Нобелови речи

Модератор: PLACEBO

Нобелови речи

Мнениеот PLACEBO » Сря Сеп 22, 2010 4:32 pm

Алфред Нобел – изобретателят на динамита, подписва своето щедро завещание в Шведско-Норвежкия клуб, находящ се в Париж, през 1895 г. Мотивът му е единствен – останал разочарован и шокиран от факта, до какви трагедии е довел динамитът, който той е изобретил. Нобел решава да се дават награди на онези, които работят за човечеството, които служат на хората благородно. В завещанието си той нарежда средствата да се инвестират в ценни книжа и с печалбите и лихвите да се учреди фонд, който всяка година разпределя по 10 милиона шведски крони, които, наред с невероятния престиж, се даряват от началото на XX век на учени и общественици. Пет години след смъртта на Алфред Нобел, през 1902 г., на 10 декември, е връчена Първата Нобелова награда.
От 1974 г. насам е взето решение Нобеловата награда да не се връчва посмъртно, т.е. – номинираният кандидат трябва да е жив по време на церемонията. Правилата на Нобеловия комитет са, че наградата не може да бъде отнета. Наградата се връчва от Краля на Швеция, в Концертната зала, в Стокхолм. А Нобеловата награда за мир се връчва в Осло. Друго правило гласи, че материалите, свързани с обсъждането, мотивите и избора на лауреатите, не могат да се разгласяват преди да са изминали 50 години от награждаването.
По желание на Алфред Нобел наградите са за най-важните постижения и открития във физиката, химията, физиологията или медицината, за забележителни литературни постижения и за дейност в интерес на световния мир. Присъждат се от комисии, излъчвани от Шведската кралска академия на науките - за физика и химия; Каролинския медикохирургически институт в Стокхолм - за физиология и медицина; Шведската академия по литература - за литература и 5-членен комитет, избран от норвежкия парламент, за укрепване на мира. През 1968 г. е учредена награда и за икономически науки, финансирана от Шведската национална банка.
Всяка година от фонда се връчват награди на хора, които с дейността си са допринесли най-много за добруването на човечеството. Всяка година сумата от фонда се поделя на 5 части за 5-те награди.

Ритуалът за издигането на кандидатурите и присъждането на Нобеловите награди е строго определен. Предложенията се приемат най-късно до 1 февруари на дадената година. В продължение на няколко месеца се прави подбор на най-достойните. Имената на носителите на наградите се обявяват в началото на октомври. Самото връчване на отличията става на на 10 декември. По устава лауреатите трябва да изнесат в рамките на половин година в Стокхолм специална нобелова реч. В нея те на популярен език трябва да разкажат за работата си, за която са получили най-висшата награда в съответната област.

Предлагам ви няколко нобелови речи, които открих в интернет. Ако и вие попаднете на някоя, споделете!
Не се завръщай...
PLACEBO
 
Мнения: 157
Регистриран на: Сря Фев 07, 2007 5:34 pm
Местоположение: София

Куфарът на баща ми, нобелова реч на Орхан Памук

Мнениеот PLACEBO » Сря Сеп 22, 2010 4:39 pm

Нобелова реч, Орхан Памук
7 декември 2006

Изображение

Куфарът на баща ми

Две години преди смъртта си, баща ми ми даде малък куфар, пълен с негови писания, ръкописи и бележки. С присъщото му чувство за хумор и насмешка ми каза, че иска да ги прочета след като си отиде, имаше предвид след като умре.

„Просто ги разгледай“, каза ми той, изглеждайки малко притеснен. „Виж дали сред тях има нещо, което можеш да използваш. Може би след като си отида можеш да подбереш нещо и да го публикуваш.“

Бяхме в кабинета ми, заобиколени от книги. Баща ми търсеше място да остави куфара си, ходеше напред-назад като човек, който искаше да се отърве от болезнен товар. В крайна сметка тихо го остави в един незабележим ъгъл. Беше един срамен момент, който нито един от нас никога не забрави, но щом премина и се бяхме върнали към обичайните си роли да приемаме живота леко, шеговитите ни и осмиващи личности отново надделяха и се отпуснахме. Поговорихме си, както винаги, за дребните неща от ежедневието, за безконечните политически проблеми на Турция и за предимно провалените бизнес начинания на баща ми, без да се натъжаваме много.

Спомням си, че след като баща ми си тръгна, в продължение на няколко дни преминавах покрай куфара, без да го докосна и веднъж. Вече познавах този малък черен кожен куфар, неговата ключалка и заоблени ъгли. Баща ми го носеше със себе си, когато заминаваше на кратки пътувания, а понякога го ползваше, за да носи документи в работата си. Спомням си, че когато бях дете и баща ми се връщаше от някакво пътуване, отварях малкия куфар и ровех из нещата му, поглъщайки аромата на одеколона му и на чуждите страни. Този куфар беше познат приятел, силно напомнящ за детството ми, за миналото ми, но сега даже не можех да го докосна. Защо? Несъмнено заради тайнственото тегло на съдържанието му.

Сега ще поговоря за значението на това тегло. То е това, което човек създава, когато се затвори в една стая, седне на масата и се оттегли в някой ъгъл да изрази мислите си – т.е. значението на литературата.

Когато най-накрая докоснах куфара на баща ми, все още не можех да се реша да го отворя, но знаех какво съдържат някои от тетрадките му. Бях го виждал да пише разни неща в няколко от тях. Не за пръв път чувах за тежкия товар в куфара. Баща ми имаше богата библиотека; в младините си, в края на 40-те е искал да бъде поет в Истанбул и е превел Валери на турски, но не е искал да живее живота, присъщ на пишещите поезия в бедна страна с малко читатели. Бащата на баща ми, моят дядо, е бил заможен бизнесмен. Баща ми е живял спокойно като дете и юноша и не е имал желание да понася трудности в името на литературата, на писането. Той харесваше живота с всичките му красоти – това го разбирах.

Първото нещо, което ме държеше настрани от съдържанието на бащиния куфар беше, разбира се, страхът, че може да не харесам това, което ще прочета. Тъй като баща ми знаеше това, беше взел мерки да се държи сякаш не вземаше на сериозно съдържанието му. След като бях работил като писател 25 години ме болеше да видя това. Но дори не исках да се ядосвам на баща ми за това, че е не е взел достатъчно на сериозно литературата... Истинският ми страх, най-същественото нещо, което не исках да знам или да узная е, че баща ми може да е добър писател. Не можех да отворя куфара му, заради този страх. Още по-лошо, дори не можех да призная това открито. Ако се окажеше истина и от куфара изникнеше велика литература, трябваше да призная, че вътре в баща ми е съществувал един съвсем различен човек. А това беше страховита възможност. Защото, дори в напредналата ми възраст, исках баща ми да е просто баща ми – а не писател.

Писателят е някой, който прекарва години в търпеливи опити да открие второто същество в себе си и света, който го прави това, което е. Когато говоря за писане, първото нещо, което ми идва на ум не е роман, стихотворение или литературна традиция, а човек, който се затваря в една стая, сяда на масата и, сам, поглежда вътре в себе си. Сред сенките изгражда един нов свят с думи. Този човек може да използва пишеща машина, да се радва на улеснената работа с компютър или да пише с химикал върху лист хартия, както правя аз през последните 30 години. Докато пише, може да пие чай или кафе, да пуши. От време на време може да става от масата и да поглежда през прозореца към децата, играещи на улицата, и ако е късметлия към дървета и изглед, или може да гледа навън към някаква черна стена. Може да пише стихотворения, пиеси или романи, като мен. Всички тези разлики идват след като е изпълнена жизненоважната задача да се седне на масата и търпеливо да се вглъби в себе си. Писането е да превърнеш това вглъбяване в думи, да изследваш света, в който този човек преминава, когато се оттегли в себе си, и да го направиш с търпение, инат и радост. Докато седя на масата си, с дни, месеци, години, бавно добавяйки думи към празната страница имам чувството, че създавам един нов свят, сякаш давам живот на този друг човек вътре в мен. По същия начин някой друг строи мостове, куполи, камък по камък. Камъните, които използваме ние писателите са думите. Докато ги държим в ръцете си, усещайки как всяка една от тях е свързана с другите, гледайки ги, понякога от разстояние, понякога почти милвайки ги с пръсти и с върха на писалките си, претегляйки ги, премествайки ги, година след година, търпеливо и с надежда създаваме нови светове.

Тайната на писателя не е вдъхновението – тъй като никога не е ясно откъде идва – а неговата упоритост, неговото търпение. Тази прекрасна турска поговорка – да изкопаеш кладенец с игла – ми се струва е казана точно за писателите. В старите приказки обичам търпението на Ферхат, който копае през планините, за да стигне до любовта си – и това го разбирам. В романа ми, Името ми е Червен, когато пишех за старите персийски миниатюристи, които са рисували един и същ кон с една и съща страст в продължение на години, запомняйки всеки щрих, така че са можели да пресъздадат този красив кон дори със затворени очи, знаех, че всъщност говоря за писателската професия и за моя собствен живот. Ако писателят иска да разкаже собствената си история – да я разкаже бавно, сякаш е история за други хора – ако иска да почувства силата на историята как се надига в него, ако иска да седне на масата и търпеливо да се отдаде на това изкуство – на този занаят – първо трябва да му е дадена някаква надежда. Ангелът на вдъхновението (който редовно навестява някои и почти никога други) предпочита обнадеждените и уверените, и точно когато писателят се чувства най-самотен, когато се съмнява най-силно в усилията си, мечтите си, и ценността на писанията си – когато си мисли, че неговата история е само неговата история – точно в тези моменти ангелът решава да му разкрие истории, образи, мечти и сънища, които биха извадили наяве света, който той иска да построи. Когато обърна поглед назад към книгите, на които съм посветил целия си живот, най-много съм изненадан от тези моменти, когато съм почувствал, че изреченията, мечтите и страниците, които са ме накарали да се почувствам възторжено не са плод на моето въображение, че някаква друга сила ги е открила и щедро ми ги е предоставила.

Беше ме страх да отворя куфара на баща ми и да прочета тетрадките му, защото знаех, че той не би могъл да понесе трудностите, които аз бях понесъл, че не самотата обичаше, а да бъде сред приятели, тълпи, приеми, шеги, компании. Но после мислите ми потекоха различно. Тези мисли, тези мечти за отрицание и търпение бяха предразсъдъци, които бях извлякъл от своя собствен живот и опит като писател. Има много блестящи писатели, които са писали, заобиколени от тълпи и семеен живот, в светлината на компании и весели приказки. Освен това, баща ми, когато бяхме малки, се беше изморил от монотонността на семейния живот и ни беше оставил и заминал за Париж, където – като мнозина писатели – е седял в хотелската си стая, изписвайки тетрадки. Знаех също, че някои от точно тези тетрадки се намират в куфара, защото през годините преди да ми го донесе, баща ми най-сетне започна да разговаря с мен за този период от живота му. Говореше за тези години, дори когато бях дете, но не споменаваше уязвимостта си, мечтите си да стане писател или въпросите за самоличността, които са го тормозели в хотелската му стая. Вместо това ми разказваше за всичките пъти, когато е виждал Сартр из парижките улици, за книгите, който е чел, за филмите, които е гледал. И всичко това с приповдигнатата искреност на човек, който поднася много важни вести. Когато станах писател, никога не забравих, че това е отчасти благодарение на факта, че имах баща, който говореше за световноизвестни писатели много повече, отколкото за паши или велики религиозни лидери. Така че, може би, трябваше да прочета писанията на баща ми, имайки това предвид и не забравяйки колко съм му задължен за богатата библиотека. Трябваше да не забравям, че когато живееше с нас, баща ми, като мен, обичаше да бъде насаме с книгите си и мислите си – и не обръщаше много внимание на литературното качество на писането си.

Но докато бях вперил тревожен поглед в куфара, който баща ми ми беше завещал, чувствах също, че това е нещото, което няма да мога да направя. Баща ми понякога се протягаше на дивана пред книгите, оставяше книгата в ръката си или списанието и се унасяше в мечти, изгубваше се за цяла вечност в мислите си. Когато виждах на лицето му изражение, което толкова се различаваше от това, което обикновено се намираше там сред шегаджийския, закачлив и заядлив семеен живот – когато видех първите признаци на вглъбения поглед – особено през детството ми и ранното ми юношество, разбирах, с тревога, че е недоволен. Сега, толкова години по-късно, знам, че това недоволство е основната черта, която превръща човека в писател. За да станеш писател, не са достатъчни само търпението и усърдната работа: трябва първо да почувстваме нужда да избягаме от тълпите, компаниите, нещата от обикновеното ежедневие и да се затворим в стаята. Желаем търпение и надежда, така че да можем да създадем един дълбок свят в писането си. Но желанието да се затворим в някаква стая е това, което ни подтиква към действие. Предвестникът на този вид независим писател – който чете книгите си, когато сърцето му пожелае, и който, вслушвайки се само в гласа на собствената си съвест, обсъжда с другите думи, и който влизайки в диалог с книгите си развива собствените си мисли и собствения си свят – е бил най-вероятно Монтен , в ранните дни на съвременната литература. Монтен беше писател, към който баща ми се връщаше често, писател, който ми препоръчваше. Бих искал да се видя като принадлежащ към традицията на писатели, които, където и да са по света, на изток или запад, се откъсват от обществото и се затварят с книгите си в стаята. Началната точка за истинската литература е човек, които се изолира в стаята си с книгите си.

Но веднъж затворили се, скоро осъзнаваме, че не сме толкова сами, колкото сме си мислели. В компанията сме на думите на тези, които са били преди нас, на историите на другите, на книгите на другите, на думите на другите, това, което наричаме традиция. Вярвам, че литературата е най-ценния запас, който човечеството е натрупало в търсене да разбере себе си. Общества, племена и народи стават по-интелигентни, по-богати и по-развити, когато обръщат внимание на притеснените думи на своите автори и, както всички знаем, горенето на книги и клеветенето на писатели са сигнал, че над нас са надвиснали тъмни и недалновидни времена. Но литературата никога не е просто национална грижа. Писателят, който се затваря в някоя стая и първо се отправя на пътешествие вътре в себе си, с годините, ще открие вечното правило на литературата: трябва да притежава творческото умение да разказва собствените си истории, сякаш са нечии други, и да разказва чуждите истории, сякаш са негови собствени, защото това е литературата. Но първо трябва да преминем през историите и книгите на другите.

Баща ми имаше добра библиотека – 1500 тома общо – повече от достатъчно за един писател. До 22-та ми годишнина, може би не ги бях прочел всичките, но бях запознат със всяка книга – знаех кои са важни, кои са леки, но лесни за четене, кои са класики, кои са основна част от всяко едно образование, кои се забравят, но са забавни истории за местната история и кои френски автори, баща ми ценеше много високо. Понякога поглеждах библиотеката от разстояние и си представях, че един ден, в друга къща, ще събера своя собствена библиотека, даже по-добра – да си създам един свят. Когато погледнех библиотеката на баща ми ми се струваше като малка картина на истинския свят. Но това беше един свят, погледнат от нашия край, от Истанбул. Библиотеката беше доказателство за това. Баща ми я беше събрал от пътуванията си зад граница, предимно книги от Париж и Америка, но и книги, купени от книжарниците, които продаваха чуждоезична литература през 40те и 50те и от старите и нови книгопродавачи в Истанбул, които и аз познавах. Светът ми е една смесица от местното – националното, и Запада. През 70те и аз започнах, донякъде амбициозно, за създавам своя библиотека. Още не бях решил да ставам писател – както разказах в Истанбул, бях започнал да усещам, че все пак, нямаше да стана художник, но не бях сигурен какъв път ще поеме животът ми. В мен бушуваше неумолимо любопитство, желание подклаждано от надежда да чета и да уча, но в същото време чувствах, че в живота ми някак си липсваше нещо, че няма да мога да живея като другите. Част от това чувство беше свързано с това, какво чувствах, когато се взирах в бащината библиотека – да живееш далеч от центъра на нещата, както ни караха, ние които живеехме в Истанбул тогава, да се чувстваме, това чувство на живот в провинцията. Имаше и друга причина да се чувстваме неспокойни и някак си непълни, защото знаех твърде добре, че живеех в страна, която проявяваше нищожен интерес към творците си – били те художници или писатели – и това ги лишаваше от надежда. През 70те, когато взимах парите, които баща ми ми даваше и лакомо ги изхарчвах за овехтели, прашасали, подгънати книги от старите книгопродавачи в Истанбул, бях толкова потресен от жалкото състояние на тези книжарници за книги втора-ръка и от отчайващата запуснатост на бедните, изцапани продавачи, които излагаха стоката си край пътя, в дворовете на джамиите и в нишите на ронещи се стени, колкото и от техните книги.

А колкото до мястото ми в света – в живота, както и в литературата, основното ми чувство беше, че „не съм в центъра“. В центъра на света имаше по-богат и по-вълнуващ живот от нашия, и дори с целия Истанбул, и цяла Турция, пак бях извън него. Днес смятам, че деля това чувство с повечето хора по света. По същия начин, имаше световна литература и нейният център също беше много далеч от мен. Всъщност, това, което имах предвид беше Западна, не световна, литература, а ние турците се намирахме извън нея. Библиотеката на баща ми свидетелстваше за това. В единия край бяха истанбулските книги – нашата литература, нашия местен свят, във всичките му обичани подробности, а в другия, бяха книгите от този друг, Западен свят, с който нашият не си приличаше по нищо, към който липсата на прилика ни причиняваше едновременно болка и ни даваше надежда. Да пиша, да чета, беше като да напусна един свят, за да намеря утеха в другостта на другия свят, в странното и чудното. Усещах, че баща ми беше чел романи, за да избяга от живота си и да отиде на Запад – както направих и аз по-късно. Или просто ми се струваше, че книгите тогава бяха неща, които взимаме, за да избягаме от собствената си култура, която намирахме за несъвършена. Не бягахме от живота си в Истанбул на Запад само чрез четенето, а и чрез писането. За да изпише тетрадките си, баща ми беше отишъл до Париж, беше се затворил в стаята си, и тогава беше донесъл писанията си обратно в Турция. Докато съзерцавах бащиния си куфар, ми се струваше, че това беше причината за неспокойствието ми. След като бях работил в стаята си в продължение на 25 години, за да оцелея като писател в Турция, ми се струваше обидно да видя как баща ми крие дълбоките си мисли в този куфар, как се държи сякаш писането е работа, която трябва да се върши скришом, далеч от погледа на обществото, на държавата, на народа. Може би това беше главната причина да се ядосвам на баща ми, че не е приемал литературата, толкова сериозно, колкото мен.

Всъщност се ядосвах на баща ми защото не беше водил живот като моя, защото никога не се беше карал с живота си, беше го прекарал щастливо, смеейки се с приятели и любими. Но част от мен знаеше, че също така можех да кажа, че не бях чак толкова „ядосан“, колкото „ревнувах“, и че втората дума беше по-точна, и това също ме караше да се чувствам неловко. В тези моменти се питах по обичайния си презрителен, ядосан начин „Какво е щастието?“. Беше ли то да си мисля, че съм живял смислен живот в тази самотна стая? Или беше да водя удобен живот сред обществото, вярвайки в същите неща, както всички останали, или да се държа се сякаш е така? Щастие ли беше или нещастие да преминеш през живота си, пишейки тайно, докато привидно си в хармония със всичко около теб? Но това бяха прекалено раздразнителни въпроси. Откъде ли ми беше дошла идеята, че мерилото за добър живот е щастието? Хората, вестниците, всички се държаха сякаш най-важният критерий за един живот беше щастието. Това, само по себе си, не предполагаше ли, че може би си заслужаваше да се изпробва дали точно обратното не беше вярно? Все пак, баща ми беше бягал от семейството си толкова пъти – доколко го познавах, и доколко можех да кажа, че разбирам неспокойството му?

Така че, това ме подтикна да отворя бащиния куфар. Имаше ли тайна баща ми, някакво нещастие в живота му, за което не знаех нищо, нещо, което е могъл да понесе само като го е излял върху белия лист? Веднага щом отворих куфара, си спомних миризмата на пътуване, разпознах няколко тетрадки и забелязах, че баща ми ми ги беше показал преди години, но без да се спира на тях за дълго. Повечето от книгите, които сега държах в ръце, са били изписани, когато на младини ни беше оставил и заминал за Париж. Докато аз, както много от писателите, на които се възхищавах – писатели, чиито биографии бях прочел – исках да узная какво е писал баща ми, и какво е мислел, когато е бил на моята възраст сега. Не ми отне много време да осъзная, че тук няма да намеря нищо подобно. Това, което ме разстрои най-силно беше, когато тук-там из тетрадките на баща ми попаднах на един писателски глас. Това не беше гласът на баща ми, казах си аз. Не беше автентичен, или поне не принадлежеше на човека, когото познавах като баща ми. Под страха ми, че баща ми може би не е бил баща ми, когато е пишел, се криеше един друг по-силен страх: страхът, че дълбоко в себе си аз не бях автентичен, че няма да намеря нищо хубаво в записките му, това подсили страха ми, и че ще открия, че баща ми е бил твърде силно повлиян от други писатели и това ме хвърли в отчаяние, което толкова силно ме беше покрусило, когато бях млад, поставяйки живота ми, самото ми същество, желанието ми да пиша и работата ми под въпрос. През първите ми 10 години като писател, усещах тези тревоги по-дълбоко, и дори когато ги прогонвах, понякога се страхувах, че един ден ще трябва да се призная за победен – както се беше случило с рисуването ми – и да се поддам на безпокойство и да се откажа от писането на романи.

Вече споменах двете основни чувства, които се надигнаха в мен, когато затворих куфара на баща ми и го прибрах: чувството, че съм изоставен някъде из провинциите и страха, че ми липсва автентичност. Това със сигурност не беше първия път, когато тези чувства се появяваха. В продължение на години, в четенето и писането ми бях изследвал, откривал тези емоции, в цялото им разнообразие и неволни последици, нервните им окончания, причините за тях, и множеството им цветове. Определено духът ми е бил разтърсен от тези обърквания, чувствителности и мимолетната болка, че животът и книгите ме бяха връхлетели, най-често в младините ми. Но само чрез писането на книги стигнах до по-пълното разбиране на проблемите с автентичността (както в Името ми е Червен и Черната книга) и житейските проблеми в периферията (както в Сняг и Истанбул). За мен, да бъдеш писател е да признаеш тайните рани, които носиш в себе си, рани, толкова тайни, че дори ние самите едва съзнаваме, че ги има, и търпеливо да ги изследваш, да ги опознаеш, да ги осветиш, да притежавах тези болки и рани и да ги направих съзнателна част от духа и писането ти.

Писателят говори за неща, които всеки знае, но не знае, че знае. Да се изследва това знание, и да се наблюдава как расте е удоволствие. Читателят посещава един свят, отведнъж познат и чуден. Когато писателят се затвори в една стая с години, за да упражнява уменията си – да създаде свят – ако използва тайните си рани като отправна точка, той, съзнавайки или не, се осланя силно на човечеството. Увереността ми идва от вярата, че всички човешки същества си приличат, че и другите носят рани като моите – следователно биха разбрали. Цялата истинска литература има начало в тази детинска и изпълнена с надежда сигурност, че всички хора си приличат. Когато писателят се затвори в стаята си с години, по този начин той предлага безпристрастно човечество, един свят без център.

Но както може да се види от куфара на баща ми и избледнелите цветове на живота ни в Истанбул, светът има център, и той беше далеч от нас. В книгите си описвам в някои подробности как този основен факт е породил едно чеховско чувство на принципност, и как, по друг път, това е довело до поставянето ми под въпрос на автентичността ми. От опит знам, че мнозинството хора на тази земя живеят със същите чувства, че мнозина страдат от още по-задълбочено чувство на недостатъчност, липса на сигурност и чувство на деградация, в сравнение с мен. Да, най-големите дилеми, пред които е изправено човечеството все още са нямането на земя, на дом и гладът... Но днес телевизиите ни и вестниците ни казват за тези основни проблеми по-бързо и по-просто, отколкото литературата някога може. Това, което литературата трябва най-много да обсъжда и да изследва днес са първичните страхове на човек: страха да не бъде изключен и страха да не означава нищо, както и чувството за безполезност, което съпътства тези страхове. Общото унижение, уязвимост, обиди, жалби, чувствителности и въображаеми обиди и националистическите хвалби и надувки, които са им съвсем близки... Всеки път, когато се изправям пред такива чувства и пред ирационален, преувеличен език, с които обикновено биват изразени, знам, че докосват тъмнината в мен. Били сме свидетели често пъти на народи, общества и нации извън Западния свят – мога лесно да се причисля към тях – които се поддават на страхове, които понякога ги карат да вършат глупости, само заради страха им от унижение и заради чувствителността им. Знам също така, че на Запад – свят, към който мога да се причисля също толкова лесно – нации и народи, които прекалено се гордеят с богатството си, и след като са ни докарали Ренесанса, Просветлението и Модернизма, от време на време стават жертви на самодоволство, което е почти също толкова глупаво.

Това означава, че баща ми не е бил единствен, че всички ние придаваме твърде много значение на представата за свят с център. Докато всъщност това, което ни кара да се затворим и да пишем в стаите си с години е вяра в обратното; вяра, че един ден писанията ни ще бъдат четени и разбрани, защото хората по целия свят си приличат. Но това, както знам от своето писане и от това на баща ми е един тревожен оптимизъм, белязан от гняв да не бъдем отпратени към периферията, да не бъдем изключени. Любовта и омразата, които Достоевски изпитва към Запада през целия си живот – и аз съм ги изпитал, много пъти. Но ако съм осъзнал някаква основна истина, ако имам причина за оптимизъм, то е защото съм изминал пътя с този велик писател през отношението му на любов и омраза към Запада и съм видял другия свят, който той е изградил от другата страна.

Всички писатели, които са посветили живота си на тази задача познават тази реалност: каквато и да е първоначалната ни цел, светът, който създаваме след години писане с надежда, в крайна сметка, ще се премести към други много по-различни места. Ще ни отнесе далече от масата, на която сме работили с тъга или гняв, ще ни прехвърли от другата страна на тази тъга или гняв, в един друг свят. Възможно ли е баща ми да не е достигнал такъв свят? Както земята бавно приема форма, бавно издигаща се сред мъглата в всичките си цветове, като остров след дълго мореплаване, така този друг свят ни омагьосва. Ние сме също толкова очаровани, колкото и западните пътешественици, които са доплавали от юг и са съзрели Истанбул, издигащ се над мъглата. В края на пътуване, започнато с надежда и любопитство, пред тях се изправя град на джамии и минарета, на смесица от къщи, улици, хълмове, мостове и склонове, един цял свят. Виждайки го, искаме да пристъпим в този свят и да се изгубим в него, както можем в една книга. След като сме седели на една маса, защото сме се чувствали провинциално, изключени, в покрайнините, ядосани или много меланхолични, сме открили цял един свят отвъд тези чувства.

Това, което изпитвам сега е обратно на онова, което изпитвах като дете и юноша: за мен центърът на света е Истанбул. Това е не само защото съм живял там целия си живот, а защото през последните 33 години, разказвам за улиците му, за мостовете му, за жителите му, за кучетата му, за къщите му, за джамиите му, за фонтаните му, за странните му герои, за магазините му, за известните му личности, за мрачните му места, за дните и нощите му, правейки ги част от мен, приемайки ги всичките. Дойде момент, когато този свят, който бях създал със собствените си ръце, този свят, който съществуваше само в главата ми, беше по-истински за мен, отколкото светът, в който всъщност живеех. Тогава всички тези хора и улици, предмети и сгради изглеждаха сякаш започват да разговарят помежду си и да си взаимодействат по начини, които не бях предвидил, сякаш живееха не само във въображението ми или в книгите ми, а сами за себе си. Този свят, който бях създал като един човек, който копае кладенец с игла тогава изглеждаше по-истински от всичко останало.

Баща ми може също да е открил този вид щастие през годините, когато е писал, помислих си аз, докато наблюдавах куфара му: не бива да го съдя предварително. Бях му толкова благодарен все пак: той никога не е бил властващ, забраняващ, доминиращ, наказващ, обикновен баща, а баща, който винаги ме е оставял на свобода и винаги се е отнасял към мен с огромно уважение. Често си бях мислил, че ако от време на време съм имал възможността да ползвам въображението си, било то свободно или по детски, то е било, защото, за разлика от моите приятели от детинството и юношеството, не съм изпитвал страх от баща си и понякога дълбоко вярвах, че съм успял да стана писател, защото баща ми също е искал да бъде, когато е бил млад. Трябваше да го чета с толерантност – да се опитвам да разбера какво е написал в тези хотелски стаи.

С тези изпълнени с надежда мисли се отправих към куфара, който още си стоеше, където баща ми го беше оставил. Събирайки всичката си воля прочетох няколко ръкописа и тетрадки. За какво пишеше баща ми? Спомням си няколко изгледа от прозорците на парижки хотели, няколко стихотворения, парадокси, анализи... Докато пиша сега се чувствам като някой, който току-що е претърпял злополука и се опитва да си спомни как се е случила, докато в същото време умира от страх да не би да си спомни твърде много. Когато бях дете и майка ми и баща ми бяха на ръба на някоя кавга – когато изпаднеха в едно от онези непоносими мълчания – баща ми веднага пускаше радиото, за да смени настроението и музиката ни помагаше да забравим кавгата по-бързо.

Нека сменя настроението с няколко сладки думи, които, надявам се, ще свършат същата работа като музиката. Както знаете, въпросът, който най-често ни задават на нас писателите, любимият въпрос е „Защо пишете?“ Аз пиша, защото имам вродена нужда да пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите хора. Пиша, защото искам да чета книги като тези, които пиша. Пиша, защото съм ви ядосан на всички. Пиша, защото обичам да седя в стаята и да пиша по цял ден. Пиша, защото мога да взема участие в реалния живот само като го променя. Пиша, защото искам другите, всички вие, целия свят, да знае какъв живот сме водели и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам миризмата на хартия, писалка и мастило. Пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече отколкото вярвам в каквото и да е друго. Пиша, защото ми е навик, страст. Пиша, защото ме е страх да не бъда забравен. Пиша, защото обичам славата и интереса, които донася писането. Пиша, за да бъда сам. Може би пиша, защото се надявам да разбера защо съм толкова ядосан на всички ви, толкова много, много ядосан. Пиша, защото обичам да бъда четен. Пиша, защото веднъж започнал роман, есе, страница, искам да завърша. Пиша, защото всички очакват от мен да пиша. Пиша, защото вярвам по детски в безсмъртието на библиотеките и в начина, по който книгите ми стоят на лавицата. Пиша, защото е вълнуващо да превърнеш всичките красоти и богатства на живота в думи. Пиша не за да разкажа история, а за да съчиня история. Пиша, защото искам да избягам от тревожното чувство, че има място, където трябва да отида – просто като в сън – но не мога да стигна дотам. Пиша, защото никога не съм успявал да бъда щастлив. Пиша, за да съм щастлив.

Седмица, след като дойде в кабинета ми и ми остави куфара си, баща ми дойде да ме види отново. Както винаги ми донесе шоколад (беше забравил, че вече съм на 48г.). Както винаги си поговорихме и посмяхме за живота, политиката и семейните клюки. Настъпи един момент, в който погледът на баща ми отиде до ъгъла, където беше оставил куфара и видя, че го бях преместил. Спогледахме се. Настъпи смазваща тишина. Не му казах, че го бях отворил и се бях опитал да прочета съдържанието му. Вместо това, извърнах поглед. Но той разбра. Точно както и аз разбрах, че той разбра.

Но цялото това разбиране стигна само дотам, докъдето може за няколкото секунди. Тъй като баща ми беше весел, непринуден човек, който вярва в себе си: той ми се усмихна, както винаги правеше. И на тръгване повтори всички чудесни и окуражаващи неща, които винаги ми казваше, като баща.

Както винаги, го наблюдавах как си тръгва, завиждайки на щастието му, на безгрижния му и невъзмутим темперамент. Но си спомням, че точно в този ден и в мен беше проблеснала искра на радост, която ме накара да се засрамя. Беше предизвикана от мисълта, че може би не ми беше толкова удобно в живота, колкото на него, може би не бях водил толкова щастлив и необвързан живот като него, но че се бях посветил на писането – разбирате… беше ме срам да си мисля такива неща на гърба на баща ми. От всички хора, баща ми, който никога не е бил причина за болката ми – който ме беше оставил на свобода. Всичко това трябва да ни напомня, че писането и литературата са интимно свързани с някаква празнота в центъра на живота ни, с чувствата ни за щастие и вина.

Но историята ми има симетрия, която незабавно ми напомни за нещо друго този ден, а това ми докара даже още по-силно чувство за вина. Двадесет и три години преди баща ми да ми остави куфара си и четири след като бях решил, на 22 г., да стана писател на романи и да изоставя всичко друго и да се затворя в някоя стая, завърших първия си роман Кевдет бей и синове, с треперещи ръце дадох на баща ми напечатан на пишеща машина вариант на още неотпечатания тогава роман, за да може да го прочете и да ми каже какво мисли. Това не беше само защото имах доверие на вкуса и интелекта му: мнението му означаваше много за мен, защото той, за разлика от майка ми, не се беше противопоставил на желанието ми да стана писател. Тогава баща ми не беше с нас, а някъде далече. Трескаво очаквах завръщането му. Когато се върна две седмици по-късно, изтичах да отворя вратата. Баща ми не каза нищо, а веднага ме прегърна, по начин, който ми казваше, че много му е харесал. За известно време бяхме потънали в тази малко неловка тишина, която толкова често съпътства моменти да силни емоции. Тогава, когато се бяхме поуспокоили и започнали да говорим, баща ми си послужи със силно натоварен и пресилен език, за да изрази убедеността си в мен или в първия ми роман: каза ми, че един ден ще спечеля наградата, която сега съм тук, за да получа с огромна радост.

Каза ми, че това е така не защото иска да ме убеди в доброто си мнение, или за да постави наградата като цел; каза го като турски баща, подкрепящ сина си, окуражаващ го с думите „Един ден ще станеш паша!“ Години наред, когато ме видеше ме насърчаваше с точно тези думи.

Баща ми почина през декември 2002 г.

Днес, заставайки тук пред Шведската академия и бележитите й членове, които са ме удостоили с тази велика награда – тази велика чест – и техните изтъкнати гости, горещо бих искал той да е сред нас сега.


--------------------------------------
Превод от турски на английски: Морийн Фрийли
Превод от английски на български: Надежда Тороманова

Със специална благодарност към издателство „Балкани“.
Не се завръщай...
PLACEBO
 
Мнения: 157
Регистриран на: Сря Фев 07, 2007 5:34 pm
Местоположение: София

Самотата на Латинска Америка

Мнениеот PLACEBO » Чет Сеп 23, 2010 7:34 pm

Нобелова реч, Габриел Гарсия Маркес
8 декември 1982


Изображение


Самотата на Латинска Америка

Антонио Пигафета, един флорентински навигатор, който е придружавал Магелан по време на първото околосветско пътешествие, пише, обикаляйки нашите южни земи в Америка, едно напълно акуратно описание, което въпреки това прилича на набег в областта на фантазията. В него той записва, че е видял шопари, чиито пъпове се намирали по бутовете, птици без нокти, които снасят яйцата си на гърба на партньорите си, като и други, напомнящи пеликани без езици, с човки като лъжици. Пише, че е видял едно деформирано същество с глава и уши на муле, тяло на камила, крака на елен и цвилене като на кон. Той описва как първият туземец, срещнат в Патагония, за пръв път в живота си видял огледало, в резултат на което спокойният гигант буквално подлудял от ужас пред собствения си образ.

Тази кратка и очарователна книга, която още тогава е съдържала семената на съвременния роман, в никакъв случай не е най-смайващият разказ за нашата реалност от онази епоха. Хрониките на Индиите[1] са ни оставили безброй други. Елдорадо, нашата толкова жадно търсена и илюзорна страна, се е появявала по множество карти в продължение на много години, променяйки мястото и формата си, за да задоволява фантазиите на картографите. В търсене на извора на вечната младост, митичният Алвар Нунес Кабеса де Вака изследва северната част на Мексико в продължение на осем години, в една заблуждаваща експедиция, чиито членове се изяждат едни други, като накрая се завръщат само петима от шестстотинте, тръгнали на път. Една от многото неразгадани мистерии на това време е онази за единадесетте хиляди мулета, всяко натоварено със сто фунта злато, напуснали Куско един ден, за да се изплати откупа на Атахуалпа – и никога не достигнали целта си. По-късно, в колониалните времена, в Картахена де Индиас се продавали кокошки, отгледани на алувиална почва, чиито мелнички съдържали дребни парченца злато. Жаждата за злато на един от основателите ни преследваше доскоро. Чак в края на миналия век, една германска мисия, изпратена, за да изследва изграждането на междуокеанската железопътна линия през Панамския провлак стига до заключението, че проектът може да бъде изпълнен при едно условие: релсите да бъдат направени не от стомана, която е сравнително рядка в този регион, а от злато.

Но независимостта от испанската доминация не ни постави извън обсега на лудостта. Генерал Антонио Лопес де Сантана, три пъти диктатор на Мексико, организира пищно погребение на крака, който е изгубил в така наречената „Война на пастите“[2]. Генерал Габриел Гарсия Морено управлява Еквадор в продължение на шестнадесет години като абсолютен монарх; по време на погребението му трупът е бил сложен да седи на президентското кресло, облечен в пълна униформа и под защитен пласт от медали. Генерал Максимилиано Хернандес Мартинес, теософският деспот на Ел Салвадор, който заповядва убийството на тридесет хиляди селяни в едно дивашко клане, изобретява едно махало, с чиято помощ да открива отрова в храната си, и заповядва уличните лампи да бъдат драпирани с червена хартия, за да се надвие една епидемия от скарлатина. Статуята на генерал Франсиско Мораз, издигната на главния площад в Тегусигалпа, всъщност е статуя на маршал Ней, купена в Париж в магазин за скулптури от втора ръка.

Преди единадесет години, чилиецът Пабло Неруда, един от изключителните поети на нашето време, просветли тази аудитория със словото си. Оттогава насам, европейците с добра воля – а понякога също и онези със зла – биват поразени, с все по-голяма мощ, от неземните новини, идещи откъм Латинска Америка, тази необятна земя на обсебени мъже и исторически жени, чието безкрайно твърдоглавие преминава в легенди. Ние не сме имали нито миг покой. Един прометеев президент, обграден в горящия си дворец, загина, биейки се срещу цяла армия, сам; а две подозрителни самолетни катастрофи, които все още чакат обяснение, съкратиха животите на друг един сърцат президент и един демократичен войник, който беше пробудил достойнството на народа си. Имаше пет войни и седемнадесет военни преврати; появи се един дяволски диктатор, който провежда в името на Бога първия в наше време етноцид в Латинска Америка. Междувременно, двадесет милиона латиноамерикански деца умряха, преди да станат на една година – повече, отколкото са били родени в Европа от 1970 насам. Броят на хората, изчезнали поради репресии, възлиза на почти сто и двадесет хиляди, което е същото, сякаш никой не би могъл да каже къде са изчезнали жителите на Упсала. Множество жени, арестувани, докато са били бременни, са родили децата си в аржентински затвори, но никой не може да каже къде са тези деца, тъй като те са били потайно осиновени или изпратени в сиропиталища по нареждане на военните власти. Понеже се опитваха да променят положението на нещата, почти двеста хиляди мъже и жени умряха по целия континент, а над сто хиляди изгубиха животите си в три малки и злощастни страни от Централна Америка: Никарагуа, Ел Салвадор и Гватемала. Ако това би се случило в Съединените щати, съответната цифра би била един милион и шестстотин хиляди насилствени смърти за четири години.

Един милион хора избягаха от Чили, една страна със силна традиция на гостоприемство – това са десет процента от населението. Уругвай, миниатюрна нация от два и половина милиона жители, която счита себе си за най-цивилизованата страна на континента, изгуби поради изгнаничество всеки свой пети жител. От 1979 насам, гражданската война в Ел Салвадор създава по един бежанец на почти всеки двадесет минути. Страната, която би могла да бъде създадена от всички бежанци и принудителни емигранти от Латинска Америка, би имала население, по-голямо от това на Норвегия.

Осмелявам се да мисля, че именно тази извънмерна реалност, а не само нейният литературен израз, е нещото, привлякло вниманието на Шведската академия на изкуствата. Една реалност не от хартия, а такава, която живее вътре в нас и определя всеки миг от нашите безбройни ежедневни смърти, и която подхранва един източник на ненаситна творческа сила, изпълнена от скръб и красота, на която този колумбиец е просто едно поредно проявление, предпочетено от съдбата. Поети и просяци, музиканти и пророци, воини и негодници, всички създания на тази необуздана реалност, ние не се нуждаем от особено силно въображение, защото нашият главен проблем е липсата на обичайни средства, с чиято помощ да направим животите си достоверни. Това, приятели мои, е същността на нашата самота.

И ако тези трудности, чиято същност ние споделяме, ни пречат, то сигурно става разбираемо, че рационалните таланти от тази страна на света, екзалтирани от съзерцанието на собствените си култури, не са успели да намерят валидни средства за нашето разбиране. Естествено е, че те се опитват да ни измерват с мярата, която използват за самите себе си, забравяйки, че опустошенията в живота не са едни и същи за всички, и че търсенето на собствената идентичност е за нас също толкова тежко и кърваво, колкото е било и за самите тях. Разбирането на нашата реалност чрез схеми, които не са наши, ни прави само още по-непознати, все по-малко свободни, все по-самотни. Почитаемата Европа може би ще бъде малко по-чувствителна, ако би се опитала да ни види в собственото си минало. Ако тя само би си припомнила, че на Лондон са били необходими триста години, за да построи първата си градска стена, и още триста години, за да получи епископ; че Рим се е трудил в тъмнина от несигурност в продължение на двадесет века, докато един етруски крал го е закотвил в историята; и че мирната Швейцария от наши дни, която ни радва с благите си сирена и апатични часовници, е заливала чрез наемниците си Европа с кръв чак до шестнадесети век. Дори в разцвета на Ренесанса, дванадесет хиляди ландскнехти, заплатени от имперските армии, превземат и опустошават Рим, предавайки осем хиляди от обитателите му на меча.

Не мисля да въплъщавам тук илюзиите на един Тонио Крьогер, чиито мечти за обединяване на непорочния север със страстния юг бяха възвеличени тук преди петдесет и три години от Томас Ман. Но вярвам, че онези прозорливи европейци, които се борят, и тук също, за една по-справедлива и хуманна родина, биха могли да ни помогнат много повече, ако биха се опитали да премислят отново начина, по който гледат на нас. Солидарността с нашите мечти няма да ни накара да се чувстваме по-малко самотни, докато не бъде превърната в конкретни актове на законна поддръжка за всички народи, които си позволяват илюзията да живеят свой собствен живот в разпределението на света.

Латинска Америка нито желае, нито пък има някакво основание, да бъде фигура без собствена воля; нито пък е израз на пожелателно мислене да се очаква, че нейното търсене на независимост и оригиналност може и трябва да стане западен приоритет. И все пак, навигационните успехи, които стесниха разстоянията между нашите Америки и Европа изглежда само са подчертали нашата културна отдалеченост. Защо оригиналността, която ни се гарантира с такава готовност в литературата, бива отричана с такова недоверие при трудните ни опити за социална промяна? Защо да се смята, че социалната справедливост, търсена от европейците за собствените им страни, не би могла да бъде нещо добро и за Латинска Америка, с различни методи при различни условия? Не: неизмеримото насилие и болка на нашата история са резултат от прастари неравенства и неизказани огорчения, а не конспирация, планирана на три хиляди километра от дома ни. Но множество европейски водачи и мислители са виждали нещата точно по този начин, с детинщината на ветерани, които са забравили плодотворните ексцеси на собствената си младост, сякаш е невъзможно да се намери някаква по-различна съдба, отколкото да се живее по милостта на двамата големи господари на света. Това, приятели мои, е мащабът на нашата самота.

И въпреки това, на потисничеството, грабежите и занемаряването, ние отговаряме с живот. Нито наводненията и бедствията, нито гладовете и катаклизмите, нито дори вечните войни на век след век, не са били способни да потиснат упорития напредък на живота над смъртта. Един напредък, който расте и се ускорява: всяка година има седемдесет и четири милиона повече раждания, отколкото смърти – достатъчен брой нови животи, за да се умножи, всяка година, населението на Ню Йорк седемкратно. Повечето от тези раждания се случват в страните с най-малко ресурси – включително и онези от Латинска Америка. От друга страна, най-богатите страни са успели да натрупат сили за разрушение, достатъчни, за да се унищожат стотици пъти не само всички човешки същества, които са съществували до днес, но също и съвкупността от всички живи същества, които някога са поемали дъх на тази нещастна планета.

В един ден като днешния, моят учител Уилям Фокнър каза: „Аз отказвам да приема края на човека.“ Не бих бил достоен да стоя на мястото, което е било негово, ако не осъзнавах напълно, че колосалната трагедия, която той отказваше да признае преди тридесет и две години, днес вече не е нищо повече от проста научна възможност – за пръв път, откак съществува човечеството. Изправени пред тази страховита реалност, която е изглеждала като утопия през цялото съществуване на човечеството, ние, изобретателите на истории, които могат да повярват във всичко, се чувстваме в правото си да вярваме, че все още не е твърде късно да се заемем със създаването на една противоположна утопия. Една нова и всеобхватна утопия на живота, където никой няма да бъде в състояние да решава вместо другите как те трябва да умират, където любовта ще се окаже истинска, а щастието – възможно, и където народите, осъдени на сто години самота ще получат, най-после и завинаги, един нов шанс на тази земя.

________________________________________
[1] Испански хроники от 16-ти век, описващи завладяването на Америка, днес един от основните документи при изучаването на историята на Латинска Америка. (Бел. пр.) http://www.amazon.com/Spanish-Chronicle ... 0805743065
[2] Френска инвазия в Мексико от 1838 г., предизвикана от оплакването на един френски сладкар, работещ в Мексико, че е изгубил имуществото си. Реалната причина са неизплатените дългове на тогавашно Мексико към Франция. (Бел. пр.)


Габриел Гарсия Маркес е колумбийски писател, журналист, издател и общественик. Той често е сочен като най-известен представител на магическия реализъм в литературата.
Не се завръщай...
PLACEBO
 
Мнения: 157
Регистриран на: Сря Фев 07, 2007 5:34 pm
Местоположение: София

Отказвам да приема края на човека

Мнениеот PLACEBO » Съб Сеп 25, 2010 2:26 pm

Нобелова реч, Уилям Фокнър (1897-1962)
10 декември 1949

Изображение

Отказвам да приема края на човека

Смятам, че тази награда се дава не на мен, а на моя труд – трудът на цял един живот, извършван в агонията и потта на човешкия дух, не за слава и най-малко от всичко за печалба, а за да се създаде от материала на духа нещо, което не е съществувало преди това. Ето защо тази награда ми се дава на доверие. За паричната й част няма да бъде трудно да се намери предназначение, съизмеримо с нейната цел и значение. Но аз бих искал да сторя същото и с аплодисментите, използвайки този момент като връх, от който мога да бъда чут от младите мъже и жени, посветили себе си на същото страдание и труд, сред които вече се намира онзи, който някой ден ще стои там, където сега стоя аз.
Трагедията на нашето време се състои в чувството за всеобхватен, физически страх, поддържан в продължение на толкова дълго време, че ние даже сме се научили да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: Кога ще бъдем взривени? Именно затова младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са, за които си струва да се пише, които си струват агонията и потта.
Той трябва да ги научи отново. Той трябва да разбере, че страхът е най-низкото от всички неща и, учейки се на това, да го забрави завинаги, да изхвърли от работилницата си всичко освен старите идеали и истини на човешкото сърце, старите универсални истини – любовта и честта, жалостта и гордостта, състраданието и жертвоготовността, без които всяка история е ефимерна и осъдена. Докато не направи това, той ще работи под знака на едно проклятие. Той ще пише не за любов, а за страст, ще пише за смърт, в която никой не губи нещо значимо, за победи без надежда и – което е най-страшното – без жалост и състрадание. Неговите страдания няма да докосват всеобщата плът, няма да оставят белези. Той ще пише не от сърцето, а от жлезите си.
Докато не научи тия неща отново, той ще пише така, сякаш стои и наблюдава края на човека. Аз отказвам да приема края на човека. Достатъчно лесно е да се каже, че човекът е безсмъртен просто защото ще издържи на всичко, че когато последният звук на страшния съд е прозвучал и затихнал от последната ненужна канара, висяща неподвижно в последната червена и умираща вечер, че дори и тогава ще прозвучи още един звук: звукът на неговия жилав, неизтощим глас, все още говорещ. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща. Негова е привилегията да помогне на човека да издържи като възвишава сърцето му, като му напомня за смелостта, честта, надеждата, гордостта, състраданието, жалостта и жертвоготовността, които са били славата на неговото минало. Гласът на поета трябва да бъде не просто летопис на човека, той може да бъде една от опорите, от стълбовете, които ще му помогнат да издържи и надделее.

-------------------------------
Превод: Златко Енев
Не се завръщай...
PLACEBO
 
Мнения: 157
Регистриран на: Сря Фев 07, 2007 5:34 pm
Местоположение: София

Всяка дума знае нещо за дяволския кръг

Мнениеот PLACEBO » Вто Сеп 28, 2010 10:20 am

Нобелова реч, Херта Мюлер
7 декември 2009

Изображение

Всяка дума знае нещо за дяволския кръг

ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА, питаше Майката всяка сутрин на вратата, преди да изляза на улицата. Аз нямах. И защото нямах, се връщах отново в стаята и си вземах носна кърпа. Всяка сутрин нямах, защото всяка сутрин очаквах въпроса. Носната кърпа беше доказателство за това, че Майката ще ме закриля сутринта. През по-късните часове и неща на деня трябваше да разчитам на себе си. Въпросът ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА беше една непряка милувка. Една директна би била неловка, такива неща при селяните нямаше. Любовта беше се преоблякла като въпрос. Само по този начин тя можеше да бъде изказана сухо, със заповеден тон като похватите на работата. Това, че гласът беше рязък, дори подчертаваше нежността. Всяка сутрин аз бях на вратата веднъж без носна кърпа и втори път с носна кърпа. Едва тогава излизах на улицата, сякаш с носната кърпа с мен щеше да бъде и Майката.

А двадесет години по-късно вече отдавна бях сама със себе си в града, преводачка в една машиностроителна фабрика. В пет часа сутринта ставах, в шест и половина започваше работата. Сутрин от високоговорителите във фабричния двор гърмеше химнът. По време на обедната почивка – работнически хорове. Но работниците, седнали по време на ядене, имаха очи, празни като поцинкована ламарина, омазани с масло ръце, яденето им беше завито във вестникарска хартия. Преди да изядат парчето сланинка, те остъргваха с ножа печатарското мастило от сланинката си. Две години изминаха в ежедневното еднообразие, всеки ден приличаше на другия.

През третата година еднообразието на дните приключи. Три пъти в течение на една седмица, рано сутринта, в канцеларията ми идваше един огромен, кокалест мъж с блестящи кафяви очи, един колос на тайните служби.

Първият път той ме наруга изправен и си отиде.

Вторият път той съблече анорака си, окачи го на ключа на шкафа и седна. Онази сутрин аз бях донесла от къщи лалета и ги подреждах във вазата. Той ме гледаше и ме хвалеше за необичайните ми познания за хората. Гласът му беше хлъзгав. Караше ме да се чувствам неспокойно. Отхвърлих похвалите и го уверих, че разбирам единствено от лалета, не и от хора. Тогава той каза ехидно, че ме познава по-добре, отколкото аз познавам лалетата. След това прехвърли анорака си през лакът и си отиде.

На третия път той седна, а аз останах да стоя, защото беше сложил кожената си чанта на стола ми. Не се осмелих да я сложа на пода. Той ме наруга, че съм била ужасно тъпа, мързелива, леконравна, покварена като бездомна кучка. Лалетата избута на ръба на масата, по средата положи празен лист хартия и писалка. После изрева: пиши. Писах стоешком онова, което той ми диктуваше – име, рождена дата, адрес. А след това, че независимо от близост и роднинство не трябва да казвам на никого, че … тук се появи ужасната дума: colaborez, че ще сътруднича. Тази дума аз не написах. Оставих писалката и отидох до прозореца, погледнах навън към прашната улица. Тя не беше асфалтирана, с дупки и прегърбени къщи. Тази съсипана улица се казваше на всичко отгоре Strada Gloriei, улица на славата. На улицата на славата една котка седеше на голото черничево дърво. Беше котката на фабриката, с разкъсаното ухо. Над нея ранно слънце като жълт барабан. Казах: N-am caracterul, нямам този характер. Думата ХАРАКТЕР направи човека от тайните служби истеричен. Той разкъса листа и хвърли парчетата на пода. Вероятно му хрумна, че ще трябва да представи на шефа си опита за вербуване, защото се наведе, събра всички парчета в ръка и ги хвърли в чантата си. След това въздъхна дълбоко и в поражението си захвърли вазата с лалетата срещу стената. Тя се разби и изскърца, сякаш във въздуха имаше зъби. С чанта под ръка той каза тихо: ще съжаляваш за това, ние ще те удавим в реката. Аз казах сякаш на самата себе си: ако подпиша това, няма да мога да живея повече със себе си, тогава ще трябва да го направя сама. По-добре да го направите вие. Но вратата на канцеларията вече беше отворена и той си отиде. А навън, на улицата на славата, котката беше скочила от дървото на покрива на сградата. Един клон пружинираше като трамплин.

На следващия ден започна дърпаницата. Трябваше да се махам от фабриката. Всяка сутрин в шест и половина трябваше да се представям на директора. С него всяка сутрин седяха шефът на профсъюзите и партийният секретар. Както на времето Майката, така сега директорът питаше всяка сутрин: намери ли си друга работа? Всеки път аз отговарях едно и също: не съм търсила, харесва ми тук във фабриката, искам да остана до пенсия.

Една сутрин дойдох на работа и дебелите ми речници лежаха до вратата, на пода в коридора. Отворих, на работното ми място седеше един инженер. Той каза: тук се чука преди да се влезе. Тук седя аз, ти няма какво да търсиш тук. Не можех да отида в къщи, тогава щяха да получат претекст да ме уволнят заради неизвинено отсъствие. Вече нямах бюро, именно сега трябваше да идвам абсолютно всеки ден на работа, в никакъв случай не трябваше да отсъствам.

Приятелката ми, на която всеки ден разказвах всичко по пътя към къщи през жалката Strada Gloriei, ми освободи на първо време един ъгъл на работното си място. Но една сутрин тя беше застанала пред вратата на канцеларията, за да ми каже: Не бива да те пускам повече вътре. Всички казват, че ти си агентка. Тормозът беше препратен надолу, слухът беше разпространен сред колегите. Това беше най-лошото. Човек може да се защищава срещу нападения; срещу клеветата ние сме безсилни. Всеки ден очаквах всичко възможно, включително и смъртта. Но с това вероломство не можах да се справя. Никакви сметки не можеха да я направят поносима: Клеветата натъпква човека с боклуци, човек се задушава, защото не може да се съпротивява. В очите на колегите аз бях именно това, на което бях отказала. Ако бях ги шпионирала, те щяха да ми се доверяват без да подозират нищо. По принцип те ме наказваха за това, че бях ги пощадила.

И тъй като сега пък изобщо не можех да отсъствам, но нямах канцелария, а приятелката ми не биваше да ме пуска в нейната, аз останах на стълбището, без да знам какво да правя. Изкачих се няколко пъти нагоре-надолу по стълбите – и изведнъж отново бях детето на майка си, защото ИМАХ НОСНА КЪРПА. Положих я на едно от стъпалата между първия и втория етаж, изгладих я, за да изглежда наред, и седнах върху нея. Дебелите си речници положих на коляно и запревеждах описанията на хидравлични машини. Аз бях един виц от стълбището, а канцеларията ми – една носна кърпа. Приятелката ми сядаше до мен по време на обедната почивка. Ядяхме както по-рано в нейната, а още по-рано – в моята канцелария. Откъм високоговорителите на двора както винаги работническите хорове пееха за щастието на народа. Тя ядеше и плачеше заради мен. Аз не плачех. Аз трябваше да остана твърда. Още дълго време. Няколко вечни седмици, докато ме уволниха.

По времето, в което бях виц от стълбището, прегледах в един лексикон какво точно носи със себе си думата СТЪЛБИЩЕ. Първото стъпало на стълбището се нарича ВСТЪПВАНЕ, а последното – НАПУСКАНЕ. Вертикалните стъпала, на които се стъпва, са положени отстрани в СТЪЛБИЩНИТЕ СТРАНИ. А свободните пространства между отделните стъпала се наричат дори СТЪЛБИЩНИ ОЧИ. От частите на хидравличните, оплескани с масло машини вече познавах хубавите думи: ЛАСТОВИЧА ОПАШКА, ЛЕБЕДОВА ШИЙКА, задържащата част на болтовете се наричаше ГАЙКА[1]. И също толкова силно ме поразиха поетичните названия на стълбищните части, красотата на техническия език. СТЪЛБИЩНИ СТРАНИ, СТЪЛБИЩНИ ОЧИ – значи стълбището има лице. Дали от дърво или камък, от бетон или желязо – защо хората вграждат дори и в най-грамадните неща на този свят собствения си лик, дават на мъртвия материал имена от собствената си плът, персонифицират го в телесни части? Дали грубата работа става поносима за техническите специалисти едва чрез скритата нежност? И дали всяка работа, във всяка професия, протича по същия принцип, както и въпросът на майка ми за носната кърпа.

В къщи, в детството ми, имаше едно чекмедже за носни кърпи. В него лежаха в две редици, подредени едни след други, три различни купчета:

Вляво мъжките носни кърпи за Бащата и Дядото.

Вдясно женските носни кърпи за Майката и Бабата.

По средата детските носни кърпи за мен.

Чекмеджето беше образът на нашето семейство във формат на носна кърпа. Мъжките носни кърпи бяха най-големите, те имаха тъмни ръбове в кафяво, сиво или бордо. Женските носни кърпи бяха по-малки, ръбовете им светлосини, червени или зелени. Детските носни кърпи бяха най-малките, без ръб, но с нарисувани цветя или животни върху белия квадрат. От всичките три сорта имаше делнични носни кърпи, в предната редица, и неделни носни кърпи, в задната. В неделя носната кърпа, дори и ако не се виждаше, трябваше да подхожда към цвета на облеклото.

Никои други вещи в къщата, нито дори самите ние, не бяха толкова важни колкото носните кърпи. Те бяха универсално полезни за: хрема, кръв от носа, наранена ръка, лакът или коляно, плач или захапване, за да се подтисне плача. Една мокра, студена носна кърпа върху челото беше против главоболие. С четири възела по ъглите тя беше шапка против слънчево изгаряне или дъжд. Когато човек искаше да си припомни нещо, правеше се възел в носната кърпа, за напомняне. При носене на тежки чанти тя се увиваше около дланта. Когато се вееше, тя се превръщаше в прощално помахване, когато влакът напускаше гарата. И защото на румънски влакът се казва TREN, а на банатски диалект сълзата се нарича TRÄN, скърцането на влаковете по железопътните релси винаги се свързваше в главата ми с плача. Когато на село някой умираше вкъщи, то веднага превързваха челюстта му с носна кърпа, за да остане устата затворена докато настъпи вкочаняването. Когато някой паднеше покрай пътя в града, винаги се намираше по някой минувач, който да покрие лицето на мъртвия с носната си кърпа – и така носната кърпа беше неговият първи мъртвешки покой.

В горещите летни дни родителите изпращаха децата си късно вечерта да поливат цветята на гробищата. По двама или по трима, ние се притискахме заедно от един гроб до друг, поливахме бързо. След това сядахме сгушени едни до други на стъпалата на параклиса и гледахме как от някои гробове се надигат бели парчета омара. Те политаха мъничко в черния въздух и изчезваха. За нас те бяха душите на мъртвите: животински фигури, очила, шишенца и чаши, ръкавици и чорапи. И между другото, тук-там по някоя носна кърпа с черния ръб на нощта.

По-късно, когато водех разговори с Оскар Пастиор, за да пиша за депортацията му в съветския пленнически лагер, той разказваше, че получил от една стара руска майка носна кърпа от бяла батиста. Може би ще имате късмет, ти и моят син – и ще можете скоро да се върнете вкъщи, казала рускинята. Синът и бил на същата възраст като Оскар Пастиор и също толкова далеч от къщи, но в обратната посока, казала тя, в един наказателен батальон. Като полумъртъв от глад просяк почукал Оскар на вратата й, искал да размени парче въглища срещу малко ядене. Тя го пуснала вкъщи, дала му гореща супа. А когато носът му започнал да капе в чинията – и бялата носна кърпа от батиста, която още никой не бил използвал. С ръб от дантела, с акуратно изплетени пръчици и розетки от копринена прежда, носната кърпа била красавица, която прегърнала и наранила просяка. Една смесица, от една страна утешение от батиста, от друга – метър с единици от коприна, с бели чертички върху скалата на неговата окаяност. Самият Оскар Пастиор също бил за тази жена някаква смесица: напълно непознат просяк вкъщи, но и изгубено дете в света. В тези две личности той бил ощастливен и поставен пред прекомерно голямо изпитание от жеста на една жена, която била за него едновременно две личности: чужда рускиня и загрижена майка, задаваща въпроса: ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА?

Самата аз, откак знам тази история, също имам един въпрос: дали ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА е нещо, валидно навсякъде и разпростряно върху целия свят в снежния блясък между замръзване и топене? Преминава ли то между планините и степите над всички граници, чак до една огромна, застлана с наказателни и затворнически лагери империя? И наистина ли въпросът ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА не може да бъде убит дори и от чука и сърпа, нито дори от сталинизма на превъзпитанието?

И макар че говоря румънски от десетилетия насам, в разговора с Оскар Пастиор за пръв път ми хрумна, че на румънски език носна кърпа се казва BATISTA. Отново сетивният румънски език, който напъхва своите думи принудително-просто в сърцето на нещата. Материалът не прави никакви заобикалки, обозначава се като готова носна кърпа, като BATISTA. Сякаш всяка носна кърпа, по всяко време и навсякъде, е била от батиста.

Оскар Пастиор е запазил в куфара си носната кърпа като реликва от една двойна майка с един двоен син. И я взел вкъщи след петте лагерни години. Защо? Бялата носна кърпа от батиста била надежда и страх. А когато човек изпусне от ръка надеждата и страха, той умира.

След разговора за бялата носна кърпа, половината нощ лепих за Оскар Пастиор един колаж върху бяла картичка:

Тук танцуват точки казва Беа
ти идваш в чаша за мляко с дълга дръжка
бельо в бяло сивозелена цинкова вана
при наложен платеж са достатъчни
почти всички материали
гледай тук
аз съм пътуването с влака и
черешата в сапунената паничка
никога не разговаряй с непознати мъже и
за централата

Когато на следващата седмица отново отидох при него, за да му подаря колажа, той каза: трябва да залепиш още: НА ОСКАР. Аз казах: каквото ти давам, то ти принадлежи. Ти го знаеш. А той каза: трябва да го залепиш, може би картичката не го знае. Взех я отново вкъщи и залепих отгоре: На Оскар. И на следващата седмица му я подарих отново, сякаш за пръв път бях се върнала от вратата без носна кърпа, а сега за втори път на вратата с носна кърпа.

С носна кърпа завършва и една друга история:

Синът на дядо и баба ми се казвал Матц. През 30-те години той бил изпратен да учи за търговец в Тимишоара, за да поеме след това семейния магазин за зърно и бакалски стоки. В училището преподавали учители от Немския Райх, истински нацисти. След учението Матц бил образован между другото може би и като търговец, но преди всичко като нацист – промиване на мозъци по план. След учението Матц бил пламенен нацист, напълно променен човек. Той ревял антисемитски лозунги, бил недостижим като умствено изостанал човек. Дядо ми го смъмрял многократно: той създал цялото си състояние благодарение на кредитите на еврейски приятели. И когато това не помагало, той го зашлевявал многократно. Но разумът бил изличен. Матц бил идеологът на селото, тормозел връстниците си, които клинчели от фронта. Имал писарско място в румънската армия. Но от теорията го потеглило към практиката, той се записал доброволно в СС, искал да отиде на фронта. След няколко месеца се завърнал вкъщи, за да се ожени. Поучен от престъпленията на фронта, той използвал една валидна вълшебна формула, за да избяга от войната за няколко дни. Тази вълшебна формула се казвала: отпуска за женитба.

Баба ми имаше две снимки от сина си Матц, най-отзад в едно чекмедже – една сватбена и една мъртвешка снимка. На сватбената снимка се вижда булка в бяло, една ръка по-висока от него, тънка и сериозна, една гипсова мадона. На главата й восъчен венец като посипана от сняг шума. До нея Матц в нацистка униформа. Вместо да бъде младоженец, той е войник. Един женещ се войник и свой собствен последен войник у дома. Едва завърнал се на фронта, дошла мъртвешката снимка. На нея се вижда един най-последен, разкъсан от мина войник. Мъртвешката снимка е с големината на длан – черна нива, по средата й бяла кърпа със сива човешка купчина върху нея. Сред черното бялата кърпа лежи малка като детска носна кърпа, чийто бял квадрат е бил изрисуван по средата с някаква причудлива рисунка. За баба ми тази снимка също си имаше своята смесица: върху бялата носна кърпа се виждаше мъртъв нацист, а в паметта й един жив син. Баба ми носеше тази двойна картина през всичките години в своя молитвеник. Тя се молеше всеки ден. Вероятно и молитвите й бяха с двойно дъно. Вероятно те следваха пукнатината от обичания син до вманиачения нацист и измолваха даже и от Бога онзи шпагат, чрез който да се обича този син и да се прости на нациста.

Дядо ми е бил войник в Първата световна война. Той знаеше за какво говори, когато често и с огорчение казваше за сина си: Да, когато заплющят знамената, разумът се изплъзва в тромпета. Това предупреждение подхождаше и за следващата диктатура, в която живеех самата аз. Всеки ден се виждаше как разумът на малките и големи използвачи се изплъзва в тромпета. Аз реших да не надувам тромпета.

Но като дете против волята си трябваше да се уча да свиря на акордеон. Защото вкъщи лежеше червеният акордеон на мъртвия войник Матц. Ремъците на акордеона ми бяха прекалено дълги. И за да не се изплъзват от раменете ми, учителят по акордеон ги връзваше зад гърба ми с една носна кърпа.

Може да се каже, че именно най-дребните вещи, пък били те тромпет, акордеон или носна кърпа, свързват едни с други най-противоположните неща в живота. Че предметите се въртят и в отклоненията си имат нещо, което принадлежи на повторенията – на дяволския кръг. Това може да се вярва, но не и да се каже. Но онова, което не може да се каже, може да се напише. Защото писането е нямо занимание, една работа от главата към ръката. Устата бива подминавана. По време на диктатурата говорех много, най-вече защото бях решила да не надувам тромпета. Най-често говоренето имаше непоносими последствия. Но писането започна в мълчанието, там на фабричното стълбище, където трябваше да уговоря със самата себе си много повече неща, отколкото можеше да се кажат. Случващото се вече не можеше да бъде артикулирано в речта. Най-много външните допълнения, но не и техните измерения. Тези последните аз можех единствено да произнасям нямо, буква по буква в главата си, в дяволския кръг на думите при писането. Реагирах на смъртния страх с глад за живот. Той беше глад за думи. Само вихрушката от думи можеше да обхване състоянието ми. Тя изговаряше буква по буква онова, което не можеше да се каже с устата. Бягах подир преживяното в дяволския кръг на думите, докато се появеше нещо, което преди това не бях познавала. Паралелно с действителността се задейства и пантомимата на думите. Тя не зачита никакви реални измерения, тя свива главното и раздува второстепенното. Дяволският кръг на думите научава преживяното на един вид прокълната логика, през глава. Пантомимата е яростна и същевременно страхлива, също толкова пристрастена, колкото и преситена. Темата диктатура е автоматично присъстваща, защото онова, което се подразбира от само себе си, не може да се върне никога обратно, щом сàмо то е било отнето някому почти напълно. Темата е имплицитно присъстваща, но онова, което ме запленява, са думите. Те завличат темата там, където си поискат. Вече нищо не е истина и всичко е вярно.

Като виц от стълбището аз бях също толкова самотна, колкото и тогава в детството, в речната долина при пазенето на кравите. Ядях листа и цветове, за да мога да принадлежа към тях, защото те знаеха как се живее, а аз не. Заговарях ги с имената им. Името млечна паламида трябваше наистина да бъде бодливото растение с млякото в стеблата. Но растението не отговаряше на името млечна паламида. Опитвах се с измислени имена, в които не се появяваше нито мляко, нито паламида: ТРЪНЕНО РЕБРО, ИГЛЕН ВРАТ. В измамата на фалшивите имена пред истинското растение се открехна отворът към празното. Срамът, че говоря със самата себе си, а не с растението. Но срамът ми действаше добре. Аз пазех кравите, а звукът на думите предпазваше мен. Аз чувствах:

Всяка дума в лицето
знае нещо за дяволския кръг
и не го казва

Звукът на думите знае, че трябва да мами, защото обектите подлъгват със своя материал, а чувствата – със своите жестове. В точката, при която се срещат измамите на материалите и жестовете, се вгнездява звукът на думите с неговата измислена истина. При писането не може да става дума за доверие, а по-скоро за почтеност на измамата.

Тогава във фабриката, когато аз бях стълбищен виц, а носната ми кърпа – моя канцелария – намерих в лексикона и красивата дума СТЪПАЛОВИДНА ЛИХВА. Това означава стъпаловидно нарастващи лихви на някакъв заем. Нарастващите лихви са за един разходи, а за друг приходи. При писането те стават и двете, колкото повече се задълбочавам в текста. Колкото повече ме ограбва написаното, толкова повече то показва на изживяното какво не е имало в преживяното. Само думите го откриват, защото преди това не са го знаели. Там където те изненадват изживяното, те го отразяват най-добре. Те стават толкова принудителни, че изживяното трябва да се вкопчва в тях, за да не се разпадне.

Струва ми се, че предметите не познават материала си, жестовете не познават чувствата си, а думите – устата, която говори. Но за да сме сигурни в собственото си съществуване, ние се нуждаем от предметите, жестовете и думите. Колкото повече думи можем да си вземем, толкова по-свободни сме обаче. Когато ни бива забранена устата, ние опитваме да се утвърдим чрез жестове, дори чрез предмети. Те са по-трудни за тълкуване, за известно време те не предизвикват подозрение. И така те могат да ни помогнат да преобразим унижението в достойнство, което за известно време може би няма да предизвиква подозрение.

Малко преди емигрирането ми от Румъния майка ми била отведена една ранна утрин от селския полицай. Тя била вече на вратата, когато внезапно се сетила, ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА? Не, нямала. И макар че полицаят бил нетърпелив, тя се върнала още веднъж вкъщи и си взела носна кърпа. В управлението полицаят се разбеснял. Румънският език на майка ми не бил достатъчен, за да го разбере. Тогава той напуснал канцеларията и заключил вратата отвън. Целият ден майка ми останала заключена там. В първите часове седяла на бюрото му и плачела. След това започнала да се разхожда и да бърше с мократа от сълзи носна кърпа праха по мебелите. След това взела кофата от ъгъла и парцала от гвоздея и измила пода. Бях ужасена, когато тя ми разказваше това. Как може да чистиш канцеларията на тоя, попитах я. А тя ми отговори, без да се смущава, търсех си работа, за да минава времето. А канцеларията беше толкова мръсна. Добре, че бях взела една от големите мъжки носни кърпи.

Едва сега разбрах, че чрез едно допълнително, но доброволно унижение тя беше си доставила достойнство в този арест. В един колаж аз потърсих думи за това:

Мислех си за стегнатата роза в сърцето
за безполезната душа като сито
притежателят обаче попита:
кой печели надмощие
аз казах: спасението на кожата
той изкрещя: кожата е
само едно петно обидена батиста
без разсъдък

Бих искала да мога да кажа едно изречение за всички, на които се отнема достойнството при диктатури – пък било то и едно изречение с думата носна кърпа. Пък било то и въпроса: ИМАТЕ ЛИ НОСНА КЪРПА?

А дали е възможно въпросът за носната кърпа открай време да е имал предвид не самата носна кърпа, а острата самота на човека?


______________________________
[1] На немски език: Shraubenmutter, т. е. „майка на болта“. Бел. пр.



Херта Мюлер е родена на 17 август 1953 година в Ницкидорф, Банат, и е с немски етнически произход. Майка й е депортирана в СССР, в един от лагерите за принудителен труд. Баща й изкарва прехраната на семейството като шофьор на камион в тогавашната немска армия. От 1973 до 1976 Херта Мюлер изучава германистика и румънистика в университета на град Тимишоара, който е административен център на Окръг Тимиш, Банат, Западна Румъния. През 1976 започва работа в машиностроителен завод като преводачка, но скоро е набедена и напуска. След това изкарва прехраната си с учителска дейност по училища и детски градини. Херта Мюлер е преследвана от режима на Чаушеску, тъй като остро критикува властта, а произведенията й са цензурирани. През 1987 година емигрира от Румъния и се установява в Западен Берлин. В началото на 90-те години придобива международна известност, като книгите й са преведени на повече от 20 езика. От особено значение е романът й „Разлюлян дъх“ (Atemschaukel), публикуван през 2009 година.

От 1995 година Мюлер е член на Немската академия за език и литература в Дармщат и на "Обединението на немските есесити, новелисти и поети".

Печели над 20 награди, сред които Немската езикова награда (Deutscher Sprachpreis - 1989), Немската награда на критиката (Deutscher Kritikerpreis - 1992), Европейската награда Aristeion Prize - 1995, като тя е единствена представителка на немскоговорящите страни, печелила тази награда.
Не се завръщай...
PLACEBO
 
Мнения: 157
Регистриран на: Сря Фев 07, 2007 5:34 pm
Местоположение: София

Изкуството, истината & политиката

Мнениеот PLACEBO » Нед Окт 03, 2010 5:37 pm

Нобелова реч, Харолд Пинтер
7 декември 2005

Изображение


Изкуството, истината & политиката

През 1958 г. аз написах следното:

„Няма ясно разграничение между истинското и неистинското, нито между вярното и погрешното. Едно нещо не е непременно вярно или погрешно; то може да бъде и вярно, и погрешно.“

Вярвам, че тези твърдения все още са смислени и че все още важат в изследването на реалността посредством изкуството. И като писател аз заставам зад тях, но като гражданин не мога. Като гражданин трябва да задам въпросите: „Кое е вярно? Кое е погрешно?“

Истината е една непрекъснато изплъзваща се драма. Никога не успяваш да я откриеш напълно, но търсенето й е непреодолимо. Търсенето е определено това, което подхранва усилието. Търсенето е твоята задача. Доста често се натъкваш на истината в тъмното, сблъсквайки се с нея или просто съзирайки образ или форма, които, изглежда, отговарят на истината, често без да осъзнаваш, че си го направил. Но истинската истина е, че не съществува такова нещо като една истина в драматичното изкуство. Съществуват много. Тези истини взаимно се оспорват, се отвращават, се отразяват, се пренебрегват, се дразнят и са слепи едни към други. Понякога се чувстваш сякаш държиш в ръка истината на даден момент, а после тя се изплъзва измежду пръстите ти и се изгубва.

Често пъти ме питат как се зараждат пиесите ми. Не мога да кажа. Нито пък мога въобще да обобщя пиесите си, освен да кажа, че това се случи. Това го казаха. Това го направиха.

Повечето от пиесите са породени от някаква реплика, дума или образ. Дадената дума често пъти е последвана от образа. Ще ви дам пример за две реплики, които изникнаха внезапно в главата ми, последвани от образ, последван от мен.

Пиесите са „Завръщане у дома“ и „Стари времена“. Първата реплика в „Завръщане у дома“ е: „Какво направи с ножицата?“. Първата реплика в „Стари времена“ е „Тъмна.“ И в двата случая не разполагах с по-нататъшна информация.

В първия случай някой очевидно търсеше чифт ножици и настояваше местоположението им да бъде разкрито от някой друг, който, той подозира, че вероятно ги е откраднал. Но някак си знаех, че на запитания не му пука за ножиците, нито пък за питащия.

„Тъмна.“ Предположих, че това е описание на нечия коса, косата на жена и това и беше отговорът. Във всеки един от случаите се почувствах задължен да проследя действието. Това стана визуално, много бавно преминаване през сенките към светлината.

Винаги започвам пиесите си, кръщавайки героите А, В и С.

В пиесата, която стана „Завръщане у дома“, видях мъж да влиза в мрачна стая и да задава въпроса на по-млад мъж, седящ на грозен диван, четейки вестник за надбягвания. Някак си подозирах, че А е бащата, а В е негов син, но нямах доказателства. Това обаче малко по-късно беше потвърдено, когато В (който после стана Лени) каза на А (който после стана Макс). „Татко, имаш ли нещо против да сменим темата? Искам да те питам нещо. Това, което ядохме за вечеря, как се казваше? Как го наричаш? Защо не си купиш куче? Ти си един кучешки готвач. Честно. Смяташ, че готвиш за много кучета.“ И така, след като В нарича А „татко“, видя ми се логично да предположа, че те са баща и син. А също така очевидно беше готвач и готвенето му, изглежда, не беше високо ценено. Това означаваше ли, че няма майка? Не знаех. Но, както си казах тогава, начинанията ни никога не знаят какъв ще е краят им.

„Тъмна.“ Голям прозорец. Вечерно небе. Мъж, А (по-късно наречен Дийли), и жена, В (по-късно наречена Кейт), седят с питиета. „Дебела или слаба?“ пита мъжът. За кого говорят? Но след това виждам, че до прозореца стои жена, С (по-късно наречена Ана), под друга светлина, с гръб към тях, с тъмна коса.

Странен е моментът на създаване на героите, които дотогава не са съществували. Това, което следва, е непостоянно, несигурно, дори халюциногенно, въпреки че понякога може да бъде и неудържима лавина. Положението на автора е странно. В известен смисъл той не е приветстван от героите. Героите му се съпротивляват, с тях не се живее лесно, невъзможно е да се опишат. Определено не можеш да им заповядваш. До известна степен играеш безкрайна игра с тях, котка и мишка, сляпа баба, криеница. Но накрая разбираш, че пред теб са хора от плът и кръв, хора с воля и собствени чувства, изградени от съставни части, които не можеш да промениш, манипулираш, нито да изкривиш.

Така че езикът в изкуството си остава една силно двусмислена трансакция, плаващи пясъци, трамплин, замръзнал гьол, който може да се пропука под теб – автора – всеки момент.

Но както казах, търсенето на истината никога не спира. Не може да бъде забавено, не може да бъде отложено. Трябва да се изправиш лице в лице точно там, на място. Политическият театър представлява напълно различен набор от проблеми. Нравоученията трябва да се избягват на всяка цена. Обективността е от първостепенно значение. Героите трябва да могат да дишат свободно. Авторът не може да ги затваря и ограничава, за да задоволява собствения си вкус или настроение, или предразсъдъци. Той трябва да е готов да подходи към тях от различни ъгли, от пълен и неограничен набор от перспективи, да ги изненада може би от време на време, но все пак да им даде свободата да вървят по пътя, който сами изберат. Това невинаги се получава. Политическата сатира, разбира се, не се придържа към нито едно от тези предписания. Всъщност върши точно обратното, което е и нейна характерна функция.

В моята пиеса „Рожден ден“ мисля, че допускам цял един набор от възможности да действат в една гъста гора от възможности, преди окончателно да се насоча към покоряването.

„Езикът на планината“ не претендира за такъв обхват на действие. Остава си брутална, кратка и грозна. Но войниците в пиесата всъщност успяват да намерят забавление в нея. Човек понякога забравя, че мъчителите в пиесата лесно се отегчават. Нуждаят се от малко смях, за да повдигнат духа си. Това се потвърждава, разбира се, и от събитията в Абу Граиб в Багдад. „Езикът на планината“ трае само 20 минути, но би могла да продължи час след час, и още, и още, като моделът се повтаря отново и отново, и пак, час след час.

„Пепел върху пепел“, от друга страна, ми се струва, че се развива под водата. Давеща се жена, ръка, протегната нагоре през вълните, изчезва от погледа, протяга ръце да намери някого другиго, но там няма никого, нито над, нито под водата, намира само сенки, отражения, носи се. Жената – една изгубена фигура в един удавнически пейзаж, неспособна да избегне гибелта си, която, изглежда, принадлежи на други.

Но с настъпване на тяхната смърт и тя трябва да умре.

Езикът на политиката по начина, използван от политиците, не смее да навлезе в тази територия, тъй като мнозинството политици, въз основа на доказателствата, с които разполагаме, не се интересуват от истината, а от властта и поддържането на тази власт. За да се задържи тази власт, е от огромно значение хората да останат в неведение, да живеят невежи за истината, дори за истината за собствения си живот. Следователно това, което ни обгражда, е огромен килим, изтъкан от лъжи, от които ние черпим сили.

Както всеки тук знае, оправданието за нахлуването в Ирак беше, че Саддам Хюсеин притежавал големи количества силно опасни оръжия за масово унищожение, някои от които можели да бъдат изстреляни в рамките на 45 минути и да доведат до ужасяващи разрушения. Увериха ни, че това е истината. Не беше вярно. Казаха ни, че Ирак има връзки с Ал Кайда и е частично отговорен за нападението над Ню Йорк на 11 септември 2001 г. Увериха ни, че това е истината. Не беше вярно. Казаха ни, че Ирак е заплаха за световната сигурност. Увериха ни, че това е истината. Не беше вярно.

Истината е нещо напълно различно. Истината е свързана с това как Съединените щати разбират ролята си в световните дела и как решават да се въплътят в нея.

Но преди да се върна към настоящето, бих искал да разгледам недалечното минало, под което имам предвид външната политика на Съединените щати от края на Втората световна война досега. Смятам, че сме задължени да подложим този период поне на някакъв ограничен анализ, което е и всичко, което времето тук ни позволява.

Всеки знае какво се случи в Съветския съюз и в цяла Източна Европа в следвоенния период: систематичната бруталност, разпространените жестокости, потъпкването на независимата мисъл. Всичко това е изчерпателно документирано и потвърдено.

Твърдя тук, че престъпленията на Америка за същия този период са отбелязани съвсем повърхностно, камо ли документирани, камо ли осъзнати или въобще признати за престъпления. Смятам, че това трябва да се разгледа и че истината е от огромно значение за мнението на света днес. Макар и ограничени, до известна степен, от съществуването на Съветския съюз, действията на Съединените щати по света ясно показват, че те смятат, че имат картбланш да правят каквото си поискат.

Директното нахлуване в територията на една суверенна държава всъщност никога не е бил предпочитаният от Америка метод. Тя предпочита предимно това, което описва като „по-малко напрегнат конфликт“. По-малко напрегнат конфликт означава, че хиляди измират, но по-бавно, отколкото ако изведнъж започнеш да ги бомбардираш. Означава, че заразяваш сърцето на страната, че даваш началото на злокачествено образувание и после наблюдаваш как гангрената се разпространява. Когато народът е сломен или пребит до смърт (едно и също е), а твоите приятели, военните и големите корпорации, си властват необезпокоени, тогава заставаш пред камерата и заявяваш, че демокрацията е надделяла. Това е типично за външната политика на САЩ през годините, за които говоря.

Трагедията в Никарагуа е случай от огромно значение. Избирам да го опиша тук като убедителен пример за гледната точка на Америка относно световната й роля и тогава, и сега.

Присъствах на една среща в американското посолство в Лондон към края на 80-те. Американският конгрес беше на път да реши дали да отпусне пари на Контрите за кампанията им против Никарагуа. Аз бях член на делегация, говореща от името на Никарагуа, но най-важният член на тази делегация беше отец Джон Меткаф. Лидер на представителите на САЩ беше Реймънд Сийц (тогава номер две след посланика, а по-късно самият той посланик). Отец Меткаф каза: „Сър, аз отговарям за една енория в северната част на Никарагуа. Енориашите ми построиха училище, здравен център, културен център. Живеем в мир. Преди няколко месеца отряд на Контрите нападна енорията. Унищожиха всичко: училището, здравния център, културния център. Изнасилиха медицински сестри и учители, избиха доктори, и то по най-бруталния начин. Държаха се като диваци. Моля Ви, поискайте от американското правителство да прекрати помощта си за тези шокиращи терористични дейности.“

Реймънд Сийц имаше много добра репутация на разумен, отговорен и високо образован човек. Много уважаван в дипломатическите среди. Той изслуша отеца, направи пауза и после заговори с известна сериозност: „Отче – каза той, – нека Ви кажа нещо. По време на война невинните винаги страдат.“ Последва ледена тишина. Бяхме се вторачили в него. Той дори не трепна.

Невинните наистина винаги страдат.

Най-накрая някой каза: „Но в този случай „невинните“ са жертви на жестоко зверство, едно от много такива, подпомогнати от Вашето правителство. Ако Конгресът отпусне още пари на Контрите, подобни зверства ще се случват. Не е ли точно такъв случаят? Следователно, не е ли Вашето правителство виновно, че подкрепя убийства и разрушения срещу гражданите на една суверенна държава?“

Сийц беше непоколебим. „Не съм съгласен, че фактите, както са изложени, подкрепят твърденията Ви.“

На излизане от посолството един от служителите на посолството ми каза, че му харесвали пиесите ми. Не отговорих.

Трябва да ви напомня, че по онова време президентът Рейгън направи следното изявление: „Контрите са моралният еквивалент на нашите Бащи-основатели.“

САЩ подкрепяха бруталната диктатура на Сомоса в Никарагуа в продължение на 40 години. Народът на Никарагуа, воден от Сандинистите, свали режима през 1979 г., една спираща дъха народна революция.

Сандинистите не бяха съвършени. И те притежаваха полагащата им се арогантност, а политическата им философия съдържаше доста противоречиви елементи. Но бяха интелигентни, разумни и цивилизовани. Захванаха се да създадат едно стабилно, прилично и плуралистично общество. Премахнато е смъртното наказание. Няколкостотин хиляди мизерстващи селяни са върнати към живот. Над 100 000 семейства получават право да притежават земя. Построяват се две хиляди училища. Доста забележителна кампания срещу неграмотността намалява неграмотността в държавата до по-малко от една седма. Въвеждат се безплатно образование и безплатно здравеопазване. Смъртността при бебетата се намалява с една трета. Премахва се полиомеилитът.

Съединените щати осъждат тези постижения като марксистки/ленинистки отклонения. Според правителството на САЩ това дава опасен пример. Ако на Никарагуа се разреши да установи основни норми на социална и икономическа справедливост, ако й се позволи да вдигне стандартите на здравеопазване и образование и да постигне социално единство и национално себеуважение, то съседните й страни биха задали същите въпроси и направили същите неща. Разбира се, тогава съществуваше яростна съпротива срещу статуквото в Ел Салвадор.

По-рано ви споменах за „килима, изтъкан от лъжи“, който ни обгражда. Президентът Рейгън просто описа Никарагуа като „тоталитарна тъмница“. Това беше прието в общи линии от медиите и безспорно от британското правителство за точен и справедлив коментар. Но всъщност няма никакви доказателства за съществуването на отряди на смъртта при правителството на Сандинистите. Няма свидетелства за мъчения. Няма свидетелства за систематична или официална военна жестокост. Свещеници не са убивани в Никарагуа. Всъщност в състава на правителството има трима свещеници, двама йезуити и един мисионер от Маринол[1]. Тоталитарните тъмници всъщност бяха в съседните Ел Салвадор и Гватемала. Съединените щати бяха свалили демократично избраното правителство на Гватемала през 1954 г. и се предполага, че над 200 000 души са станали жертва на последвалите военни диктатури.

Шестима от най-изявените йезуити в света бяха зверски убити в Централния американски университет в Сан Салвадор през 1989 г. от батальон от полка Алкатл, трениран във Форт Бенинг, Джорджия, САЩ. Изключително смелият човек архиепископ Ромеро беше убит по време на литургия. Предполага се, че 75 000 души са загинали. Защо са били убити? Убити са, защото са вярвали, че един по-добър живот е възможен и трябва да бъде осъществен. Заради това си вярване те незабавно попадат в категорията комунисти. Умират, защото са се осмелили да се усъмнят в статуквото, безкрайното блато на мизерията, болестите, деградацията и потисничеството, полагащи им се по рождение.

САЩ най-накрая успяха да свалят правителството на Сандинистите. Отне години и огромна съпротива, но жестокото икономическо преследване и 30 000 хиляди мъртви в крайна сметка разклатиха народния дух на Никарагуа. Отново бяха изтощени и доведени до мизерия. Казината се завърнаха в страната. Дойде краят на безплатното здравеопазване и образование. Големият бизнес се завърна със замах. „Демокрацията“ беше надделяла.

Но тази „политика“ в никакъв случай не беше прилагана само по отношение на Централна Америка. Прилагаше се по целия свят. Беше безкрайна. И сякаш никога не се е случвало. Съединените щати подкрепят и в много случаи въплъщават всяка дясно ориентирана диктатура в света след края на Втората световна война. Имам предвид Индонезия, Гърция, Уругвай, Бразилия, Парагвай, Хаити, Турция, Филипините, Гватемала, Ел Салвадор и, разбира се, Чили. Ужасът, който САЩ предизвиква в Чили през 1973 г., никога няма да бъде заличен, нито може някога да бъде забравен.

В тези страни е имало стотици хиляди смъртни случаи. Случили ли са се? Във всеки един случай ли могат да бъдат приписани на външната политика на САЩ? Отговорът е да, случили са се и са последица от американската външна политика. Но никой не знае за това.

Не се е случило. Въобще нищо никога не се случва. Дори когато се случваше, не се случваше. Нямаше значение. Не представляваше интерес. Престъпленията на САЩ са систематични, постоянни, жестоки, безмилостни, но много малко хора всъщност говорят за тях. Трябва да признаете. Америка извършва една съвсем медицинска манипулация на властта по целия свят, представяйки се за сила на всемирното добро. Гениална, дори остроумна, силно успешна хипноза.

Казвам ви, че САЩ несъмнено са най-големият самохвалко наоколо. Може да са брутални, безразлични, пренебрежителни и безмилостни, но също така са и умни. Като един пътуващ търговец, те са сами и най-продаваемата им стока е самолюбието. От него се печели. Слушайте как всички американски президенти по телевизията казват думите „американския народ“ като в изречението: „Казвам на американския народ, че настъпи време за молитва и защита на правата на американския народ и моля американския народ да се довери на президента си в действията, които той ще предприеме в името на американския народ.“ Това е умела хитрост. Всъщност езикът се прилага, за да държи мисълта настрани. Думите „американския народ“ осигуряват една наистина удобна възглавница, пълна с успокоение. Няма нужда да мислиш. Просто се облегни на възглавницата. Тя може да задуши интелигентността ти и способността ти да мислиш критично, но пък е много удобна.

Това, разбира се, не се отнася до 40-те милиона хора, живеещи под прага на бедността, и 2-та милиона мъже и жени, затворени в огромния гулаг от затвори, простиращ се из целите Американски щати.

Съединените щати вече не се занимават с по-малко напрегнати конфликти. Вече не виждат смисъл да бъдат сдържани или дори непочтени. Свалят картите на масата напълно безпристрастно. Съвсем просто, на тях въобще не им пука за Обединените нации, международното право или критичните разногласия, на които гледат като на безсилни и неуместни. Също така си имат свое собствено блеещо агънце, което върви след тях на каишка, жалката и покорна Великобритания.

Какво се случи с чувството ни за морал? Имали ли сме го някога? Какво означават тези думи? Да не би да се отнасят до термин, много рядко използван напоследък – съвест? Съвест, свързана не само с нашите собствени действия, но с нашата обща отговорност за действията на другите? Отживелица ли е всичко това? Вижте Гуантанамо Бей. Стотици задържани за повече от три години без предявени обвинения, без адвокатска защита или справедлив процес, технически задържани завинаги. Тази напълно незаконна структура се поддържа противно на Женевската конвенция. Не само че бива толерирана, но и почти бива пренебрегната от „международната общност“. Това грубо криминално нарушение на закона се извършва от страна, която твърди, че е „лидер на свободния свят“. Мислим ли за затворниците в Гуантанамо? Какво казват медиите за тях? Появяват се от време на време – малка статийка на шеста страница. Запратени са в ничия земя, от която наистина може и да не се завърнат. В момента много от тях са на гладна стачка, хранени насила, включително и британци. Няма церемонене при насилственото хранене. Без успокоителни или обезболяващи. Просто една тръба, вкарана през носа в гърлото ти. Повръщаш кръв. Това е мъчение. Какво казва по този въпрос британският външен министър? Нищо. Какво казва по този въпрос британският премиер? Нищо. Защо? Защото САЩ са казали: да се критикува държанието ни в Гуантанамо представлява неприятелско действие. Или сте с нас, или сте против нас. И Блеър млъква.

Нахлуването в Ирак е бандитско деяние, явен държавен тероризъм, демонстриращ абсолютно презрение към идеята за международното право. Нахлуването беше своеволно военно действие, вдъхновено от поредица от лъжи и още лъжи и груба манипулация на медиите и следователно на обществото; действие, предвидено да обедини американския военен и икономически контрол над Близкия изток, представяйки се – като последна възможност, след като всички други техни оправдания се провалиха – за освобождение. Ужасяващо изтъкване на военна сила, отговорна за смъртта и осакатяването на хиляди и хиляди невинни хора.

Донесохме мъчения, касетни бомби, обеднен уран, безброй произволни убийства, мизерия, деградация и смърт на иракчани, а го наричаме „донасяне на свобода и демокрация в Близкия изток“.

Колко човека трябва да убиеш, преди да бъдеш обявен за масов убиец и военен престъпник? Сто хиляди? Повече от достатъчно, така си мисля. Следователно ще бъде справедливо Буш и Блеър да бъдат изправени пред Международния криминален съд. Но Буш е умен. Той не е ратифицирал Международния криминален съд. Следователно, ако някой американски войник или пък политик се намери на подсъдимата скамейка, Буш предупреди, че ще изпрати пехотинците. Но Тони Блеър е ратифицирал съда и следователно е на разположение за преследване. Можем да дадем адреса му на Съда, ако той се интересува. Номер 10, Даунинг Стрийт, Лондон.

Смъртта в този контекст е неуместна. И Буш, и Блеър поставят смъртта съвсем на заден план. Поне 100 000 иракчани бяха убити от американски бомби и ракети, преди да започнат размириците в Ирак. Тези хора не са важни. Смъртта им не съществува. Те са празни места. Дори не са отбелязани като мъртви. „Ние не се занимаваме с броене на трупове“ – каза американският генерал Томи Франкс.

В началото на нахлуването на първите страници на британските вестници се появи снимка на Тони Блеър, целуващ бузата на малко иракчанче. „Благодарно дете“, пишеше отдолу. Няколко дена по-късно имаше статия и снимка, на вътрешна страница, на друго четиригодишно момченце без ръце. Семейството му било взривено от ракета. То е единственият оцелял. „Кога ще ми върнете ръцете?“ – пита то. Историята отпадна. Ами Тони Блеър не го държеше на ръце, нито пък тялото на което и да е друго осакатено дете, нито някакъв кървав труп. Кръвта цапа. Изцапва ризата и вратовръзката ти, когато изнасяш реч по телевизията.

Двете хиляди мъртви представляват неудобство. Закарват ги до гробовете им под прикритието на тъмнината. Погребенията се извършват дискретно, в безопасност. Осакатените и обезобразените гният в леглата си, някои от тях до края на живота си. Така че и мъртвите, и осакатените гният, само че в различни видове гробове.

Ето откъс от стихотворението на Пабло Неруда „Обяснявам някои неща“:

И една сутрин всичко бе в пламъци,
и една сутрин кладите
никнеха от земята,
поглъщайки живите твари,
и оттогаз настана огън,
настана барут,
настана кръв.
Разбойници със самолети, с маври,
разбойници с пръстени и херцогини,
разбойници с по-малко чернокожи за благослов
падаха от небето, за да убиват деца
и по улицата детската кръв
си течеше простичко, като кръв от деца.

Чакали, що чакалът би отблъснал,
камъни, що твърдият бодил би отхапал и изплюл,
пепелянки, що пепелянките биха възненавидели!

Срещу вас видях кръвта
на Испания да се надига,
за да ви удави с една-едничка вълна
от гордост и ножове!

Генерали
на предателството:
вижте мъртвия ми дом,
погледнете съсипаната Испания,

но от всеки мъртъв дом изниква храбра стомана
вместо цветя,
но от всяка отломка от Испания
покълва Испания,
но от всяко мъртво дете избуява пушка с очи,
но от всяко престъпление се раждат куршуми,
които някой ден ще открият мястото
на сърцето ви.

Ще попитате защо поезията му не говори за мечти, за листа, за големите вулкани в родната му страна?

Елате да видите кръвта по улиците,
елате да видите
кръвта по улиците,
елате да видите
кръвта по улиците![2]

Нека да изясня, че цитирайки от стихотворението на Неруда, по никакъв начин не правя сравнение между републиканска Испания и Саддам-Хюсеиновия Ирак. Цитирам Неруда, защото никъде другаде в съвременната поезия не съм чел такова силно и интуитивно описание на бомбардиране на цивилни.

Споменах по-рано, че сега САЩ са напълно откровени относно свалянето на картите си на масата. Такъв е случаят. Официално обявената политика сега е определена като „пълно надмощие“. Това не е мой израз, а техен. „Пълно надмощие“ означава контрол по земя, море, въздух и космос и всичките налични там ресурси.

Съединените щати в момента заемат 702 военни бази из целия свят, в 132 страни, с почетното изключение на Швеция, разбира се. Не знаем точно как са постигнали това, но са го постигнали.

Съединените щати притежават 8000 действащи и оперативни ядрени бойни глави. Две хиляди са в пълна бойна готовност, готови за изстрелване с 15-минутно предупреждение. Разработват нови ядрени системи, познати като „разбивачи на бункери“. Британците, както винаги сътрудничещи, възнамеряват да подменят собствените си ядрени ракети Трайдънт. В кого, чудя се, се целят? Осама бин Ладен? Вас? Мен? Обикновения човек? Китай? Париж? Кой знае? Това, което обаче знаем, е, че тази инфантилна лудост – притежаването и заплашването с употреба на ядрени оръжия – е заложена в същината на настоящата американска политическа философия. Трябва да си напомняме, че САЩ са постоянно на военна нога и не показват никакви признаци на отпускане.

Много хиляди, ако не и милиони хора в самите Щати са осезаемо отвратени, засрамени и ядосани от действията на собственото си правителство, но предвид състоянието на нещата, те не са единна политическа сила – все още. Но притеснението, несигурността и страхът, които виждаме да нарастват с всеки изминал ден в САЩ, едва ли ще намалеят.

Знам, че президентът Буш си има много изключително компетентни съставители на речи, но аз бих искал да предложа услугите си. Предлагам следното кратко обръщение към народа, което той може да направи по телевизията. Представям си го строг, грижливо сресан, сериозен, победоносен, искрен, често очарователен, служещ си понякога с иронична усмивка, странно привлекателен, човек на хората.

„Бог е добър. Бог е велик. Бог е добър. Моят бог е добър. Богът на Бин Ладен е лош. Неговият е лош бог. Богът на Саддам беше лош, само дето той нямаше такъв. Той беше варварин. Ние не сме варвари. Аз съм демократично избраният лидер на една свободолюбяща демокрация. Нашето общество е състрадателно. Състрадателно пускаме електрическия стол и бием смъртоносни инжекции. Ние сме велика нация. Аз не съм диктатор. Той е. Аз не съм варварин. Той е. И той също. Всички те са. Аз притежавам морална власт. Виждате ли този юмрук? Това е моралната ми власт. И не го забравяйте.“

Животът на писателя е една силно уязвима, почти разголена дейност. Не трябва да плачем за това. Писателят прави своя избор и живее с него. Но е вярно да се каже, че си открит към ветровете, а някои от тях са наистина ледени. Сам си, на своя глава. Не намираш убежище, нито защита – освен ако не излъжеш, в който случай, разбира се, си си изградил собствена защита и, може да се каже, си станал политик.

Доста пъти споменах смъртта тази вечер. Сега ще ви цитирам едно мое стихотворение, озаглавено „Смърт“.

Къде е намерен трупът?
Кой е намерил трупът?
Трупът бил ли е мъртъв, когато е бил намерен?
Как е бил открит трупа?
Кой е трупът?
Кой е бил бащата или дъщерята, или братът,
Или чичото, или сестрата, или майката, или синът
На мъртвото и изоставено тяло?
Тялото изоставено ли е било?
Кой го е изоставил?
Трупът гол ли беше или беше облечен като за пътуване?
Кое ви накара да обявите трупа за мъртъв?
Обявихте ли трупа за мъртъв?
Добре ли познавахте трупа?
Измихте ли трупа,
Затворихте ли и двете му очи,
Погребахте ли тялото,
Изоставихте ли го,
Целунахте ли трупа?

Когато погледнем в огледало, смятаме, че образът, който се изправя пред нас, е точен. Но преместете се и милиметър и образът се променя. Всъщност наблюдаваме непрестанно меняща се гама от отражения. Но понякога на писателя му се налага да строши огледалото – защото точно от другата страна на това огледало истината се е втренчила в нас.

Вярвам, че противно на всичко, непоколебимата, твърда, яростна интелектуална решителност, като граждани, да определим истинската истина в живота ни и обществото ни, е жизненоважно задължение, което се пада на нас. Всъщност това е задължително.

Ако такава решителност не бъде олицетворена от политическата ни визия, тогава няма надежда да възвърнем това, което почти е изгубено за нас – човешкото достойнство.

Сп. „Литературни Балкани“, бр.12, 2007, година V
Превод от английски:Надежда Тороманова

Със специална благодарност към издателство „Балкани“!


________________________________________
[1] Catholic Foreign Mission Society of America (CFMSA) Католическа мисия със седалище в САЩ, изпращаща мисионери извън страната, за да разпространяват ценностите на Евангелието и Христовото послание сред други народи, култури и религиозни традиции.

[2] Откъс от „Обяснявам някои неща“, превод на Натаниел Тарн, от Пабло Неруда: Стихосбирка, публикувана от Джонатан Кейп, Лондон 1970 г. Със съгласието на The Random House Group Limited.
Не се завръщай...
PLACEBO
 
Мнения: 157
Регистриран на: Сря Фев 07, 2007 5:34 pm
Местоположение: София


Назад към Изкуство-ТО

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron