химия на самотата

Вашият графичен поглед върху фотоматерията или писменият израз върху снимка.

Мнениеот zdravko_z@abv.bg » Пет Фев 16, 2007 11:05 pm

защото
сивотата също има чар. ------
--------------------------------------

Много поетично е казано!
Поздрав!

Понякога и аз се страхувам от сивотата, самотата вътре в мен, приятели!
Ana
zdravko_z@abv.bg
 
Мнения: 1
Регистриран на: Пет Фев 16, 2007 10:45 pm

Мнениеот nig » Съб Фев 17, 2007 2:39 am

Неизвървяния път
(Робърт Фьост)


Два пътя сред жълти дървета видях
да тръгна не можех по двата,
бях сам и зачуден застанах пред тях,
загледан към първия дълго стоях,
додето го губех в листата.

По другия после потеглих все пак
и по-добре сторих навярно -
не беше утъпкан от ничий друг крак,
макар че обрасли със гъст храсталак
еднакво те бяха коварни.

и в утрото двата лежаха пред мен
със още нестъпкана шума.
По втория крачих нататък цял ден!
Но пътя да следвам бях твърдо решен,
за връщане нямаше дума.

Отдавна, отдавна се случи това
ще кажа с въздишка едничко:
в гората застанах пред пътища два -
избрах по-самотния и онова
решение даде ми всичко.


Не знам защо, но когато прочетох поста ти се сетих за това стихотворение.

Благодаря, че сподели!
nig
 
Мнения: 12
Регистриран на: Пет Фев 09, 2007 1:06 am

Мнениеот so_what » Съб Фев 17, 2007 12:35 pm

Николай
хайде сега пробвай със свой стих :D
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Мнениеот nig » Съб Фев 17, 2007 8:23 pm

Верно, че малко се отклоних от целта на темата...
Като(ако) ми хрумне нещо ще го напиша :)
nig
 
Мнения: 12
Регистриран на: Пет Фев 09, 2007 1:06 am

Химия на самотата

Мнениеот cefules » Съб Фев 24, 2007 6:07 pm

/това ми е отговора, ако може да се нарече отговор, Еми/

Сутрин се обличаше в стъкло. Не искаше да бъде докосвана. Тя даваше да си мислят, че я докосват, така трябваше, печелеше хората, общуваше с тях и не ги мразеше, живееше с тях и не я отегчаваше, движеше се помежду им и не се уморяваше, често изпреварваше някой, често беше изпреварвана, спазваше правилата не защото й харесваха, а за да не разруши логиката без която, чувстваше, би попаднала в непознат свят от който таеше боязън. Спазваше правилата за да се предпази от нови които не искаше да научава. Стъклото беше прозрачно, практически невидимо, тънко и еластично. Слепваше плътно по кожата й. Извличаше го от съня си.
Стискаше зениците си, малко преди пробуждане. Стискаше ги с вътрешна ръка, както се изстискват плодове и от тях стъклото потичаше. Обливаше хладно тялото й, прилепваше плътно по него. Придобиваше твърдостта която тя желаеше и тогава едва отваряше очи и се раздвижваше. В ежедневието си се ръкуваше често. Целуваше се по бузките с колежки и приятелки. Позволяваше в асансьора да се притискат в нея миришещи на хормонални експлозии сака и панталони. Често с поведение, усмивки, погледи и прошепнати многозначни думи предизвикваше сама разюзданите реакции в тялото на познати и недотам познати събеседници. Пиеше обикновено минерална вода, понякога маргарита, много рядко: текила. Не събличаше стъклото когато някой си мислеше, че прави любов с нея. Имаше случаи когато се боеше, че то ще се пръсне и парчетата ще нарежат нея и него. Изкушаваше се да го свали, но не искаше да бъде докосване, не искаше да бъде докосвана. Не никога, все още не, все още спомняше си, всъщност не съвсем, не беше конкретна история предизвикала травма. Не го разбра, отведнъж, но съзнаваше, че кожата й охладнява, трепетите приличаха на плитчини в които ясно се вижда наслоена мърсотия от химически отпадъци които природната среда не можеше да разгради. Поемаме индустриалният свят в себе си, помисли си тъжно, почти без отвращение, а липсата на отвращение беше по-неприятно чувство от самото отвращение. Задуши се, искаше да излезе от синтетичната си кожа. Не успя да се разплаче. Заблуждаваше се в онзи който имаше, той се заблуждаваше в нея, в онзи който бе преди него също се заблуждаваше и той също се заблуждаваше в нея, в приятелката която й отне единият и в приятелят който и отнемаше другият също се заблуждаваше. И в този който в онзи ден я покани на среща също се заблуждаваше и той също се заблуждаваше в нея. Фалшифициран е екстракта на греховното, захарин не мед са думите на изкусителя. Призляваше й. Ама, че глупост правеше този който спеше с нея, ама че глупост направи предишният, ами тя, ама че глупост. При това без желание, просто така. Докосваше се просто защото беше редно да се докосва. Защото е прието да има обмен на информацията която носят кожите. Не защото нейната желаеше, не защото техните желаеха толкова. Напоследък й беше ужасно и без друго. Просто лъжа, но много. Криеше от този или от онази нещо което знаеше, ставаше съучастник на онази или онзи без да го желае. Въвличаха я в лъжите си, отдавна вече не се противеше. Отдавна не се боеше, че и с нея постъпват така както и с жертвата. Не помнеше вече дори от кога не се боеше. Просто искаше да излезе от променената си кожа. Не, да се самоубие, това не можеше, не биваше. Искаше просто да спре да чувства и последните трепети които все още чувства. Дъждовните улици й приличаха на плужек. Мърдаше пред очите й, плъзгаше се на някъде. Кафето беше безвкусно. С изразходени свинки делеше офис и коридори. Алкохолът спря да я напива, после спря да пие алкохол. Всяко докосване чувстваше като киселинна атака, разяждаше я. Болеше я. Сълзите й потичаха от болка, криеше ги доколкото е способна. Отбягваше доколкото е възможно хората, а после се научи да се облича със стъкло. И да пази себе си от мърсотията. Хладно й беше в дрехата. Тресеше я понякога. Искаше й се да я свали в топлите дни за да се наслади на слънчевият лъч който игриво я докосва. Виждаше обаче погледи. Чувстваше ги да звънят по покритите й със стъклото изглеждаше голи рамене. По видимо твърде щедро откритият бюст, по врата й. Зренията бяха като плът, те носеха плътта и киселините й. Свиваше устни, гадеше й се, не можеше да свали стъклото. Не искаше да сваля стъклото. Плътта й по него започна да оживява. По-дълбоки станаха усещанията й, появиха се под тях течения й отнесоха утаената мърсотия. Пробуди се вълнение. Нощно време по-силно. Блъскаха се вълни, гръдта й на границата на съновидението беше невисока скала с чадърче и шезлонг до самият ръб. Небето се бръчкаше в облаци. Тежки капки падаха, чисти бяха, пареха, дим разнасяха. Скоро щеше да завали. Вятър отнесе чадърчето. Шезлонгът дълго се плъзгаше докато се катурне от ръба, падне и с крясък се разбие, за да се превърне в буревестници. Плъзгаха се вълните по плажа, плъзгаха се като милувки. Тя беше пясъка, на сън се събличаше. Пламваха минерални извори. Деца се спускаха по пързалките към близкият басейн. Оградите на плажа падаха. Сладолед се разтопи и потече по корема й. После се изля соленият дъжд и материята изчезна. Вълни отвсякъде, но не истински, съзнанието й беше клатушкащ се кораб по тях. Тръпка на радост и всичко свършваше.
Сутринта отново обличаше стъклото. Все по-често желаеше да го свали. Оживялата й кожа желаеше. Почувствала докосванията на съня, очакваше подобни да са и докосванията на реалното. Възпираше я трезвият й ум и вродената й предпазливост. Искаше да укрепне, да бъде достатъчно силна за да не позволи да се случи отново с нея онова лошото. Усещаше как тялото й под стъклото се изменя. Би отхвърлило мърсотията, не би я поело в себе си, тя не би го изменила така както се случваше някога. Дълго отлага решението си да тръгне без стъклената си дреха и след като се престана да се бои, че ще бъде омърсена. Толкова дълго беше я обличала, че имаше чувството, че ще я видят гола, макар да й се струваше смешно, защото стъклената дреха не се виждаше и не криеше нищо от очите. Чакаше повод и той се откри. Мъж нито висок, нито нисък. Прекалено чаровен не, но не и лишен от очарование. Малко отнесен, но за щастие, не човек на изкуството. С жив ум, но не и мъдър. Не и прекалено лекомислен. Богат в никакъв случай, но не и изпаднал нещастник. Привлече я, защото се появи точно когато й се искаше да я привлече, защото не приличаше на никой от онези с които се беше сближила. Защото не го познаваше и не бе го любила през стъклото си, за да остави веднъж завинаги защитата си към него. Защото имаше слънчеви изригвания, беше стъпил върху маркирано от разгонен котарак место, защото брадата му беше на ден и половина и не личеше, че е рижа, защото просто твърде дълго се канеше да свали стъклото си. Две вечери се срещнаха. В първата я целуна пред вратата й. На втората телефона й позвъни преди да влезе в апартамента му и го излъга, че я викат спешно за нещо си. Случайността й помогна да осъзнае, че не иска да сваля стъклото си пред очите му. Може да забележи разликата. Позвъняването беше грешка. Извини му се. Нарочи среща за следващият ден.
Той дълго я чакаше. Предчувстваше разочарование. Не беше изненадан, че тя не дойде. Дори не се напи. Сгреши обаче като си помисли, че тя не го е желала и още от начало е знаела, че няма повече да се срещнат.
Какво се случи с нея?
На другата сутрин, тя, не облече стъклото. Вятърът от течението в стаята я галеше и възбуждаше. Цветовете в стаята я докосваха дълбоко до мислите. Ароматите играеха с косите й, така както никога. Настръхваше от сладост докато стъпваше боса по теракотата. Дрехите й се впиха гальовно в тялото.
Когато излезе от дома си и вдигна лице към слънцето, за да бъде погалена….разпадна се….
От нея останаха само купчина дрехи. Газ която се разнесе.
И едно витаещо съзнание.
Тъй дълго изолирано, тялото й беше изменило химическият състав, а той беше неустойчив в реалните условия на околната среда.
-Не пийте от отровната вода-
крещя,
а сам не мога да съм извор.

s+
cefules
 
Мнения: 35
Регистриран на: Чет Сеп 22, 2005 4:23 pm

Мнениеот so_what » Нед Мар 04, 2007 11:06 am

И така първият ни конкурс по тема приключи. :D Благодаря на всички автори и държа да кажа собственото си мнение ,че изборът беше труден и всички вие се справихте прекрасно!
След обсъждане с колегите е време да обявя авторът спечелил конкурса на тема Химия на самотата .
А това е Хелена Окоронко и стихът й:
"С" като сняг по раменете

Магия е
че очилата още се държат на носа й
а треперещата ръка намира чашата с боза
Този следобед
самотата вони на урина
и прекипяло кафе

Тя е Рапунцел
затворничка
в кулата на първия етаж-
жената която говори с Киви
и вечеря с прилепи
докато балконската врата се усмихва беззъбо...

две крачки до свободата стара майко
ако бастуните имаха криле

Очаквайте представяне на авторката , интервю :D :D :D снимки и други разконспириращи я компромати :wink:
Предлагам всички читатели имащи въпроси към Хелена ,да й ги зададат във форума ,като аз ще се погрижа тя да отговори на всички питания! :lol:
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Мнениеот ejko » Нед Мар 04, 2007 1:11 pm

добри стихове. Някой път и аз може да снимам по ваши стихове, не само вие да пише по мои снимки!
Поздравявам Ви за инициативата!!!
ejko
 
Мнения: 1
Регистриран на: Нед Мар 04, 2007 1:07 pm

Мнениеот so_what » Нед Мар 04, 2007 1:21 pm

ejko написа:добри стихове. Някой път и аз може да снимам по ваши стихове, не само вие да пише по мои снимки!
Поздравявам Ви за инициативата!!!

ежко :lol: аз ти благодаря .и тук искам да ти кажа ,че твоята химия на самотата е едно от най добрите слайдшоута ,които съм виждала !
а и твоята идея си я бива! :wink:
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Предишна

Назад към Фото(графи)

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron