Бунтът в поезията на Никола Вапцаров

Модератори: vionbg, Radi_Angelov

Бунтът в поезията на Никола Вапцаров

Мнениеот Layla » Вто Сеп 21, 2004 2:15 pm

Вяра

Ето - аз дишам, работя, живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете! Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!


ПИСМО

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!...
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...
А там -
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало - неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!





ИСТОРИЯ

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? -
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,

ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.

Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.

Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.

Живот ли бе - да го опишеш?
Живот ли бе - да го разровиш?
Разровиш ли го - ще мирише
и ще горчи като отрова.

По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.

Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.

Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.

Мъдруваха бащите в къщи:
"Така било е и ще бъде..."
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.

Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.

О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.

О, как се люшкахме в надеждите!...
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен...
Не мога повече! Не искам!...

Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно -

защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.

И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.

За мъката - не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.

Но разкажи със думи прости
на тях - на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.

ИМАМ СИ РОДИНА

Имам си родина и над нея
денем грее синьото небе.
Вечер светят звездни полюлеи
и гаси ги сутрин светъл ден.

Но когато нощем се завръщам
на стрехите тъмното поел,
чувствам как до родната ми къща
дебне враг в ръката с парабел.

Учеше ме, майко, ти със притчи
да обичам всички като теб.
Бих обичал, майко, бих обичал,
но ми требва свобода и хлеб.

ПРОЩАЛНО
На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.


*
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична,
Аз паднах. Друг ще ме смени и... толкоз.
Какво тук значи някаква си личност!

Разстрел, и след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
14ч. - 23.07.1942 г.

Ще бъда стар, ще бъда много стар...

Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се,
като окъсан рибен буквар
модел хиляда осемстотин и четирийсе.

Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.

Защо пък не? - В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.

Тогава аз ще имам син,
синът ще бъде двадесетгодишен.




Дохождат дни...

Дохождат дни, такива мрачни дни,
че иде ти да виеш от ненавист.
Боли в гърдите, в мутрата горчи
и в гърлото ръжда се наслоява.

Дохождат дни … и питаш се защо
е тази болка, тази дива ярост,
така е скрито нейното ядро.


Кино

Отвънка беше шум
и светеха реклами.
В афиша
пишеше:
"Една човешка драма."
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.

И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на "Метро"
сънно се прозина.
И изведнъж - шосе,
след туй гора
и в дъното небе -
просторно, синьо.

И на шосето,
точно на завой,
се срещат две луксозни лимузини.
Това е нашия герой
и нашта героиня.

След удара
излиза джентълмен
и взема във ръцете си чилични
като перце примрялото момиче.

Отваря си очите -
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво момиче, брат -
като жребица от разплодник!...

В дърветата -
разбира се, славей.
Ръми над тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей
оттатък шанците
тревата.

Един размазан Джон
целува страстно Грета.
По устните му -
сладостна лига...
С т и г а !

Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!
В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета.

Та можем ли да любим
и скърбим
с наивната ви лековерност?
Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни - с каверни.

Така ли срещаме на път
любимите си
с лимузини? -
Изгрява любовта ни
в труд -
сред дим,
сред сажди
и машини.

И после... Сивия живот,
борба за хлеб,
мечти неясни;
и вечер - тесното легло,
в което неусетно гаснем...

Това е то.
Това е драмата.
Станалото -
е измама.


Думи

Има думи, които пробиват
на сърцето коравия щит
и наливат отрова вонлива
от жлезите на свойте зъби.

Има дума предател, при нея
аз потръпвам, аз пламвам във миг
и лицето ми - кръв, руменее,
сякаш някой ми удря плесник.

Не, за тях аз не искам да пиша,
аз съм толкова девствен и млад,
че гърдите ми искат да дишат
на живот, а не на тяхната смрад…

Ти лежиш окован във затвора,
във главата бучи - водопад.
И дочуваш уж някой говори:
С в о б о д а !

Ти виждаш полето пред тебе,
ти виждаш го сякаш на длан,
и с някакво странно вълшебство
звучи - Свобода! Свобода!

Свободно, просторно размахваш
косата и чуваш - звънти.
И чорли перчема ти вятъра
хубава дума, нали?

Майка

Колко всички майки си приличат в света!
И сърцата им как са еднакви!
Иди потърси на Украйна в степта
и след туй провери в Киренайка …

Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и кмъни голи.

Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът й
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.

Под планините горели села.
Светел високия хребет.
И от селяшките гладни гърла
беят изтръгвал и хлеба.

Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова -
как очите му бягали все
на бащата в пищова.

Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и строен.
Но възмъжал
и хванал Пирин,
тъмното хванал усое.

Години минали
и смутни били.
Добри не дошли за раята.
Отдръпнала
свойте зелени поли
от равнините
гората.

Понякога нощем
мъжете дома
се връщали гузни и плахи.
Изгаряли ризите скрито в жарта
и криели свойте силяси.

Пак майка.
И нощем,
когато звезди
над тъмния хребет горели,
тя
вземала в скутите малкия син
и тихо му пеела:

“Не слушай,
не гледай,
а нанкай сега.
Дано не кръвясат очите ти,
когато
след време изправиш снага
и сам си поемеш юздите.

Отвънка е смутно.
Отвънка снежи.
Но топло е в моите скути.
Спи ми, детенце,
спокойно ми спи,
нанкай…
Не ставай хайдутин…”

Добър
и послушен излязъл синът.
Не хванал с хайдутите горите.
Оженил се,
сетне зарязал домът
и … станал комита.

Години на кръв.
Години на кръв и войни.
Пирин.
И орлите
в горите на мърша налитат.
Под всяко дърво,
с изцъклени,
тъмни очи,
убитите гледат как вечер изгряват звездите.

Отишъл си бея.
Отишъл си - значи, добре.
Но хората после запсували нещо султана.
Народ е това! -
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване.

Смълчал се народа.
Смълчал се и само сумтел.
И вече не виждал на робството де ще е края.
Излезли комити,
в горите не бродили те,
а се разкарвали с “Щаери”.

А там, във гората,
израсли железни тръби.
Комини израсли в гората.
И със рапидно-стоманни зъби
заръфал снагата й
гатер.

Пак майка.
И майката имала син.
Залoствала всяка вечер вратите
и пяла му:
“Нанкай, сега сме сами,
нанкай, не ставай комита.”

Комита не станал.
Не бил бикоглав. -
послушен бил момъка, значи.
Но някой разнесе в селото мълва,
че паднал убит като стачник.


Песен

Във гората - враг стаен.
Във гората мрак и изстрел.
Той лежи, лежи ранен
и през тъпа болка мисли:

"Право стреля. Ще умра -
във гърдите ме улучи.
Свърна в гъстата гора
и избяга като куче.

Старата не ще изтрай.
Либето... ще ме прежали.
Ще прежали, то се знай,
но другарите - едва ли.

Тя смъртта ми, е добра.
И не жаля свойта младост,
ала исках да умра
някога на барикада...

Мислех, с песен... но беда -
право стреля и улучи.
Ех, да имаше вода,
а то в сух валог се случи...

Поолекна ми... така...
може би ще оживея?...
Някъде шуми река
и вода, вода се лее...

Някъде картечен лай...
Песни... нещо ме удари...
Дай вода! Вода ми дай!
Падам... дръжте се, другари!..."

Във гората - враг стаен.
Във гората - мрак и изстрел.
Той сега е вцепенен
и не чувства, и не мисли.

Не бойте се деца

Работиме много,
работим от сутрин до здрач.
Но хлеба е малко.
Но хлеба не стига, деца.
И ваште лица
са сгърчени вече от плач.
И ваште очи
са сухи и неми -
такива големи,
мъчително тъжни очи...
И в тех е стаен
ужас свиреп:
Хлеб!
Хлеб!

Послушайте, малки,
послушайте, мънички мои, -
така е днес,
наверно било е и вчера.
И аз, понеже нямам храна,
понеже нямам с какво,
ето на:
ще ви нахраня със вера. -

Ще дойдат години
и ний ще ги стигнем водите
ще впрегнем в бетонен ръкав.
Не ще ги изпуснем, нали?
Ще ги впримчиме здраво.
Ще им кажем:
"Така ще вървите!"
И те ще тръгнат така!

Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Имам ли аз,
то значи да има за теб,
имаш ли ти,
то значи да има безброя.

И толкова хубав ще бъде
тогава живота.
И днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.
Ще пееме всички.
Ще пеем, когато работим,
но радостни песни,
които ще славят човека.

И, ако случайно
и аз остарея, тогава
ще гледам от своя прозорец
далечния път,
ще гледам как вие се връщате,
бодри и здрави,
и тихо ще шепна:
"О, колко е хубав светът!"

Така и ще бъде!
А днеска оскъден е хлеба.
На вашите майки
гърдите са сухи сега.
Да хленчим - не ще ни помогнат
и хленч не ни трябва.
Но мен ме притиска
жестока, дълбока тъга. -
За вашто "сега"
е горест стаена във мен.
Ала
не бойте се, деца,
за утрешния
ден!


Романтика

Аз искам да напиша днес поема,
в която да диша на новото време
стихът.
Да тръпнат във нея
Крилата на гордия демон,
обходил от полюс до полюс светът.

Защо е този хленч?
Защо въздишат хората
по някаква романтика
изстинала?
Романтиката е сега в моторите,
които пеят
под небето синьо.
И неразбрали тази песен горда,
напразно
мръщите
чела.
Тя носи вечната
човешка бодрост
на яките
стоманени
крила.
Аз виждам в бъдещето тез
орляци
да пръскат
дъжд
от семена.
И в песните им,
рукнали
отгоре,
да блика
труд
и свобода.
Аз виждам как
прелитат
над моретата,
високо над екваторния пек,
прелитат над зелените полета
и над арктическия снег.
Това е новата романтика,
която
се ражда
и добива своя плът.
И въплотена в самолетно
ято,
обхожда днес от край до край
светът.


Двубой

Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава? -
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен -
и победеният си ти.

Не вярваш ли? Не те е страх?! -
но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен,
разкапан, озлобен живот.

Не почваме сега, нали?
Двубоят ни е твърде стар.
Двубоят ни се води с жар
от дълги дни.
От дълги дни сме вплели здраво
ръцете си един във друг.
И никога не ще забравя
жестокия ти, груб юмрук.

Във мината избухна газ.
И въглещния пласт затрупа
петнадест човека доле.
Затрупа
въглещния
пласт
петнадесет
човешки
трупа.
Един от тях
бях
аз.

Пред прага на един бордей
дими
изпуснат
пистолет.
Трупът полека леденей...
И нито вик,
и нито шум -
един куршум
и после - смет.
И колко леко...
И без бой,
без порив за живот,
без глас.
Ти спомняш ли си
кой бе той?
Това бях аз!

На мокрия паваж
лежи
човек, застрелян из засада.
Небето, заредено с взрив,
ще падне с трясък
на площада.
Човекът, който там
лежи
във локва кръв,
е моят брат
и в стъклените му очи
омраза и любов
горят.
Извергът,
мерзкият
стрелец,
закри следите си
завчас.
Ти спомняш ли си тоз подлец?
Това бях аз.

Но помниш ли, едно дете умря
в Париж на барикада.
Едно дете
във бой умря
със кървавата
ретроградност.
Във жилите полека-лека
кръвта изстива
като щик.
Ала една усмивка лека
по устните се плъзва в миг.
И после устните синеят,
ала в очите
жар гори,
ала очите сякаш пеят:
"Liberte cherie!"...
Един гамен е
прострелен.
Лежи скован във смъртен мраз.
Ти спомняш ли си
тоз гамен?
Това бях аз!

Но помниш ли,
един мотор
прониза
с смях
и оптимизъм
мъглите,
дето птица даже
не слиза
в влажния простор;
един мотор с крила, които
разсичат
ледната завеса,
изменят земната орбита
и с взрив на бензинни пари
разчистват пътя към прогреса.

Моторът, който пее горе,
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце.

Човекът, чийто поглед верен
е вперен
в нервния компас,
човекът, който
влезе в бой
с мъглите,
с северния мраз,
ти спомнях ли си кой
бе той?
Това бях аз.

Аз съм тук
и там. -
Навред. -
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир,
поет...
Навред съм аз!
Навред съм аз!

Как мислиш,
ще ли победиш,
навъсен, мръсен,
зъл живот?
И аз горя,
и ти гориш,
и двамата се къпем в пот.
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти,
отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас
може би...
Тогаз,
на твойто място,
дружно,
ще изградим със много пот
един живот
желан
и нужен,
и то
какъв живот!

Песен за човека

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -
Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...
Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва със мен?
Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?


Испания

Какво бе ти за мене? -
Нищо. -
Една загубена страна
на рицари и на плата.
Какво бе ти за мен? -
Огнище
на някаква любов жестока,
която диво се опива
от кръв
от блясък на ками,
от шлагери
и от китари
от страст,
от ревност
и псалми.

Сега за мене ти си участ.
Сега за мене си съдба.
И аз участвам неотлъчно
в борбата ти за свобода.

Сега горя, сега се радвам
на всеки боен твой успех
и вярвам в силата ти млада,
във нея свойта сила влех;

сега се бия до победа,
в картечните гнезда прикрит,
из улиците на Толедо
и пред стените на Мадрид.

Един работник с синя блуза
до мене прострелен лежи
и под каскета му нахлузен
неспирно топла кръв струи.

Това е мойта кръв, която
тревожно в жилите шуми;
и аз познавам тоз приятел
от ланкаширските котли,

където двамата с лопати
работехме на обща пещ,
и нямаше стена, която
да спре младежкия копнеж...

Спи, мой другарю, спи спокойно
под кървавите знамена. -
Ще мине твойта кръв във мойта
и после в цялата земя.

И тази кръв сега протича
в заводите от град във град,
вълнува, движи и увлича
селата в общия парад -

на упоритата надежда,
на смелостта и на труда,
на суровата неизбежност,
на кървавата свобода.

Тя днес издига барикади,
налива в жилите кураж,
крещи, безумна в свойта радост:
"Мадрид е наш!
Мадрид е наш!"

Светът е наш! Не бой се, друже!
И всяка молекулна част
е наша.
Под небето южно
ти спи
и вярвай,
вярвай в нас!


Сън

- Лори, не спиш ли?
Чуваш ли, Лори?
"По-тихо! Скрий главата си! Отвън
на педя са от нас, не говори!"
- Лори, сънувах толкоз хубав сън!...

Почакай... как започваше?... Така...
Войната свършена... Разбираш ме, нали?
И всичко е във нашата ръка,
нали така, Лори?

Работех пак в завода. А пък то
уж същия завод, машини същи,
но частите им блеснали - злато!
И ставите им някак по-могъщи.

В завода ти, Лори, си надзирател
и казваш: "Днеска искам триста болта!"
"Добре, Лори, отлично, мой приятел!"
И двамата се смееме доволни.

А вънка тъй широк е небосвода!...
Блести небето, въздухът блести!
И дишаш, дишаш толкова свободно!
И сам не вярваш, че това си ти. -

Лори погледна другия в очите
(те бяха толкова детински днес),
усмихна се и каза, уж сърдито:
"Какъв си ти мечтател, Фернандес!"

На изток гаснеха звездите. Мрака
отстъпваше във паника, без строй.
Сигнал за бой!
Започваше атака...


Песен на жената

Днес тревожния покой
дебне в малката ни къща.
Стихна боя, мили мой,
ала ти се не завръщаш.

А те молих, плаках аз,
ти защо не ме послуша?
Тръгна. В стаята тогаз
стана тихо и задушно.

Само моето сърце
чувах как тревожно бие
и протегнала ръце,
исках пак да те открия...

Аз ревнувам, Фернандес,
мразя даже тази дума
"свобода", която днес
те увлече тъй безумно.

Може би си прав, нали?
Може би си прав, любими,
ала мене ме боли
и тежи ми, и тежи ми

тая страшна пустота,
легнала във нашта стая.
Хлопна пътната врата. -
Няма да се върнеш. Зная.


Писмо

Адрес:
Сеньора
Франческа Лаборе
ХУЕСКА


Майко,

Фернандес убит!
Фернандес
зарит в земята!
Фернандес
го няма днес!
Фернандес
лежи в полята
пред стените
на Мадрид.

Той бе толкова добър,
те защо ми го убиха?
И след неговата смърт
боят им нима ще стихне?

Майко, само теб една
мойта скръб да кажа мога.
Знаеш как е през война,
колко са сълзите много. -

Взреш се в нечии очи
и утеха в тях подириш,
ала скръб и там горчи
и сълзи, сълзи напират...

Може би е брат умрел,
може би любим е паднал,
може би един шрапнел
е отнел прекрасна младост.

Може би сега и тя
като мен напразно чака,
ала влажната земя
го държи в прегръдка яка...

Майко, ти не го кори,
че отиде да се бие.
Фернандес бе прав, дори
мисля, че грешиме ние. -

Само той от нас прозре
истина една в живота -
по-добре е да умреш,
вместо да живееш скотски.

Хляб си имахме. Един
бе достатъчен за двама.
Но за бъдещия син
щеше ли да стигне, мамо?

После има друго. То
някак мъчно се разбира.
Тръгват. Бият се. Защо?
Само хлябът ли ги сбира?

Днес погребваха стоте,
дето ги зари блиндажа.
Аз с очите си видех,
но не мога да разкажа

колко странно бе това,
колко чудно бе за мене,
как във нова светлина
бяха хората огрени.

Аз видях, видях за миг
през дъските на ковчега,
през ковчежните дъски
те ръцете си протегат.

Те се сливат в свойта смърт,
във един човек се сливат
и в очите им горят
пламъци на смърт щастлива...

Изведнъж разбрах, че той
все пак трябваше да иде.
Милият, загина в бой
и не ще го вече видя.

Майко, Фернандес убит!
Фернандес го няма, мамо!
Фернандес лежи зарит!
Поплачи за младостта му.

Но пред стария мълчи! -
Тази скръб ще го разнищи.
Скрито нейде поплачи
и не казвай нищо, нищо...

Ако някой разбере,
ако някак той усети,
ти кажи, че сме добре
и очакваме детето.

Ти кажи му: "Долорес
детски приказки се учи.
И те питат с Фернандес
внук ли искаш, или внучка."

Друго да ти пиша, пак
скръб ще бъде, майко моя.
С поздрав: твоя дъщеря
Долорес Мария Гойя.
Layla
Модератор
 
Мнения: 4
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 10:11 am
Местоположение: Rousse

Мнениеот kornilov » Чет Окт 07, 2004 10:54 pm

тюх

Layla, you’ve got me on my knees.
Layla, I’m begging, darling please.
Layla, darling won’t you ease my worried mind.
Lavr
kornilov
 
Мнения: 10
Регистриран на: Нед Авг 29, 2004 1:43 pm
Местоположение: Haterland

?!?

Мнениеот Legolas » Нед Яну 23, 2005 7:31 pm

OK и на какво точно трябва да отговорим в случая?! Тихо и кротко да се съгласим, че Кольо е бил бунтар или да се направим на глупаци и да кажем, че не е бил?...
Ако една власт иска подчинението ви, тя е вашият гробокопач!
Legolas
 
Мнения: 8
Регистриран на: Нед Яну 23, 2005 7:17 pm

Мнениеот Кумеца » Вто Авг 30, 2005 12:13 pm

Въпреки комунистическите възгледи, които изповядва Вапцаров,
аз мисля, че като поет той е блестящ.
Всеки човек е една малка вселена, но никой не е център на вселената.
Кумеца
 
Мнения: 2
Регистриран на: Вто Авг 30, 2005 12:07 pm
Местоположение: Добрич

Re: ?!?

Мнениеот vionbg » Чет Сеп 15, 2005 2:58 pm

Legolas написа:OK и на какво точно трябва да отговорим в случая?! Тихо и кротко да се съгласим, че Кольо е бил бунтар или да се направим на глупаци и да кажем, че не е бил?...

Да му прочетеш стиховете, ако си пропуснал да го сториш когато е трябвало - нищо друго:)
vionbg
Модератор
 
Мнения: 880
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 9:47 am

Re: ?!?

Мнениеот sKYmAN » Съб Апр 29, 2006 4:36 pm

vionbg написа:
Legolas написа:OK и на какво точно трябва да отговорим в случая?! Тихо и кротко да се съгласим, че Кольо е бил бунтар или да се направим на глупаци и да кажем, че не е бил?...

Да му прочетеш стиховете, ако си пропуснал да го сториш когато е трябвало - нищо друго:)


Ако това е била целта, мисля, по-удачно би било да се публикува подбрана част (по-малка!) от тези негови стихове. Не всеки е готов да прочете 20 стихотворения на един и същ автор едно след друго, дори и авторът да се казва Никола Вапцаров.
sKYmAN
 
Мнения: 3
Регистриран на: Съб Апр 29, 2006 3:16 pm

Re: ?!?

Мнениеот vionbg » Съб Апр 29, 2006 9:40 pm

sKYmAN написа:
vionbg написа:
Legolas написа:OK и на какво точно трябва да отговорим в случая?! Тихо и кротко да се съгласим, че Кольо е бил бунтар или да се направим на глупаци и да кажем, че не е бил?...

Да му прочетеш стиховете, ако си пропуснал да го сториш когато е трябвало - нищо друго:)


Ако това е била целта, мисля, по-удачно би било да се публикува подбрана част (по-малка!) от тези негови стихове. Не всеки е готов да прочете 20 стихотворения на един и същ автор едно след друго, дори и авторът да се казва Никола Вапцаров.


Ами може и да си прав, ама все пак се предполага, че четящите тук са ходили на училище, а аз не се сещам за училище в България, в което да не се изучава Вапцаров в часовете по литература:) Та, всеки има обща представа, за това кой е е Н. Й. Вапцаров и може да си попълни празнините:))))
vionbg
Модератор
 
Мнения: 880
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 9:47 am

Мнениеот to4ka » Съб Апр 29, 2006 10:40 pm

Аз пък не се сещам за български учебник, в който Вапцаров да не е орязан по калъпа на следвоенната идея за българска поезия. Както и доста други автори. Дано повече хора прочетат пълния вариант, защото това променя нещата коренно. В кой учебник го има "Ще бъда стар, ще бъда много стар..."? В кой учебник заради Вапцаров се споменава символизъм? Изключително мелодраматичен е, според мен, но има правото, както всички останали, да бъде представен без ножици, за да намери своите читатели.
to4ka
 
Мнения: 180
Регистриран на: Сря Яну 26, 2005 1:18 am
Местоположение: София

Мнениеот vionbg » Чет Окт 12, 2006 7:55 am

to4ka написа:Аз пък не се сещам за български учебник, в който Вапцаров да не е орязан по калъпа на следвоенната идея за българска поезия. Както и доста други автори. Дано повече хора прочетат пълния вариант, защото това променя нещата коренно. В кой учебник го има "Ще бъда стар, ще бъда много стар..."? В кой учебник заради Вапцаров се споменава символизъм? Изключително мелодраматичен е, според мен, но има правото, както всички останали, да бъде представен без ножици, за да намери своите читатели.


Глупости, меладраматичени сме ние, че се напъваме да се изкараме някакви а НЕ СМЕ, лесно е да даваме отрицателни оценки на утърдени неща, но след това има да се червим от въпроса ТИ САМОЗВАНЕЦ ЛИ СИ ИЛИ КАКВО?
vionbg
Модератор
 
Мнения: 880
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 9:47 am

Мнениеот to4ka » Пон Окт 16, 2006 9:45 pm

vionbg написа:
to4ka написа:Аз пък не се сещам за български учебник, в който Вапцаров да не е орязан по калъпа на следвоенната идея за българска поезия. Както и доста други автори. Дано повече хора прочетат пълния вариант, защото това променя нещата коренно. В кой учебник го има "Ще бъда стар, ще бъда много стар..."? В кой учебник заради Вапцаров се споменава символизъм? Изключително мелодраматичен е, според мен, но има правото, както всички останали, да бъде представен без ножици, за да намери своите читатели.


Глупости, меладраматичени сме ние, че се напъваме да се изкараме някакви а НЕ СМЕ, лесно е да даваме отрицателни оценки на утърдени неща, но след това има да се червим от въпроса ТИ САМОЗВАНЕЦ ЛИ СИ ИЛИ КАКВО?

И кое точно е глупости, vbg? Опитваш се да ми кажеш, че нямаме право на лична преценка, или тотарно не се разбираме? За неразбралите - казах, че повече информация дава повече възможност за преценка - не обективна, а чисто субективна, каквато е всяка преценка. В тази връзка, но офф - кой от номинираните за Нобел тази година предпочиташ?
to4ka
 
Мнения: 180
Регистриран на: Сря Яну 26, 2005 1:18 am
Местоположение: София

Мнениеот vionbg » Вто Окт 17, 2006 7:45 am

to4ka написа:
vionbg написа:
to4ka написа:Аз пък не се сещам за български учебник, в който Вапцаров да не е орязан по калъпа на следвоенната идея за българска поезия. Както и доста други автори. Дано повече хора прочетат пълния вариант, защото това променя нещата коренно. В кой учебник го има "Ще бъда стар, ще бъда много стар..."? В кой учебник заради Вапцаров се споменава символизъм? Изключително мелодраматичен е, според мен, но има правото, както всички останали, да бъде представен без ножици, за да намери своите читатели.


Глупости, меладраматичени сме ние, че се напъваме да се изкараме някакви а НЕ СМЕ, лесно е да даваме отрицателни оценки на утърдени неща, но след това има да се червим от въпроса ТИ САМОЗВАНЕЦ ЛИ СИ ИЛИ КАКВО?

И кое точно е глупости, vbg? Опитваш се да ми кажеш, че нямаме право на лична преценка, или тотарно не се разбираме? За неразбралите - казах, че повече информация дава повече възможност за преценка - не обективна, а чисто субективна, каквато е всяка преценка. В тази връзка, но офф - кой от номинираните за Нобел тази година предпочиташ?

Имаш, разбира се, просто не се съгласих с теб, че стиховете му са мелодраматични, възможно е и да греша - както казваш, става въпрос на лична преценка.
vionbg
Модератор
 
Мнения: 880
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 9:47 am


Назад към Бунтарска поезия

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта