Борхес

Модератори: vionbg, Radi_Angelov

Борхес

Мнениеот senkin » Сря Авг 25, 2004 6:43 pm

***

Хорхе Луис Борхес е роден е на 24 август 1899 в Буенос Айрес. Тъй като семейството на майка му е от британски произход, той проговаря първо английски, а след това испански. През 1914 година, заедно с родителите си, младият Борхес се установява в Швейцария, където научава още два езика - френски и немски, и завършва Калвинисткия колеж в Женева. По време на престоя си в Швейцария той се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме - влияния, които проличават в по-нататъшната му работа.

През 1919 година семейството отпътува за Испания, където Борхес попада в кръговете на местните писатели ултраисти. През 1921 се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на различни литературни и философски издания - “Призма” (1921-1922), “Проа” (1922-1926), “Mартин Фиеро”. От този период датират поетичните му сборници, свързани с историята на Аржентина - “Пламъкът на Буенос Айрес” (1923), “Насрещна луна” (1925), “Бележникът Сан Мартин” (1929).

През 30-те години, вследствие на наследствено заболяване, зрението му започва прогресивно да се влошава, докато остава напълно сляп. По това време той работи в Националната библиотека (1938-1947), откъдето е уволнен заради публично изказаното от него несъгласие с политиката на Перон. Заедно с Адолфо Биой Касарес през 1940 публикува “Антология на фантастичната литература”. Излезлият четири години по-късно сборник литературни есета, озаглавен “Измислици”, е смятан за съвършена емблема на творчеството на Борхес. Към същия жанр принадлежат “Алефът” (1949) и “Създателят” (1960) - творба, която по думите на самия автор отразява най-истински неговата личност.

След края на перонисткия режим Борхес е назначен за директор на Националната библиотека (1955-1973). По същото време той е и преподавател по английска литература в университета в Буенос Айрес. Постепенно изоставя поезията за сметка на кратките разкази, на които дължи и литературната си слава. През 1955 година му е присъдена академична титла, а през 1960 творчеството му получава световно признание. През 1961 заедно със Самюъл Бекет е удостоен с Международната издателска награда Форментор.

През 1973 г. Борхес подава оставка като директор на Националната библиотека, за да предприеме серия пътувания и да се посвети на преподавателска работа. Оттогава и до края на живота му до него неотменно е Мария Кодама - аржентинка от японски произход, негова бивша студентка, която става негова секретарка, а година преди смъртта му двамата сключват брак. През 1975 г. Борхес издава сборника с кратки разкази “Пясъчната книга”, в който е поместен единственият любовен разказ, написан от него - “Улрика”.

През 1980 споделя с Херардо Диего отличието “Сервантес”.

В резултат на многобройните му пътувания през 1984 на бял свят излиза книгата “Атлас” - своеобразен митичен пътеводител във времето и пространството, в съавторство с Мария Кодама.

На 27 март 1983 в националният ежедневник “Нацията” е публикуван разказът му “25 август 1983”, в който описва замисляното от него самоубийство, което трябва да се състои на тази дата. По-късно, на въпроса защо не го е направил, той отвръща: “От страх”. През същата година Шведската академия присъжда Нобелова награда за литература на Уилям Голдинг, а в литературните кръгове все по-упорито се задава въпросът защо Нобеловият комитет продължава да пренебрегва гения на Борхес. Самоят той казва, че членовете на Комитета толкова често са смятали да му присъдят Нобеловото отличие, че вече вярват, че са го направили.

Хорхе Луис Борхес умира на 14 юни 1986 в Женева от рак на черния дроб.


***



РОЗАТА


Розата,
неувяхващата роза, дето не разбулвам,
тази, дето е ухание и тежест само,
тази, в черната градина сред дълбока нощ,
тази, от коя да е градина или привечер,
розата, която се възражда от ефирната
пепел чрез изкуството на алхимика,
розата на персите и Ариосто,
тази, дето винаги единствена е,
тази, дето винаги е розата на розите,
младият платонов цвят,
огнената и незряща роза, дето не разбулвам,
розата непостижима.



САМОВЪЗХВАЛА НА НЕВЪЗМУТИМОСТТА


Писания от светлина нападат мрака, по-чудесни
от метеорити.
Въздигащият се неузнаваем град укрепва над полето.
В живота си и в свойта смърт уверен, аз гледам
честолюбците и ми се иска да ги разбера.
Денят им е тъй стръвен, както ласото във въздуха.
Нощта им е затихване на яростта в желязото,
готово да нападне.
Говорят за човечност.
За мен човечност е да чувствам, че сме гласовете на
една и съща бедност.
Говорят за родина.
Родината ми е сърдечен ритъм на китара, няколко
портрета и една старинна сабя,
молитвата забележима на върбака в свечеряванията.
Полека времето ме изживява.
По-тих от сянката си, блъсканицата пресичам на
надменната им алчност.
Те са насъщни, изключителни, заслужилите утрешния
ден.
А мойто име е един и всеки.
Минавам бавно като някой, който идва от така далече,
че и не се надява да пристигне.



Превод от испански: Рада Панчовска




http://www.litclub.com/library/prev/borges/
http://liternet.bg/publish6/borhes/
senkin
Модератор
 
Мнения: 23
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 10:09 am

Re: Борхес

Мнениеот bobi_deneva » Пон Апр 30, 2012 6:32 am

* Когато писателите умрат, те стават книги, което, в края на краищата, не е толкова лошо превъплъщение.“
/Хорхе Луис Борхес/

ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО
В реката да се взреш, от време и вода.
и да си спомниш, че е времето река,
да знаеш,че и ние се изгубваме като река
че отминават нашите лица като вода.
Да сещаш, че будуването е друг сън,
присънващ си, че не сън, и че смъртта,
която тленното ни тяло плаши, е смъртта
от всяка нощ, която се нарича сън.
В деня или годината да виждаш символ
на дните на човека, на годините.
Горчивината да превръщаш на годините
в звучаща музика, роптание и символ.

В смъртта съня да виждаш, в залеза –
печално злато, че такава е поезията,
ведно и нища, и безсмъртна е Поезията
като зората се възвръща или залеза.

Понякога във вечерите нечие лице
към нас се вглежда от глъбта на огледалото;
изкуството ще трябва да е като огледало,
което да открива собственото ни лице.

Разказват, Одисей, преситен с чудеса,
заплакал от любов, щом различил Итака,
зелена, делнична. Изкуството Итака
е от зелена вечност, не от чудеса.

И също е като реката безконечна,
протича и остава, огледало е на същия
непостоянен Хераклит, единосъщия
ивечно друг, като реката безконечна.


СЪНЯТ
АКО сънят ни (както се говори) бил е
покой, почивка на разсъдъка бездейна,
защо усещаш, ако те събудят ненадейно,
че от безценно щастие са те лишили?
Защо тъй тъжно е да се събуждаш рано?
Денят ограбва ни един дар непонятен,
тъй съкровен, достъпен само в унес, пратен
посред безсъницата, позлатяван странно
със сънища, които може да са уродливи
отсенки от съкровищницата на мрака,
от свят безвременен да са, безимен сякаш
и който в своите огледала денят разкривя.
Ти кой ще се окажеш тази нощ, когато
преминеш на съня неясен зад стената?


Превод от испански: Рада Панчовска

"Борхес е безспорен класик. Няма друг писател с такава дълбочина на сюжетите, с подобен искрящ лаконичен стил и с неуловимо трептене на думите, което не подлежи на анализ, но озарява текста и е категоричен знак за гениалност."
Умберто Еко
bobi_deneva
 
Мнения: 45
Регистриран на: Пон Авг 01, 2011 9:12 am
Местоположение: КАРНОБАТ


Назад към Бунтарска поезия

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта