коментираш позицията на някой кръгове създадени от млади автори(примерно сайт Бунтарите), че ролята на съвременните автори е да създават ценностните критерии в нашето общество, тоест да указват посоката, а не да се движат по инерцията налагана от медийната манипулация?

Петър Денчев: В ролята на автора винаги влиза и функцията на ментора, понякога по-явно, друг път почти незабележимо, но това е неотменима част от литературата. Правенето на изкуство означава обществена изява, а тя предполага гражданска позиция. Ако тя липсва всъщност се превръща в безкрайно споделяне на душевни излияния. А такива могат да се правят и в тесен приятелски кръг без да има нужда да ангажират вниманието на една или повече читателски групи. Но да се върна към началото на въпроса…българският роман е все още слаб фактор като обществено явление, а и от продуктивна гледна точка писането на проза изисква време, труд, целенасочени усилия. Българското общество не е изначално свързано със словото, то не е същностно и не представлява съставна част на живеенето на хората тук и затова е трудно текстовете художествена литература да бъдат възприемани като нещо повече от авторска суета.

Ради Ангелов: Какво ти е мнението за вулгаризирането на езика? Това само опит за привличане на внимание ли е или трайна тенденция на обезценяване на красивото слово?

Петър Денчев: Езикът е жив организъм. Някога, когато бях малък, журналистическия стил вкара в употреба много турски думи в активния български речник, за да разбие административния изказ от предишната обществена система. Това се приемаше като естествено от мен тогава, защото не бях виждал предишното. Сега в медиите и в съвременната художествена литература на България наблюдавам завръщане към същностно българското като етимология.
Честно казано не знам дали бих могъл да говоря за вулгаризиране. Това, което наблюдавам е по-скоро “гетоизиране”, разделяне на езика като материя на малки “гета”, в които се поместват и разграничават социални типове, използват определен набор езикови средства, често твърде примитивни.

Ради Ангелов: Кои са големите проблеми за които би писал? Задавам ти този въпрос, защото си млад човек и измерваш ръста си без да се съобразяваш с натрупания опит и позитивите и негативите, които носи той.

Петър Денчев: Темата на творчеството ми като човек е самотата. Поне досега това беше една от основните ми теми, заедно с всички нейни нюанси – отчуждението, липсата на вътрешен живот. Чувствам се потиснат от проблеми, за които принципно не се говори. Които са все още табу – сексуалното насилие в семейството, възможността за свободен избор в любовта. Българското общество все още е кланово общество – това може да се забележи сред групировките, политическите кланове. Тук все още важат фолклорни-родовите отношения, което е тъжно. Затова ще продължават да съществуват и теми табу.
Вярно, измервам ръста си без да се съобразявам с опита, но потапям дълбоко “лота” на съзнанието си. Фантазирам. Интерпретирам живия живот.

Ради Ангелов: Доколко според теб авторът трябва да се оприличава на героите си? Преди ни учеха, когато правим коментар на някое произведение да не говорим за това какво е искал да каже авторът, а какво изразява лирическият герой. Смяташ ли, че авторът може дотолкова да се абстрахира от героите си, че никой да не го разпознае сред тях или сред мирогледа им? Вярмаш ли в автономността на автора? Мислиш ли, че той е деперсонифициран съобразно художествения текст?

Петър Денчев: Изкуството е личен проблем. Понякога действа терапевтично, друг път истерично. Но освен личен проблем е и работа. За да работи един артист той трябва да използва целия свой запас от негативен и положителен опит, целия набор инструменти, който му дава фантазията, наблюденията. Авторът присъства навсякъде в своето произведение. Той твори от себе си. Каквото е казал авторът го е казал, вярно е. Героите могат да бъдат изразители на конкретни идеи, да ги провеждат и това отново е свързано с автора. Вярно е, ако се интересуваме от литературния текст и неговите достойнства като такъв е редно да го отчуждим за известно време от личността на автора, но не е възможно да я пренебрегнем абсолютно. И все пак лирически герой не съществува в романите, а само в лириката.

Ради Ангелов: Всеобщо мнение е, че в повечето конкурси журито е пристрастно и твърде субективно. Наградите се присъждат най-вече на автори с утвърдени имена и не винаги най-добрите произведения предложени за конкурсите са писани от тях. Интересна ми е позицията ти, като на победител в едни от най-сериозните конкурси.

Петър Денчев: Това е разпространено мнение не само сред литературните конкурси. Но моят опит досега опровергава това мнение. Първият конкурс, който спечелих – на сп. Алтера (конкурс за разказ на тема “Екстаз”) през миналата година, го спечелих като абсолютно непознат автор за сериозните литературни кръгове. След това последваха няколко номинации на различни конкурси, втора награда на поетичния конкурс “Веселин Ханчев” в Стара Загора и сега награда за романа. Наистина не съм срещнал тенденциозно отхвърляне или награждаване на някои автор в определени конкурси. Дори на тазгодишния конкурс “Развитие” разбрах, че са участвали известни автори. Твърде е възможно и да съществуват тенденциозни пристрастия в някои конкурси. Но дълбоко в себе си вярвам, че артистът, човекът, който се занимава с изкуство е чист човек и държи на каузата, държи на търсенето и е щастлив, когато открие нещо интересно, ново, оригинално.

Ради Ангелов: Какво е виждането ти за съвременната модерна поезия? Не се ли преиграва “малко” с неримуваната форма, дотам, че тя да е по-оценена тогава, когато не изразява никаква идея, а е игра с думите на езика, като една сложна, но красива плетеница от думи?
Езикът или идеята трябва да бъдат водещи в едно произведение?

Петър Денчев: Последната година малко се отдалечих от поезията. Модерната поезия е конгломерат от много съставни части. Не бива да забравяме, че идеята е водеща, но тя трябва да получи съответната адекватна форма, а именно езикът. Една идея сама по себе си не представлява нищо. Формата е въздействащата сила. Но определено никога идеята, смисълът не бива да страда в името формални ходове. Не съм привърженик на самоцелните авторски упражнения с езика, освен ако не са езиково изящни, което е твърде голяма рядкост.

Ради Ангелов: Ти си млад човек, мислиш ли, че си развил в себе си умението да се учиш от хората преди теб и да ги уважаваш. Мислиш ли, че Вазов е добър поет? А какво е виждането ти за римувания стих? Мислиш ли, че той е мъртъв?

Петър Денчев: До известна степен, смея да заявя, че съм го развил, защото определено автори и лчности са изиграли голяма роля за мен, за да стигна до тук. Без наученото нямаше да извървя пътя.
Вазов е добър поет от гледна точка на традицията. Не бива да се забравя, че стойностите са обект на коментар. От днешна гледна точка Вазов е ценен като съхранител на определена историческа памет в художествено слово, като ментор и възпитател на определени ценности. От гледна точка поетичната традиция той е добър поет. Ако трябва обаче да спекулираме от гледна точка на днешния ден можем да го зачеркнем, можем да го заплюем. Но това е безсмислена постмодерна игра. Като съвременен автор съм се научил да ценя традицията и смятам, че тя трябва да се поддържа жива.
Римуваният стих не е мъртъв. Мъртво е клишето, представата за римувания стих. Римата е форма, която трябва да се овладее. При това не лесна форма. Често попадам на съвременни автори, които пишат в рима, но при тях тя представлява жалко подражателство.

Ради Ангелов: Можеш ли да застанеш под една идея, ако ти не си неин автор?

Петър Денчев: Да, мога. Ако я смятам същностна за себе си. Ако смятам, че тя е близо до сърцето ми.

Ради Ангелов: Предполагам, че няма да се изненадаш, че съм пропуснал да ти задам въпроси-клишета от типа: “каква музика слушаш” и “коя е любимата ти книга”. Вече е ясно, че тези въпроси са безсъдържателни и целят да представят някаква имитация на личността на интервюирания. Ще се опитам да те изненадам с един друг въпрос. Какво мислиш за жанра интервю?

Петър Денчев: За да заключим рамката на интервюто, ще отбележа, че това е диалогичен жанр по формата си. Но не винаги е такъв по същност. Това е интересен жанр. Понякога е полезно, мисловно един човек да си прави автоинтервю, за да си изясни своите мотиви… Като журналистически жанр това е доста подценявана материя. А всъщност това е начина на портретиране, на изграждане на образи.

Ради Ангелов: Ние с теб сме приятели отдавна. Последния въпрос е личен. Какво мислиш за приятелите, които са ти подавали ръка? Приятелството ценност ли е за теб?

Петър Денчев: Приятелството е ценност, безспорно. Но последните няколко години ме накараха да преосмисля общуването си с хората, като че ли станах по-концентриран и започнах да общувам по-винмателно, разкривайки себе си стъпка по стъпка, а не с едно вдигане на завесата. Малко, по малко започвам да разбирам, че приятелите, не са задължително стоящи до теб във всеки един момент. Можеш да излизаш от живота им, да им напомняш, да се завръщаш. Затова са приятели. Не бива да се гледа на тях като непрестанен източник на енергия. Честно казано започнах да избягвам хората, които изискват постоянно общуване, непрестанни срещи. Пълноценното общуване има нужда и от осмисляне.
Приятелите, които са ми подавали ръка не са малко. И започват да се увеличават, особено сега, когато вече имам наистина реалната възможност да правим нещо заедно.
Radi_Angelov
Site Admin
 
Мнения: 483
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 2:17 am
Местоположение: Варна

Назад към Литературни Раз(мисли) - зона за публицистика

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron