химия на самотата

Вашият графичен поглед върху фотоматерията или писменият израз върху снимка.

химия на самотата

Мнениеот so_what » Нед Фев 04, 2007 11:34 am

Семантиката на думата фотография произлиза от гръцките думи фотос / снимам/ и графос / пиша/.(тук се опитах да ги изпиша в оригинал,но не се получи :))
От днес в сайт Бунтарите стартира нов форум Фото(графи).
Във форума модераторският екип ще поставя линк със снимка или слайд шоу и тема към която потребителите да развихрят фантазиите си .Няма ограничения за стил или изискване за жанр. Напишете това ,което снимката Ви кара да чувствате .
Най доброто произведение ще бъде обявено за произведение на месеца (става въпрос за участвалите в конкурса произведения, а не за тези публикувани в литературна тетрадка "Бунтарите") и екипът на Бунтарите ще организира виртуално представяне на автора на първата страница на сайта.
Ето и първата тема: Химия на самотата
http://www.buntarite.com/photo-grafos/ejko.exe - това е линк от който ще изтеглите снимковият материал ,така прекрасно сътворен от Ежко.
Очакваме вашият поглед в думи ,като може да учавствате и с повече от едно произведение.
Успех на всички!
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Дано

Мнениеот Валентин Дишев » Вто Фев 06, 2007 12:03 am

Никак не ми се иска тази идея да не срещне подкрепа.
Последна промяна Валентин Дишев на Нед Фев 11, 2007 12:25 am, променена общо 1 път
Валентин Дишев
 
Мнения: 72
Регистриран на: Съб Ное 18, 2006 11:38 am
Местоположение: Благоевград

Ето това предизвикаха Ал Ди Меола и Снежко :)

Мнениеот Levena » Вто Фев 06, 2007 7:37 am

Никога не правете това в къщи, сами.

Събрах натрупаната мръсотия от каменния зид,
с който предпазвах мечтите си.
Изсипах я в мензурка – по-прозрачна от възможност,
по-крехка от желание,
нечуплива като спомена за плюшено мече.
Прибавих щипка минал сняг,
шепа дим от бабино огнище,
девет капки истинско очакване,
осем грама старост.
Затоплих с погледа на онзи мъж.
Завих с месала на надеждата, зачаках.
Сместа набъбваше, и съскаше, и шупваше...
Не помня кога гръмна.
И до днес по стените на душата ми
жълтеят следите й –
като забравена обява
за никому ненужен дом под наем,
като разкъсан от тъга и вятър некролог.
От тогава сънувам черно-бели сънища.

:)
Levena
 
Мнения: 29
Регистриран на: Пон Фев 05, 2007 5:19 pm
Местоположение: София

Мнениеот Валентин Дишев » Вто Фев 06, 2007 8:34 am

Да!
:) :) :)
Валентин Дишев
 
Мнения: 72
Регистриран на: Съб Ное 18, 2006 11:38 am
Местоположение: Благоевград

пусто любопитство

Мнениеот kult » Вто Фев 06, 2007 9:48 pm

Eм, не могa дa изтегля линкa! Пробвaх многокрaтно, но не стaвa. :oops:
kult
 
Мнения: 30
Регистриран на: Вто Сеп 07, 2004 11:55 pm

Re: пусто любопитство

Мнениеот so_what » Сря Фев 07, 2007 8:47 am

kult написа:Eм, не могa дa изтегля линкa! Пробвaх многокрaтно, но не стaвa. :oops:

ще намерим начин да ти го изпратим Ел :D
очаквам включването ти на всяка цена ! :D :D :D
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Благодаря

Мнениеот Zveru6ka » Чет Фев 08, 2007 10:54 pm

Той продаваше семки. На отсрещния тротоар. И кантарче имаше. Такова старо, овехтяло, някак мръсно изглеждаше от тук. Всяка сутрин идваше малко след девет, изкарваше от храста прилежно скритите от предния ден клонки и премиташе „работното” си място. След това вадеше от избледнялата си брезентова торба шише с вода и напръскваше тротоара. И пак премиташе. В девет и петнадесет разгъваше малкото си туристическо столче, измъкваше от някъде един кашон, обръщаше го и грижливо нареждаше пакетчетата със семки. Те, пакетчетата, се застъпваха. Подредени перфектно едно до друго. А после кантарчето – поставяше го малко настрани от краката си и сядаше. И така цял ден. На отсрещния тротоар.
Всяка сутрин в девет без пет пристигах пред офиса и чаках шефката да дойде да отключи. Лъскавия ни офис. Нов. Модерен. С прекрасен изглед към морето. И към него. Към продавача на семки. С чаша топло нес кафе стоях до прозореца и се взирах към него. И ми ставаше мъчно. Не го познавах, но от цялото му същество струеше самота и бреме. И някаква странна и трудно понятна за околните гордост. Тежестта на дългите безпарични години, сменилите се правителства, тежестта на огорчението. Но, странното беше, че той винаги идваше. Дори се усмихваше на случайно спрелите се минувачи. Рядко се спираше някой да се претегли или да си купи семки. По-скоро хората, който се спираха, всъщност се връщаха. Първо го подминаваха, правеха една две по-бавни крачки, сякаш сети ли се нещо много важно, спираха се, връщаха се при него и му подаваха шепа стотинки. И тъкмо решаваха да си тръгнат, той ги спираше - да се претеглят, да си вземат пакетче семки. Не искаше подаяния. Не просеше.
Независимо колко работа имах, винаги, когато вдигнех глава – виждах него. Седеше си тихо и кротко и се препичаше на слънце. Примирен със съдбата си. И ми ставаше тъжно. Още по-тъжно и още по-самотно. Никога не събрах смелост да пресека булеварда и да отида при него. Страх ме беше, че ще осъзная моята собствена тъга и самота.
А я осъзнавах. И за да се преборя с нея, реших да я споделя. С приятели бяхме седнали на едно заведение до плажа. На тридесетина метра от офиса ми. И от работното място на Продавача на семки. Не знам какво ми стана, какво ли съм си въобразявала, но споделих, разказах им за него. Очите ми се насълзиха. И това предизвика смеха на компанията. Много се забавляваха. Бях не ръба да ревна. Тогава един от тях реши да престанат с присмеха. Дори роди невероятно предложение:
- Що не вземеш да му дадеш двайсет лева, като ти е толкова мъчно за клетия старец.
- Казах ти, той не проси.
- Ми тогава дай му ги и му кажи да се премести десетина метра, да не го виждаш поне. Плащаш за услуга. – и ми намигна.
И отново бурен смях. Изключих се за околния свят. Просто ги игнорирах. Тях и глупавия им смях.
На следващия ден, сякаш прочел желанието на приятеля ми, той не дойде. През пет минути поглеждах през прозорците ни, но него го нямаше. Стана три следобед. Обикновено си тръгваше към три.
- Днес твоят приятел няма да дойде.
Гласът на шефката ми ме изтръгна за секунда от мрачните ми мисли.
- Не те разбрах.
- Човекът отсреща. Със семките. Виждам как всеки ден го наблюдаваш. Днес май няма да дойде.
Тя беше права. Нямаше. Сигурно подсъзнателно беше доловил присмеха на приятелите ми и сега си стоеше някъде другаде, сам самотен. Обадих им се и ги обвиних. Те бяха виновни. Че са го изгонили.
И отново избухнаха в неудържим смях. Не можело да ми се угоди. Като бил там – ме натъжавал. Като го нямало – пак. Така си беше. Ама предпочитах да е там. Да го виждам. Някак си, по-спокойна бях.
На следващия ден той дойде. Не съм предполагала, че мога толкова много да се зарадвам на един непознат старец. Който продава семки. И се препича на слънце. Но този ден беше различно. Дойде и една баба. Разпъна едни покривки, ръкоделия, чорапи, калцуни и ръкавици.
- Твоят дядо си има компания днес. – явно и шефкта ми не беше безразлична към отсрещния тротоар. А там кипеше бурна атмосфера. Бабата не спираше да говори. От тук виждах как устните й не спират да се мърдат. И от време на време направо чувах смеха й. Което практически беше невъзможно, но цялото й тяло така се тресеше, че си представях смеха й. А Продавачът на семки не казваше нищо. Само от време на време и той се усмихваше. Някак тъжно. Може би защото знаеше, че съвсем скоро отново ще е сам на този тротоар. Бабата идва още няколко дни. После престана. Но той продължаваше неизменно всяка сутрин да премита, да сяда на столчето си и да изкарва някоя и друга стотинка за насъщния си.
И така ... всеки ден. Аз напуснах работа. Отидох в нов офис. На отсрещния тротоар вече нямах кого да наблюдавам. Нямаше го продавача на семки. Често съм си мислила в обедната почивка да се разходя до пристанището. Да го видя. Сигурно още е там. Тази зима е топла и сигурно той се възползва от любвеобилните лъчи на слънцето. Да продаде още някое пакетче семки. Да претегли някого на овехтялото си кантарче. Кого ли заблуждавам. Няма да отида. Защото самотата и тъгата просто ме убиват.
Но вие, ако идвате към Варна, или се разхождате по булевард Приморски (номерът е 27 за да сме най-точни, само че на отсрещния тротоар), погледнете дали моят дядо не е там. Няма как да не го познаете. По кашончето със семки. И старото кантарче. И приветливия му поглед. Макар и малко самотен. И ми кажете. Кажете ми, че той е там. Защото аз съм една самотна нещастница, която не може да се престраши да отиде при милия човечец и да му пожелае Приятен слънчев ден. Направете го заради мен.
Zveru6ka
 
Мнения: 10
Регистриран на: Чет Яну 25, 2007 10:20 pm
Местоположение: Варна

Мнениеот Валентин Дишев » Чет Фев 08, 2007 11:45 pm

Боряна, не зная защо, но докато четях, си спомних за едно стихотворение от 1991 г. на Георги Каприев. Мисля че ще разбереш.

Безсмислица

някаква глупост
празен балкон
и нелепо мушкато
писък на гларус
място за стол
вчерашен спомен за лято

:)
Валентин Дишев
 
Мнения: 72
Регистриран на: Съб Ное 18, 2006 11:38 am
Местоположение: Благоевград

Ето го моя поглед:

Мнениеот nig » Пет Фев 09, 2007 1:13 am

***

не подигравам погледа
на самотата.
нищо че е малко смешен.
понякога натрапчив,
самовлюбен
но
друг път
устремен
катери по лъчите
и разбира,
че това са неговите
собствени.
предпочита да не пада.
художник е,
дете,
което оцветява
картини.
реши ли, ги оставя така
защото
сивотата също има чар.
смее се,
когато е сериозен
и обича да говори,
като мълчи.
харесва се отразен
и постоянно търси огледала,
но намира трудно –
счупени са
а ръбовете нараняват.
жалко,
обаче е само поглед.
не умее да поправя.
nig
 
Мнения: 12
Регистриран на: Пет Фев 09, 2007 1:06 am

Мнениеот Zveru6ka » Пет Фев 09, 2007 8:47 pm

Валентин, не разбирам.
Zveru6ka
 
Мнения: 10
Регистриран на: Чет Яну 25, 2007 10:20 pm
Местоположение: Варна

Мнениеот Валентин Дишев » Пет Фев 09, 2007 9:28 pm

Zveru6ka написа:Валентин, не разбирам.


Страхувах се от това. Да не се подведеш от заглавието... Странно е да обясняваш стихотворение... Но, ето: малко тъга, малко безсилие и много нежност... А пък сме викнали да наричаме "безсмислица" нещата, които не се прегръщат със "здравия разум". Някои от тях са най-смислените. Стихотворението, много тихичко, казва и това. Връзката с твоята история е ясна. :)

Впрочем, дядото е още там. И - след вчера - винаги ще е там.
:)
Валентин Дишев
 
Мнения: 72
Регистриран на: Съб Ное 18, 2006 11:38 am
Местоположение: Благоевград

Мнениеот Zveru6ka » Пет Фев 09, 2007 10:25 pm

:) Благодаря ти.
Zveru6ka
 
Мнения: 10
Регистриран на: Чет Яну 25, 2007 10:20 pm
Местоположение: Варна

"С" като...

Мнениеот хелена » Съб Фев 10, 2007 4:01 pm

-"С" като сняг по раменете-

Магия е
че очилата още се държат на носа й
а треперещата ръка намира чашата с боза
Този следобед
самотата вони на урина
и прекипяло кафе

Тя е Рапунцел
затворничка
в кулата на първия етаж-
жената която говори с Киви
и вечеря с прилепи
докато балконската врата се усмихва беззъбо...

две крачки до свободата стара майко
ако бастуните имаха криле
"Откъде си,
премръзнала птицо,
та ме гледаш с очите на мама. "
хелена
 
Мнения: 26
Регистриран на: Пон Мар 27, 2006 6:23 pm

Re: "С" като...

Мнениеот orange_juice » Съб Фев 10, 2007 4:26 pm

хелена написа:-"С" като сняг по раменете-

Магия е
че очилата още се държат на носа й
а треперещата ръка намира чашата с боза
Този следобед
самотата вони на урина
и прекипяло кафе

Тя е Рапунцел
затворничка
в кулата на първия етаж-
жената която говори с Киви
и вечеря с прилепи
докато балконската врата се усмихва беззъбо...

две крачки до свободата стара майко
ако бастуните имаха криле


Страшно ми хареса, направо изтръпнах.
orange_juice
 
Мнения: 516
Регистриран на: Чет Авг 26, 2004 7:46 pm

Мнениеот HIM » Нед Фев 11, 2007 9:30 am

Черно-бяло

"Кои са всички тези странни призраци, заплетени заедно с мен в глупавата малка авантюра, наречена "живот"? И кой съм аз?"
-Керуак


Ето го
отново
онова особено
/усукване/
на струните във мен

-Човече, свири
или замълчи завинаги!

Тялото ми се превръща
в епруветка
I'm just a test tube baby
пълна с токсини и химикали
като в наркомански кошмар по
Бъроуз
главата ми
безчувствен обектив
запечатващ образи във черно бяло
от времето когато Хлапето
се загуби в Светлините на
големия град

/о, днес никои не знае
как да прояви образите
докато се питаме
колко мегапиксела е всъщност
истинският свят/


Точно преди терминалната
спирка на последният автобус за вкъщи
в петък вечер
сред внезепно падналият
първи сняг през март
момичето пред мен
сънува разцъфтели поляни
HIM
 
Мнения: 38
Регистриран на: Сря Май 10, 2006 3:09 pm

Следваща

Назад към Фото(графи)

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron