В света на приказките - силата на мъдростта

Модератори: vionbg, Radi_Angelov

Обещанията трябва да се спазват! :)

Мнениеот Графът » Сря Апр 27, 2005 8:53 am

Ето една приказка за най-малките, която ми харесва. Може да ви се стори позната, но това е, защото автор е dara33 от ХуЛите. Добър пример, че може и без да бъде разпорен някой :)
Слончето и момчето
На Кики, мойто момче-мечта и всички приказни сърца с обич

В страната на палмите през океани и морета живеело едно слонче. Някой ще каже:
-Е, какво от това, слонче като слонче.
Това слонче не било обикновено. То имало сини очи, които светели като звезди и хоботче по- късичко от хобота на другите слонове. Ушетата му били големи, като огромни пеперуди кацнали на главата на жител от страната на палмите. Вълшебната душа на слончето правела добрини и нямало жител на тази страна, който да не го обичал и с радост да го търси за бели и игри.
Слончето се казвало Тикси. Тикси като всички слончета обичал да си хапва банани и мандарини, да се облива с вода и да тича тромаво с палавите маймунки. В един горещ ден през поляната на която играели всички преминало едно странно животно. Имало четири кръгли крака и две големи светещи очи. Всъщност това бил джип, но те за първи път виждали такова нещо.
-Тикси, ела да видиш едно нещо - казала Айла най-малката и най-палава маймунка.
-Айла, сега съм зает хапвам си банани.
-Тикси, то върви бързо. Ела, че после ще изчезне.
Тромавото слонче отишло след Айла и видяло нещото. Ушите му се размърдали от интерес и любопитство, но нещото профучало и отминало, след кратък престой близо до една палма.
После животинките се събрали да играят на гоненица и видели, че под палмата седи едно маймунче на два крака. То плачело.
Тикси приближил и попитал:
-Защо плачеш? Гладен ли си?
-Не, но искам при мама.
-Така, значи си изгубен при нас.
После Тикси надигнал хоботчето си и надал вой приличен на сирена.
От страната на палмите се събрали всички обитатели. Знаели, че за да свири така значи се е случило нещо и някой е в беда.
Тигърчето попитало:
-Тикси, буря ли наближава?
-Не, но имаме малък проблем. Този приятел се е изгубил или по-точно са го забравили тук. Нека му помогнем.
-Да не се е забравял. Ние си имаме достатъчно проблеми, че да се занимаваме с него - казал Рир тигърчето на райе.
-Рир, засрами се, той още е хлапе, ами ако някой от нас се изгуби сред двуногите нима няма да му помогнат? Те могат и да го потърсят, но ние ще се постараем да го върнем при близките му.
Всички слушали думите на Тикси и разбрали, че трябва да предприемат нещо.
Айла набрала банани за детето. Тикси му донесъл водица. Всяка твар от страната на палмите искала да направи добринка на детето. После с настъпването на нощта то заспало уморено от многото вълнения сред своите нови приятели. Когато слънцето изгряло Тикси подложил гръбче на детето и то седнало върху него. После направляван от полета на птиците и подскачащите закачливи маймунки поел във вярната посока, за да върне детето там откъдето е. Детето свикнало с тях. Не се страхувало от животинките. Разбрало, че са с добри сърчица. Когато не си лош с другите, то и те не са лоши с теб.
-Тикси, наближаваме оживено място - казала Айла.
-Айла, вие с другите останете тук, а аз ще приближа, заради детето.
После Тикси приближил до колибите, където светели очите на онова животно, за което не знаели, че се нарича джип.
Легнало слончето с доброто сърце и детето слезнало от гръбчето му.
Обърнало се към него и го погалило по хоботчето. В очите на двете мъничета се четяла обич и доверие.
-Мамо, тук ли сте?
-Иная се върна- извикал женски глас.
Насъбрали се хората.
-Иная, ние си мислехме, че сме те изгубили в джунглата.
-Мамо, бях там, но намерих приятели - казало развълнувано детето. Сега ще те запозная със слончето Тикси. После детето уловило майка си за ръка и я повело към мястото на което оставило слончето с добро сърце и големи пеперудени ушета.
Там освен тъмнината нямало никой друг.
Очите на детето се напълнили със сълзи.
-Тикси, Тикси... - но слончето не се появило.
Животът среща различни светове. Чудесно е да се опознаваме и да си помагаме. Слончето помогнало и веднага тръгнало обратно, нали неговите приятели го очаквали нетърпеливо в мрака.
...
-Мамо, той ме доведе на гърба си. Честна дума.
-Добре, миличък. Сега заспивай.
Може би никой не повярвал, защото възрастните не разбират, че животинките общуват по между си. Детето още помни онова слонче с големи ушета, което му помогнало, както и маймунката и тигърчето и всички обитатели от страната на палмите. Има добрини, които не се забравят никога!
В страната на палмите през океани и морета Тикси още тича с приятелите си и помага на всеки изпаднал в беда.
Трън в раната - боли, но заръбва!
Графът
 
Мнения: 19
Регистриран на: Вто Апр 12, 2005 10:09 am

Re: Обещанията трябва да се спазват! :)

Мнениеот Таня » Сря Апр 27, 2005 9:57 am

Графът написа:Ето една приказка за най-малките, която ми харесва. Може да ви се стори позната, но това е, защото автор е dara33 от ХуЛите. Добър пример, че може и без да бъде разпорен някой :)
Слончето и момчето
На Кики, мойто момче-мечта и всички приказни сърца с обич

В страната на палмите през океани и морета живеело едно слонче. Някой ще каже:
-Е, какво от това, слонче като слонче.
Това слонче не било обикновено. То имало сини очи, които светели като звезди и хоботче по- късичко от хобота на другите слонове. Ушетата му били големи, като огромни пеперуди кацнали на главата на жител от страната на палмите. Вълшебната душа на слончето правела добрини и нямало жител на тази страна, който да не го обичал и с радост да го търси за бели и игри.
Слончето се казвало Тикси. Тикси като всички слончета обичал да си хапва банани и мандарини, да се облива с вода и да тича тромаво с палавите маймунки. В един горещ ден през поляната на която играели всички преминало едно странно животно. Имало четири кръгли крака и две големи светещи очи. Всъщност това бил джип, но те за първи път виждали такова нещо.
-Тикси, ела да видиш едно нещо - казала Айла най-малката и най-палава маймунка.
-Айла, сега съм зает хапвам си банани.
-Тикси, то върви бързо. Ела, че после ще изчезне.
Тромавото слонче отишло след Айла и видяло нещото. Ушите му се размърдали от интерес и любопитство, но нещото профучало и отминало, след кратък престой близо до една палма.
После животинките се събрали да играят на гоненица и видели, че под палмата седи едно маймунче на два крака. То плачело.
Тикси приближил и попитал:
-Защо плачеш? Гладен ли си?
-Не, но искам при мама.
-Така, значи си изгубен при нас.
После Тикси надигнал хоботчето си и надал вой приличен на сирена.
От страната на палмите се събрали всички обитатели. Знаели, че за да свири така значи се е случило нещо и някой е в беда.
Тигърчето попитало:
-Тикси, буря ли наближава?
-Не, но имаме малък проблем. Този приятел се е изгубил или по-точно са го забравили тук. Нека му помогнем.
-Да не се е забравял. Ние си имаме достатъчно проблеми, че да се занимаваме с него - казал Рир тигърчето на райе.
-Рир, засрами се, той още е хлапе, ами ако някой от нас се изгуби сред двуногите нима няма да му помогнат? Те могат и да го потърсят, но ние ще се постараем да го върнем при близките му.
Всички слушали думите на Тикси и разбрали, че трябва да предприемат нещо.
Айла набрала банани за детето. Тикси му донесъл водица. Всяка твар от страната на палмите искала да направи добринка на детето. После с настъпването на нощта то заспало уморено от многото вълнения сред своите нови приятели. Когато слънцето изгряло Тикси подложил гръбче на детето и то седнало върху него. После направляван от полета на птиците и подскачащите закачливи маймунки поел във вярната посока, за да върне детето там откъдето е. Детето свикнало с тях. Не се страхувало от животинките. Разбрало, че са с добри сърчица. Когато не си лош с другите, то и те не са лоши с теб.
-Тикси, наближаваме оживено място - казала Айла.
-Айла, вие с другите останете тук, а аз ще приближа, заради детето.
После Тикси приближил до колибите, където светели очите на онова животно, за което не знаели, че се нарича джип.
Легнало слончето с доброто сърце и детето слезнало от гръбчето му.
Обърнало се към него и го погалило по хоботчето. В очите на двете мъничета се четяла обич и доверие.
-Мамо, тук ли сте?
-Иная се върна- извикал женски глас.
Насъбрали се хората.
-Иная, ние си мислехме, че сме те изгубили в джунглата.
-Мамо, бях там, но намерих приятели - казало развълнувано детето. Сега ще те запозная със слончето Тикси. После детето уловило майка си за ръка и я повело към мястото на което оставило слончето с добро сърце и големи пеперудени ушета.
Там освен тъмнината нямало никой друг.
Очите на детето се напълнили със сълзи.
-Тикси, Тикси... - но слончето не се появило.
Животът среща различни светове. Чудесно е да се опознаваме и да си помагаме. Слончето помогнало и веднага тръгнало обратно, нали неговите приятели го очаквали нетърпеливо в мрака.
...
-Мамо, той ме доведе на гърба си. Честна дума.
-Добре, миличък. Сега заспивай.
Може би никой не повярвал, защото възрастните не разбират, че животинките общуват по между си. Детето още помни онова слонче с големи ушета, което му помогнало, както и маймунката и тигърчето и всички обитатели от страната на палмите. Има добрини, които не се забравят никога!
В страната на палмите през океани и морета Тикси още тича с приятелите си и помага на всеки изпаднал в беда.


Не ми хареса приказката.Скучна е.
Нищо не се случва,няма ярки запомнящи се образи (дори имената на героите са някакви невзрачни),поука детето може да извлече само с помощта на възрастния след разговор.Много малко вероятно е с тази приказка да задържиш детското внимание отначалото до края й.
Ако това е представителна извадка за съвременна приказка или за тенденция да се пише без положителни и отрицателни герои,то аз не харесвам съвременни детски приказки.

Би ли споделил ти какво хареса в приказката?
Таня
 
Мнения: 63
Регистриран на: Съб Апр 09, 2005 12:29 pm

Re: Обещанията трябва да се спазват! :)

Мнениеот Яндра » Сря Апр 27, 2005 7:44 pm

Таня написа:
Графът написа:Ето една приказка за най-малките, която ми харесва. Може да ви се стори позната, но това е, защото автор е dara33 от ХуЛите. Добър пример, че може и без да бъде разпорен някой :)
Слончето и момчето
На Кики, мойто момче-мечта и всички приказни сърца с обич

В страната на палмите през океани и морета живеело едно слонче. Някой ще каже:
-Е, какво от това, слонче като слонче.
Това слонче не било обикновено. То имало сини очи, които светели като звезди и хоботче по- късичко от хобота на другите слонове. Ушетата му били големи, като огромни пеперуди кацнали на главата на жител от страната на палмите. Вълшебната душа на слончето правела добрини и нямало жител на тази страна, който да не го обичал и с радост да го търси за бели и игри.
Слончето се казвало Тикси. Тикси като всички слончета обичал да си хапва банани и мандарини, да се облива с вода и да тича тромаво с палавите маймунки. В един горещ ден през поляната на която играели всички преминало едно странно животно. Имало четири кръгли крака и две големи светещи очи. Всъщност това бил джип, но те за първи път виждали такова нещо.
-Тикси, ела да видиш едно нещо - казала Айла най-малката и най-палава маймунка.
-Айла, сега съм зает хапвам си банани.
-Тикси, то върви бързо. Ела, че после ще изчезне.
Тромавото слонче отишло след Айла и видяло нещото. Ушите му се размърдали от интерес и любопитство, но нещото профучало и отминало, след кратък престой близо до една палма.
После животинките се събрали да играят на гоненица и видели, че под палмата седи едно маймунче на два крака. То плачело.
Тикси приближил и попитал:
-Защо плачеш? Гладен ли си?
-Не, но искам при мама.
-Така, значи си изгубен при нас.
После Тикси надигнал хоботчето си и надал вой приличен на сирена.
От страната на палмите се събрали всички обитатели. Знаели, че за да свири така значи се е случило нещо и някой е в беда.
Тигърчето попитало:
-Тикси, буря ли наближава?
-Не, но имаме малък проблем. Този приятел се е изгубил или по-точно са го забравили тук. Нека му помогнем.
-Да не се е забравял. Ние си имаме достатъчно проблеми, че да се занимаваме с него - казал Рир тигърчето на райе.
-Рир, засрами се, той още е хлапе, ами ако някой от нас се изгуби сред двуногите нима няма да му помогнат? Те могат и да го потърсят, но ние ще се постараем да го върнем при близките му.
Всички слушали думите на Тикси и разбрали, че трябва да предприемат нещо.
Айла набрала банани за детето. Тикси му донесъл водица. Всяка твар от страната на палмите искала да направи добринка на детето. После с настъпването на нощта то заспало уморено от многото вълнения сред своите нови приятели. Когато слънцето изгряло Тикси подложил гръбче на детето и то седнало върху него. После направляван от полета на птиците и подскачащите закачливи маймунки поел във вярната посока, за да върне детето там откъдето е. Детето свикнало с тях. Не се страхувало от животинките. Разбрало, че са с добри сърчица. Когато не си лош с другите, то и те не са лоши с теб.
-Тикси, наближаваме оживено място - казала Айла.
-Айла, вие с другите останете тук, а аз ще приближа, заради детето.
После Тикси приближил до колибите, където светели очите на онова животно, за което не знаели, че се нарича джип.
Легнало слончето с доброто сърце и детето слезнало от гръбчето му.
Обърнало се към него и го погалило по хоботчето. В очите на двете мъничета се четяла обич и доверие.
-Мамо, тук ли сте?
-Иная се върна- извикал женски глас.
Насъбрали се хората.
-Иная, ние си мислехме, че сме те изгубили в джунглата.
-Мамо, бях там, но намерих приятели - казало развълнувано детето. Сега ще те запозная със слончето Тикси. После детето уловило майка си за ръка и я повело към мястото на което оставило слончето с добро сърце и големи пеперудени ушета.
Там освен тъмнината нямало никой друг.
Очите на детето се напълнили със сълзи.
-Тикси, Тикси... - но слончето не се появило.
Животът среща различни светове. Чудесно е да се опознаваме и да си помагаме. Слончето помогнало и веднага тръгнало обратно, нали неговите приятели го очаквали нетърпеливо в мрака.
...
-Мамо, той ме доведе на гърба си. Честна дума.
-Добре, миличък. Сега заспивай.
Може би никой не повярвал, защото възрастните не разбират, че животинките общуват по между си. Детето още помни онова слонче с големи ушета, което му помогнало, както и маймунката и тигърчето и всички обитатели от страната на палмите. Има добрини, които не се забравят никога!
В страната на палмите през океани и морета Тикси още тича с приятелите си и помага на всеки изпаднал в беда.


Не ми хареса приказката.Скучна е.
Нищо не се случва,няма ярки запомнящи се образи (дори имената на героите са някакви невзрачни),поука детето може да извлече само с помощта на възрастния след разговор.Много малко вероятно е с тази приказка да задържиш детското внимание отначалото до края й.
Ако това е представителна извадка за съвременна приказка или за тенденция да се пише без положителни и отрицателни герои,то аз не харесвам съвременни детски приказки.

Би ли споделил ти какво хареса в приказката?





Аз ще споделя какво ми харесва в приказката. Това е преходът от мечтите в действителността. Таня, мисля, че може би децата по-добре от теб ще разберат тази приказка. Аз например като малко дете предпочитах да ми четат Снежанка и седемте джуджета. Сега се чудя какво толкова съм й харесвала...

Мисле да отговоря с една приказка на Оскар Уайлд Славеят и розата
От великото до смешното има само една крачка
Яндра
 
Мнения: 369
Регистриран на: Съб Авг 21, 2004 5:49 pm
Местоположение: някъде в ...София

Славеят и розата

Мнениеот Яндра » Сря Апр 27, 2005 7:46 pm

***
Славеят и розата



- Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса червени рози - възкликна младият студент, - но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
- Нито една червена роза в цялата ми градина! - възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. - Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
- Ето най-после един истински влюбен - каза славеят. - Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните - червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя печат на челото му.
- Принцът дава бал утре вечер - мълвеше младият студент - и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
- Това е безспорно истински влюбен - каза славеят. - Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, срещу злато.
- Музикантите ще седят на галерията - продължаваше младият студент - и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката й не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да й дам червена роза. - Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.
- Защо плаче? - попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
- Защо ли наистина? - рече една пеперуда, която пърполеше подир слънчев лъч.
- Защо ли наистина? - прошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
- Той плаче за червена роза - обади се славеят.
- За червена роза ли? - извикаха те. - Колко смешно! - А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
Но славеят разбираше странната мъка на студента - той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.
Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Моите рози са бели - отговори той, - бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Моите рози са жълти - отговори той, - жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Моите рози са червени - отговори той, - червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
- Една червена роза е всичко, което искам! - извика славеят. - Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
- Има начин - отговори храстът, - но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
- Кажи ми го - рече славеят, - мене не ме е страх.
- Ако искаш червена роза - каза храстът, - можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
- Смъртта е голяма цена за една червена роза - извика славеят, - животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?
И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
- Бъди щастлив! - провикна се славеят. - Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.
Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
- Изпей ми една последна песен - пошушна той. - Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.
Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
- Има форма - каза си той, докато се връщаше през горичката, - това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! - И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност - такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
- Притисни се по-силно, малко славейче - извика храстът, - или денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.
И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
- Притисни се по-силно, малко славейче - извика храстът, - защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
- Виж, виж! - извика храстът. - Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
- Я, какъв чуден късмет! - възкликна той. - Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. - И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
- Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза - извика студентът. - Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси.
- Страхувам се, че няма да отива на роклята ми - отвърна то, - пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
- Честна дума, ти си много неблагодарна! - каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
- Неблагодарна ли? - отвърна момичето. - Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! - И то стана от стола и влезе вътре.
- Колко глупаво нещо е любовта! - рече студентът, когато си тръгна. - Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.


Оскар Уайлд
От великото до смешното има само една крачка
Яндра
 
Мнения: 369
Регистриран на: Съб Авг 21, 2004 5:49 pm
Местоположение: някъде в ...София

Мнениеот Графът » Сря Апр 27, 2005 8:29 pm

С удоволствие, Таня. Но преди това – приказката не е “представителна извадка за съвременна приказка”. Такава цел не съм си поставял. Просто бях вече чел приказки на dara33, те определено ми харесват (ще обясня защо) и копирах от Хулите една от тях. Не съм избирал, защото те са между другите многобройни произведения на авторката и ще бъде трудно. Т.е., тази приказка не е даже за нейното творчество представителна извадка.
Не става дума и за "тенденция да се пише без положителни и отрицателни герои”. Не зная дали е “регистрирана” такава “тенденция” като понятие – не съм специалист в тази област. Но ако да, то тя не е “съвременна” – подобни приказки е имало винаги. И изобщо тези тенденции, стилове, раздели, за мен са “подредба на архиваря”. Защото аз не зная (а сигурен съм и Вие) творец, който сядайки пред писалището си казва “Я да видя днес в коя тенденция (стил и т.н.) да напиша нещо”! :D
И сега по същината на въпроса Ви какво ми хареса в приказката на Дара. Добротата! Не преднамерена и украсена, а като всекидневие. Детска логика в действията на героите. Детско виждане в описанията. Възрастно недопускане на злодей – неизвестното животно е загадъчно, след него остава загубеното дете, но все пак не е “враг”. Щастлив край. Възможност детето още да си пофантазира върху случката. И накрая най-реалната картина:
-Мамо, той ме доведе на гърба си. Честна дума.
-Добре, миличък. Сега заспивай.
Може би никой не повярвал, защото възрастните не разбират, че животинките общуват по между си.

Просто чувам интонацията в отговора на майката... Таня, имали ли сте случай децата Ви да се мъчат да Ви убедят в реалността на някоя своя фантазия? Сигурно! (BTW, животните наистина общуват помежду си, а понякога се опитват да го правят и с нас!)
Накрая си позволявам да Ви посъветвам (от позиция на годините! :)) : Избягвайте да разяснявате в разговор с детето приказка и да му “извеждате” поука. Освен ако то не зададе въпроси.

П.С. Уважаема Яндра, чувствам се виновен за изместване центъра на Вашата идея! Приключвам с философстването и за да изкупя вината си ще се постарая да препиша тук някои приказки!
Трън в раната - боли, но заръбва!
Графът
 
Мнения: 19
Регистриран на: Вто Апр 12, 2005 10:09 am

Мнениеот Яндра » Сря Апр 27, 2005 9:32 pm

Графът написа:П.С. Уважаема Яндра, чувствам се виновен за изместване центъра на Вашата идея! Приключвам с философстването и за да изкупя вината си ще се постарая да препиша тук някои приказки!


Не, не се притеснявайте, основната ми идея е по-скоро да си спомним, че приказките могат да ни направят по-добри, по-мъдри или поне да развият въображението ни. Тъкмо и затова мисля, че разговорите в тази насока са много препоръчителни. В един момент е чудесно да помечтаем... И да се опитаме да повярваме. Но няма само "добро", има и контрапункт, красивото противостои на грозното. Всъщност ние подготвяме децата за сблъсъка със света без да ги лишаваме от мечтите и илюзиите им. Много харесвам Оскар Уайлд. В неговите приказки има една дълбока символика, която се усеща като нажежена игла в кожата. А Джани Родари....направо... И Братя Грим са ми от любимите!
От великото до смешното има само една крачка
Яндра
 
Мнения: 369
Регистриран на: Съб Авг 21, 2004 5:49 pm
Местоположение: някъде в ...София

Мнениеот Графът » Сря Апр 27, 2005 10:07 pm

Точно така. По-добри – тази теза отстоявах в малката дискусия. По-мъдри – ами в тях е концентрирана всъщност мъдростта на човечеството. Да развият въображението ни - и да ни помогнат да си го съхраним.
Няма спор, че подготвяме децата за света. Но още повече проявяваме бъдещите им лични виждания и качества. С всяка дума, приказка, постъпка. Знае ли човек каква дреболия може да направи от детето бъдещ престъпник? Като в оная история с машината на времето, когато турист хиляди години назад случайно смачква някаква буболечка и след връщането си изобщо не може да познае света и хората...
Да си призная, най-напред за изпълнение на “покаянието” си извадих Джани Родари от библиотеката ни, но като видях в нета, че всичко го има...
Трън в раната - боли, но заръбва!
Графът
 
Мнения: 19
Регистриран на: Вто Апр 12, 2005 10:09 am

Re: Обещанията трябва да се спазват! :)

Мнениеот Таня » Чет Апр 28, 2005 9:19 am

Яндра написа:
Таня написа:
Графът написа:Ето една приказка за най-малките, която ми харесва. Може да ви се стори позната, но това е, защото автор е dara33 от ХуЛите. Добър пример, че може и без да бъде разпорен някой :)
Слончето и момчето
На Кики, мойто момче-мечта и всички приказни сърца с обич

В страната на палмите през океани и морета живеело едно слонче. Някой ще каже:
-Е, какво от това, слонче като слонче.
Това слонче не било обикновено. То имало сини очи, които светели като звезди и хоботче по- късичко от хобота на другите слонове. Ушетата му били големи, като огромни пеперуди кацнали на главата на жител от страната на палмите. Вълшебната душа на слончето правела добрини и нямало жител на тази страна, който да не го обичал и с радост да го търси за бели и игри.
Слончето се казвало Тикси. Тикси като всички слончета обичал да си хапва банани и мандарини, да се облива с вода и да тича тромаво с палавите маймунки. В един горещ ден през поляната на която играели всички преминало едно странно животно. Имало четири кръгли крака и две големи светещи очи. Всъщност това бил джип, но те за първи път виждали такова нещо.
-Тикси, ела да видиш едно нещо - казала Айла най-малката и най-палава маймунка.
-Айла, сега съм зает хапвам си банани.
-Тикси, то върви бързо. Ела, че после ще изчезне.
Тромавото слонче отишло след Айла и видяло нещото. Ушите му се размърдали от интерес и любопитство, но нещото профучало и отминало, след кратък престой близо до една палма.
После животинките се събрали да играят на гоненица и видели, че под палмата седи едно маймунче на два крака. То плачело.
Тикси приближил и попитал:
-Защо плачеш? Гладен ли си?
-Не, но искам при мама.
-Така, значи си изгубен при нас.
После Тикси надигнал хоботчето си и надал вой приличен на сирена.
От страната на палмите се събрали всички обитатели. Знаели, че за да свири така значи се е случило нещо и някой е в беда.
Тигърчето попитало:
-Тикси, буря ли наближава?
-Не, но имаме малък проблем. Този приятел се е изгубил или по-точно са го забравили тук. Нека му помогнем.
-Да не се е забравял. Ние си имаме достатъчно проблеми, че да се занимаваме с него - казал Рир тигърчето на райе.
-Рир, засрами се, той още е хлапе, ами ако някой от нас се изгуби сред двуногите нима няма да му помогнат? Те могат и да го потърсят, но ние ще се постараем да го върнем при близките му.
Всички слушали думите на Тикси и разбрали, че трябва да предприемат нещо.
Айла набрала банани за детето. Тикси му донесъл водица. Всяка твар от страната на палмите искала да направи добринка на детето. После с настъпването на нощта то заспало уморено от многото вълнения сред своите нови приятели. Когато слънцето изгряло Тикси подложил гръбче на детето и то седнало върху него. После направляван от полета на птиците и подскачащите закачливи маймунки поел във вярната посока, за да върне детето там откъдето е. Детето свикнало с тях. Не се страхувало от животинките. Разбрало, че са с добри сърчица. Когато не си лош с другите, то и те не са лоши с теб.
-Тикси, наближаваме оживено място - казала Айла.
-Айла, вие с другите останете тук, а аз ще приближа, заради детето.
После Тикси приближил до колибите, където светели очите на онова животно, за което не знаели, че се нарича джип.
Легнало слончето с доброто сърце и детето слезнало от гръбчето му.
Обърнало се към него и го погалило по хоботчето. В очите на двете мъничета се четяла обич и доверие.
-Мамо, тук ли сте?
-Иная се върна- извикал женски глас.
Насъбрали се хората.
-Иная, ние си мислехме, че сме те изгубили в джунглата.
-Мамо, бях там, но намерих приятели - казало развълнувано детето. Сега ще те запозная със слончето Тикси. После детето уловило майка си за ръка и я повело към мястото на което оставило слончето с добро сърце и големи пеперудени ушета.
Там освен тъмнината нямало никой друг.
Очите на детето се напълнили със сълзи.
-Тикси, Тикси... - но слончето не се появило.
Животът среща различни светове. Чудесно е да се опознаваме и да си помагаме. Слончето помогнало и веднага тръгнало обратно, нали неговите приятели го очаквали нетърпеливо в мрака.
...
-Мамо, той ме доведе на гърба си. Честна дума.
-Добре, миличък. Сега заспивай.
Може би никой не повярвал, защото възрастните не разбират, че животинките общуват по между си. Детето още помни онова слонче с големи ушета, което му помогнало, както и маймунката и тигърчето и всички обитатели от страната на палмите. Има добрини, които не се забравят никога!
В страната на палмите през океани и морета Тикси още тича с приятелите си и помага на всеки изпаднал в беда.


Не ми хареса приказката.Скучна е.
Нищо не се случва,няма ярки запомнящи се образи (дори имената на героите са някакви невзрачни),поука детето може да извлече само с помощта на възрастния след разговор.Много малко вероятно е с тази приказка да задържиш детското внимание отначалото до края й.
Ако това е представителна извадка за съвременна приказка или за тенденция да се пише без положителни и отрицателни герои,то аз не харесвам съвременни детски приказки.

Би ли споделил ти какво хареса в приказката?





Аз ще споделя какво ми харесва в приказката. Това е преходът от мечтите в действителността. Таня, мисля, че може би децата по-добре от теб ще разберат тази приказка. Аз например като малко дете предпочитах да ми четат Снежанка и седемте джуджета. Сега се чудя какво толкова съм й харесвала...

Мисле да отговоря с една приказка на Оскар Уайлд Славеят и розата


Преходът от мечтите в действителността е нещо чудесно само по себе си,но реализацията му в тази приказка не е направена майсторски.Това е само според мен - не съм специалист.
Колкото до разбирането на децата, обаче дълбоко се съмнявам.Макар и десетгодишният ми опит в преподаването да е в среден и горен курс,а не на малчугани,като майка на две вече отраснали деца твърдя, че приказката не би им станала любима.Може би е подходяща за дечица от детската градина,но..........аз бих им прочела друга приказка.
Някоя като Снежанка и седемте джуджета.Интересна.

П.П. Между впрочем приказките,които цитираш онагледяват прекрасно позицията ми.
Важен е и разказвачът,не толкова сюжета.
Мерси :)
Таня
 
Мнения: 63
Регистриран на: Съб Апр 09, 2005 12:29 pm

Мнениеот Таня » Чет Апр 28, 2005 9:32 am

"Накрая си позволявам да Ви посъветвам (от позиция на годините! ) : Избягвайте да разяснявате в разговор с детето приказка и да му “извеждате” поука. Освен ако то не зададе въпроси. "

Какво да кажа за това?!
Та Вие или не ме четете или аз не се изразявам ясно!
Споделих в предния си постинг,че според мен от тази приказка децата БЕЗ ПОМОЩ няма да си извадят поука.Ще трябва да бъдат провокирани от възрастния.
Защото едва ли сама ще предизвика въпроси у детето.

Колкото до добротата изразена в детско виждане,като употреба на умалителни и наивитет.......
Или аз нищо не разбирам от деца или нищо не съм научила от педагогиката като наука.
Таня
 
Мнения: 63
Регистриран на: Съб Апр 09, 2005 12:29 pm

Мнениеот Графът » Чет Апр 28, 2005 6:26 pm

Очевидно аз не съм съумял да предам мисълта си с думи. И просто не се разбираме – щом смятате, че виждам добротата в умалителни... :)
Не съм учил педагогика. Но при цялото ми уважение към науката, явно е, че има още твърде много да се желае. Иначе нямаше да има отрицателни герои на яве в живота...
И като непрофесионалист продължавам да твърдя категорично, че приказката не е учебен урок и е вредно “Я сега да видим каква поука има в тази приказка”!
Трън в раната - боли, но заръбва!
Графът
 
Мнения: 19
Регистриран на: Вто Апр 12, 2005 10:09 am

Мнениеот Графът » Нед Май 01, 2005 11:01 am

МИЛИ МОЙ МИО - Астрид Линдгрен
ТОЙ НЕ СПИРА НИ ДЕНЕМ, НИ НОЩЕМ
Някой от вас да е слушал радио на петнайсти октомври миналата година? Някой от вас да чу съобщението за изчезналото момче? Съобщението гласеше:
“Стокхолмската полиция издирва деветгодишния Бу Вилхем Улсон, който от онзи ден, около шест часа вечерта, не се е прибирал у дома си на улица “Упландска” № 13. Бу Вилхем Улсон е русокос и синеок и в деня на изчезването е бил облечен с къси кафяви панталони, сив плетен пуловер и малко червено кепе. Сведения за изчезналото момче се приемат от всички полицейски участъци.”
Да, тъй гласеше съобщението. Но за Бу Вилхем Улсон не се получиха никакви сведения. Той просто изчезна. Тъй и не се разбра какво е станало. И до ден-днешен никой нищо не знае за него. Като изключим мен. Защото аз съм Бу Вилхем Улсон.
Ех, да можех да разкажа цялата история поне на Бенка. Бенка беше мой другар в игрите. И той живее на улица “Упландска”. Казва се всъщност Бенгт, но всички му викат Бенка. Мен, разбира се, също не ме наричат Бу Вилхем Улсон. Викат ми просто Босе.
Искам да кажа, викаха ми просто Босе. Сега нали изчезнах, не могат да ме наричат никак. Бу Вилхелм ми викаха само леля Едла и чичо Сикстен. Всъщност чичо Сикстен не ме наричаше никак. Той просто никога не се обръщаше към мен.
Живеех при леля Едла и при чичо Сикстен, защото те ме бяха осиновили. Взели ме у дома си, когато съм бил на една година. Преди това съм бил в сиропиталище. Оттам ме взела леля Едла. Тя искала момиче, но нямало момиченца. Така се спряла на мен. Макар че двамата с чичо Сикстен не обичат момчета. Във всеки случай не когато са осем-деветгодишни. На двамата им се струваше, че в къщата се вдига премного врява, че навличам премного кал, когато се връщам след игра в Тегнерската градина, че разхвърлям дрехите си по цялата къща, че приказвам и се смея прекалено високо. Денят, в който бях прекрачил дома им, бе за леля Едла черен ден в живота ú и тя не пропускаше случай да ми го повтаря. Чичо Сикстен си мълчеше. Не, понякога ми подвикваше:
- Ей, ти там, я се махай, че да не те гледам поне.
Повечето време прекарвах у Бенка. Татко му разговаряше с него на дълго и на широко, помагаше му да сглобява модели на самолетчета, отбелязваше на кухненската врата колко е пораснал и куп други такива неща вършеше. Бенка можеше да се смее, да говори и да разхвърля дрехите си колкото си иска. Татко му и така го обичаше. И всички малчугани бяха добре дошли да си поиграят в дома им. А аз никого не можех да заведа у дома, защото леля Едла казваше, че в къщи деца не иска. Чичо Сикстен само ú пригласяше: “Стига ни и нашият нехранимайко!”
Вечер, като си легнех, понякога си мечтаех как таткото на Бенка става и мой татко. Мислех си освен това кой ли е истинският ми баща и защо вместо да ме дават в сиропиталище или на леля Едла и чичо Сикстен не са ме оставили при него и при истинската ми майка. Леля Едла казваше, че мама умряла при раждонето ми. За татко ми пък изобщо нищо не се знаело. “Но не е трудно да се досети човек какъв негодник ще да е бил” – заключаваше тя. Мразех леля Едла, задето говори така за баща ми. Може би беше вярно, че мама е умряла при раждането ми. Но едно си знаех: баща ми не е бил негодник. В леглото понякога си поплаквах за него.
Мило се държеше с мен една продавачка – леля Лундин. От време на време тя ми даваше бонбони и плодове.
Като си спомня сега за леля Лундин, питам се коя ли е тя всъщност. Защото всичко започна при нея – онзи октомврийски ден миналата година.
Този ден леля Едла няколко пъти ми напомня, че денят, в който съм влязъл в къщата ú, е черен ден за нея. Някъде към шест часа вечерта тя ме прати да изтичам до хлебарницата на улица “Дротнинг”, за да купя пакет от любимите ú сухари. Нахлупих червеното кепе и припнах.
Пътьом минах покрай магазинчето на леля Лундин. Тя стоеше на прага, хвана ме за брадичката и странно втренчена, дълго-дълго ме гледа. Сетне каза:
- Искаш ли една ябълка?
- О, благодаря – казах аз. А тя ми подаде красива червена ябълка, която изглеждаше много вкусна. И пак подхвана: - А мога ли да те помоля да пуснеш една картичка в пощенската кутия?
- Разбира се – отвърнах аз.
Леля Лундин драсна няколоко реда върху една картичка и ми я подаде:
- Довиждане, Бу Вилхелм Улсон – каза. – Довиждане, довиждане, Бу Вилхелм Улсон.
Странно ми се стори това. Друг път ме наричаше просто Босе.
Припнах към пощенската кутия, която се намираше през една пресечка. Тъкмо се канех да пусна картичката, когато забелязах, че тя искри и грее досущ като огнена. Да, редовете на леля Лундин искряха като изписани с огнено писмо. Не се сдържах и ги прочетох. А ето какво пишеше на картичката:
До краля
на Земята накрай света
Този, когото търсиш толкова отдавна, е на път. Той не спира ни денем, ни нощем и в ръката си носи знак – истинска златна ябълка.

Нищо не разбрах. Но по тялото ми премина странна тръпка и аз побързах да пусна картичката в пощенската кутия.
Кой ли беше този, дето пътувал, без да спира ни денем, ни нощем? Дето държал в ръката си златна ябълка?
И изведнъж погледът ми падна върху ябълката, която ми подари леля Лундин. А ябълката беше златна. Разбирате ли, тя беше златна. Държах в ръката си истинска златна ябълка!
/продължава/
Трън в раната - боли, но заръбва!
Графът
 
Мнения: 19
Регистриран на: Вто Апр 12, 2005 10:09 am

ТОЙ НЕ СПИРА НИ ДЕНЕМ, НИ НОЩЕМ (продължение)

Мнениеот Графът » Пон Май 02, 2005 4:34 pm

(продължение)
За малко да се разплача. Само за малко, не наистина. Почувствах се толкова самотен. Отидох в Тегнерската градина и седнах на една пейка. Наоколо нямаше жива душа. Всички се бяха прибрали по домовете си за вечеря. В градинката беше сумрачно, ръмеше. А всички къщи наоколо светеха. Видях, че прозорците на Бенка също светеха. Седеше си той у дома и вечеряше грах и палачинки заедно с татко си и майка си. И си представих как във всички къщи, в които свети, седят деца, заедно с татковците и майките си. Единствено аз седях навън сред мрака. Сам. Сам с една златна ябълка, която не знаех какво да правя.
Трябваше да помисля и като начало я оставих внимателно на пейката. Наблизо имаше уличен фенер, който осветяваше мен и ябълката. Но той озаряваше и още нещо, което лежеше на земята – обикновена бирена бутилка. Празна, разбира се. Някой беше запушил гърлото ú. Навярно някое от дечурлигата, които играят всеки предобед в градината. Вдигнах бутилката и разгледах етикета: “Акционерно дружество Стокхолмски пивоварни, средно силна бира” пишеше на него. И изведнъж, както чета етикета, що да видя – нещо мърда вътре в бутилката.
В “Хиляда и една нощ” – бях я взел веднъж от библиотеката – се разказва за дух, който бил затворен в шише. Но това било нейде в Арабия, преди хилядолетия, и то не в някакво обикновено бирено шише. В бирените бутилки на Стокхолмските пивоварни едва ли попадат често духове. Но в тази бутилка, така или иначе, имаше дух. Честна дума – в бутилката имаше дух. Но си личеше, че иска да излезе. Сочеше клечките, с които беше запушено гърлото, и ме гледаше тъй умоляващо. Нали не бях имал вземане-даване с духове, хвана ме малко страх да отпуша току-така бутилката. Ала накрая все пак събрах кураж – духът излетя от бутилката като тапа и расна ли, расна, докато стана по-висок и от къщите около Тегнерската градина. Такива са те духовете – свият ли се, стават едни малки-малки, чак в шише се побират, а в следващия миг се раздуват и стават колкото къща.
Просто нямам думи колко се изплаших. Целият се разтреперах. А духът изведнъж ме заговори. И то с такъв гърмящ глас, че веднага си помислих какво ли ще е да го чуят леля Едла и чичо Сикстен, дето, както и да говориш, все прекалено високо им се струва.
- Дете – рече духът, - ти ме спаси от моя затвор. Как да ти се отплатя?
Но аз не пожелах никаква отплата за това, че съм извадил някакви си клечки. Духът ми обясни, че пристигнал в Стокхолм предната вечер и легнал да преспи в това шише. Защото за един дух нямало по-добро място за нощуване от празна бутилка. Но докато спял някой запушил шишето. И кой знае дали без мен не би останал вътре още стотици години, докато изгният клечките.
- А това никак не би се понравило на моя повелител, краля – измърмори духът по-скоро на самия себе си.
Престраших се и го попитах:
- Откъде идеш?
Настъпи миг на пълно мълчание, но сетне духът рече:
- Ида от земята накрай света.
Изрече името тъй високо, че то сякаш запя и зазвънтя в главата ми, а в гласа му имаше нещо, което ме накара да закопнея по тази земя. Почувствах, че не се ли озова там, за мен живот няма да има. Затова вдигнах ръка към духа и се примолих.
- Отведи ме със себе си! О, отведи ме в Земята накрай света! Там ме очакват.
Духът заклати глава. Но щом поднесох златната ябълка към лицето му, нададе вик:
- Та ти държиш златната ябълка-знак! Теб, теб съм дошъл да отведа. Тебе кралят търси вече толкова време!
Духът се наведе, прегърна ме и когато полетяхме във въздуха, всичко наоколо ни запя и зазвънтя. Далеч долу под нас остана Тегнерската градина, мрачната градина и всички къщи с осветени прозорци и деца, седнали да вечерят заедно с татковците и майките си. Докато аз, Бу Вилхелм Улсон, се реех из звездното небе.
Носехме се високо над облаците, летяхме по-бързо от светкавица и с по-голям трясък от гръмотевица. Край нас свистяха звезди, луни, слънца. Всичко наоколо бе ту чарно като нощ, ту ослепително светло и бяло, тъй че трябваше да мижа.
- Той не спира ни денем, ни нощем – нашепнах си аз. Нали тъй пишеше в картичката.
Духът протегна ръка и посочи нещо в далечината, нещо зеленикаво, което се къпеше сред бистри лазурни води и щедро слънце.
- Ето Земята накрай света – поясни той. Заспускахме се към зеленината под нас.
Тя се оказа остров, плуващ сред морето. А из въздуха се носеха уханието на хиляди рози и лилии и странни звуци, по-прелестни от която и да е музика на света.
Досами морския бряг се издигаше голям бял замък и духът ме свали на земята точно до него.
Насреща ни се зададе мъж. Това бе моят баща, кралят. Познах го, още щом го видях. Изведнъж разбрах, че това е моят баща. Той разпери ръце и аз се хвърлих в обятията му. А той дълго ме притиска до себе си. В този миг нищо не си казахме. Аз просто висях, вкопчен на шията му.
О, как ми се искаше леля Едла да види отнякъде моя баща, краля, да види колко е красив и как дрехите му блестят от злато и диаманти! В лице той приличаше на таткото на Бенка, но беше по-красив. Колко жалко, че леля Едла не може да го види. Да се убеди, че баща ми не е никакъв негодник.
Но за мама леля Едла излезе права – тя умряла при раждането ми. Само че на онези глупаци от сиропиталището изобщо не им дошло на ума да известят моя баща, краля, къде се намирам. И той трябвало да ме търси цели девет години. Толкова съм щастлив, че най-сетне се намерихме.
Вече от доста време живея тук. И от сутрин до вечер нито за миг не скучая. А всяка вечер моят баща, кралят, идва в стаята ми и заедно строим модели на самолетчета и разговаряме.
Тук, в Земята накрай света, ми е много добре и непрекъснато раста. Моят баща, кралят, отбелязва всеки месец на кухненската врата колко съм пораснал.
- Мили мой Мио, я виж колко си пораснал пак – казва той, когато ме мери.
“Мили мой Мио”, тъй ме нарича той и в тези негови думи има толкова нежност и топлота. Какво излезе – че изобщо не се казвам Босе!
- Цели девет години те търсих – казва моя баща, кралят. – Бодърствах нощем и си мислех: “Мили мой Мио!” Аз ли няма да знам как се казваш?
Та такова ми ти работи. Босе е бил едно недоразумение, както и всичко останало, докато живеех на “Упландска”. Чак сега всичко се оправи.
Така да обичам моя баща, краля, а и той страшно ме обича!
Ех, да можеше Бенка да научи всичко това! Защо пък да не му пиша и да не пъхна листчето в бутилка? Ще я запуша с тапа и ще я хвърля в синьото море, което мие бреговете на Земята накрай света. И докато Бенка прекарва лятото заедно с татко си и майка си във вилата им на остров Ваксхолм, току-виж бутилката доплавала до брега, тъкмо когато той е във водата. Чудесно би било. Защото много бих се радвал, ако Бенка научи всички странни неща, които ми се случиха. А той вече би могъл да позвъни в полицейския участък и да предаде, че Бу Вилхелм Улсон, който всъщност се казва Мио, е на сигурно място, в Земята накрай света, и му е добре, много добре при неговия баща, краля.
............от Графът:
Една вечер Астрид Линдгрен вижда в Тегнерската градина на една пейка самотно момченце, което ú се сторило малко печално. Този образ става причина за написването на приказката-небивалица “Той не спира ни денем, ни нощем”, която прочетохте. Приказката е отпечатана в списание и авторката не е имала намерение повече да се занимава с нея. Но децата я затрупват с писма, в които питат какво е станало с Мио в Земята накрай света. И приказката прераства в книга. Ако нямате нищо против, ще препиша и някои други части от нея – всяка глава е отделно приключение или случка.
А я няма в нета.
Приказката е интересна за децата като небивалица, но извънредно поучителна за родителите! В този случай си струва да си кажем “Я да видим поуката.”.. Или поне да попитаме татковците пред телевизора:”Как мислиш, защо авторката повтаря до втръсване “моя баща, кралят”?”
:)
Трън в раната - боли, но заръбва!
Графът
 
Мнения: 19
Регистриран на: Вто Апр 12, 2005 10:09 am

Мнениеот Графът » Вто Май 10, 2005 9:05 pm

Продължение на МИЛИ МОЙ МИО
В РОЗОВАТА ГРАДИНА
От друга страна не знам какво точно да пиша на Бенка. Едва ли някой е преживявал нещо подобно на това, което ми се случи на мен. А и не знам как да го разкажа тъй, че Бенка наистина да ме разбере. Умувал съм с каква ли дума бих могъл да се изразя, но такава дума няма. Дали да не му пиша: “Случи ми се нещо повече от нечувано.” Но от това Бенка пак няма да разбере какво е да живееш в Земята накрай света. Пък и би трябвало да му изпратя поне десетина шишета, ако искам да му разкажа всичко за моя баща, краля, за Розовата градина, за Юм-Юм, за красивия бял Мирамис и за жестокия рицар Като от Земята Отвъд. Не, никога не бих могъл да му разкажа всичко, което ми се случи.
В Розовата градина моят баща, кралят, ме заведе още първия ден. Отидохме там привечер, вятърът шумолеше в дърветата. Докато вървяхме към Розовата градина, чух онази странна музика – сякаш звънтяха хиляди стъклени камбанки. Уж тихичко, а тъй завладяващо, сърцето ти да се разиграе, щом ги чуеш.
- Чуваш ли сребърните ми тополи? – каза моят баща, кралят.
Вървяхме, хванати за ръка. Леля Едла и чичо Сикстен никога не ме водеха така, никой преди това не го бе правил. Затова толкова ми хареса да вървя за ръка с моя баща, краля, нищо, че всъщност не подобаваше на годините ми.
Розовата градина беше заобиколена от висок зид. Моят баща, кралят, отвори една малка порта и се озовахме вътре.
Веднъж преди доста време бях заедно с Бенка на вилата на родителите му на остров Ваксхолм – седяхме двамата на една скала и ловяхме риба по залез слънце. Небето червенееше, водата беше огледално гладка. Случи се тъкмо по времето, когато цъфтяха шипките, а точно зад нашата скала имаше страшно много шипкови храсти. Далеч нейде от отвъдната страна на залива току се обади кукувица. И аз си помислих, че на този свят едва ли има по-голяма красота. Разбира се, не заради самата кукувица, нея не я виждах, и все пак кукането ù караше всичко останало да изглежда някак по-красиво, отколкото би било иначе. Не бях толкова глупав, че да споделя с Бенка какво си мислех, но през цялото време в главата ми се въртеше: На този свят едва ли има по-голяма красота.
Само че тогава още не бях виждал градината на моя баща, краля. Не бях виждал неговите рози, всички тези рози, от красиви по-красиви, същински цветни водопади, нито пък неговите бели лилии, залюлявани от време на време от вятъра. Не бях виждал и неговите тополи с листа от чисто сребро, издигащи се тъй високо в небесата, че вечер, когато се спуснеше нощта, във върховете им припламваха звезди. Не бях виждал белите му птици, които прелитаха сред розите в градината, не бях чувал нищо, което да може да се оприличи на тяхната песен или на музиката от ситата на сребърните тополи. Едва ли някой някога е чувал или виждал такава красота, каквато чух и видях аз в Розовата градина на моя баща, краля. Не смеех да помръдна, само стисках ръката му. Необходимо ми бе да усещам, че е до мен, защото цялата тази красота почти ме плашеше. А моят баща, кралят, ме погали по бузата и рече:
- Мили мой Мио, харесва ли ти градината ми?
Не можах да му отговоря, защото се чувствах някак странно – уж ми беше тъжно, пък всъщност никак не ми беше тъжно, а напротив.
Умувах какво да кажа на моя баща, краля, да не би да помисли, че тъгувам. Но преди да отворя уста, той сам ме изпревари:
- Радвам се, че ти е хубаво. Нека винаги бъде така, мили мой Мио.
И отиде да приказва със своя градинар, който стоеше встрани и го чакаше. Аз пък тръгнах да се поразходя сам. За малко да се замая от толкова много красота. Нещо отвътре приятно ме загъделичка, сякаш в тялото ми бълбукаше лимонада. Краката ми искаха да палуват, не ги свърташе на едно място, ръцете ми пращяха от сила. Да можеше Бенка да е при мен, че да се сборичкаме – така, само на шега, разбира се. Да, искаше ми се Бенка да е с мен. Защото ми липсваше другар на моите години, с когото да споделя всичките си радости. Но точно в този миг Бенка, горкичкият, навярно беше в Тегнерската градина, където духаше и валеше както обикновено и беше мрачно и неприветливо. Той сигурно вече знаеше, че съм изчезнал, и се чудеше къде ли съм се дянал и дали някога ще ме види отново, горкият! Така добре се разбирахме навремето двамата, че докато се разхождах в Розовата градина на моя баща, краля, все за Бенка си мислех. От миналото, останало зад гърба ми, единствено той ми липсваше. Наистина нямаше никой друг, който да ми липсва. Е, може би и леля Лундин, която винаги се държеше тъй мило с мен. Но мислите ми ме отвеждаха най-вече при Бенка и докато се разхождах умълчан по една от криволичещите пътеки на Розовата градина, почувствах как приятният гъдел в тялото ми изчезна, натъжих се, оклюмах се. Изведнъж нещо ме накара да вдигна глава. И кого да видя на пътечката пред мен... да, за малко да го взема за самия Бенка. Ала не беше той. Там стоеше Юм-Юм. Тогава, разбира се, още не знаех, че това е Юм-Юм. Пред мен стоеше момче с тъмнокестенява коса и кафяви очи, досущ като Бенка.
- Ти кой си? – попитах.
- Аз съм Юм-Юм – отвърна то.
(продължава)
Трън в раната - боли, но заръбва!
Графът
 
Мнения: 19
Регистриран на: Вто Апр 12, 2005 10:09 am

Мнениеот Графът » Вто Май 10, 2005 9:14 pm

В РОЗОВАТА ГРАДИНА (продължение)
А аз забелязах, че все пак не прилича напълно на Бенка. Изглеждаше някак по-сериозно, по-кротко. Бенка, разбира се, също е кротък, и той като мене – кога повече, кога по-малко, но все се случваше и да се счепкаме, и да се посбием. Посърдим се малко, пък после пак се сдобрим. Докато с Юм-Юм ми се виждаше направо немислимо да се сбиеш. Прекалено кротък изглеждаше.
- Да ти кажа ли аз пък как се казвам? – попитах. – Казвам се Босе... не, какви ги говоря, казвам се Мио.
- Знам, че се казваш Мио – отвърна Юм-Юм. – Нашият повелител, кралят, разтръби из цялото кралство вестта, че Мио се е завърнал.
Представяте ли си! В радостта си, че най-сетне ме е намерил, моят баща, кралят, е наредил тази вест да обходи цялата му земя. Постъпил е малко хлапашки, да, но аз пък страшно се зарадвах, когато разбрах това.
- А ти имаш ли си баща, Юм-Юм? – попитах аз с искрена надежда и желание да е така, нали сам бях живял толкова дълго без баща, че знаех колко е тъжно.
- Разбира се, че имам баща – отвърна Юм-Юм. – Моят баща е градинар при нашия повелител, краля. Искаш ли да дойдеш с мен да ти покажа къде живея?
Исках, разбира се. И Юм-Юм припна пред мен по криволичещата пътека към най-отдалечения край на Розовата градина. Там се гушеше бяла къщурка със сламен покрив, досущ като в приказките. По стените и по покрива ù се виеха гъсталаци от рози, издигаха се тополи и върби с листа от чисто сребро.
Откъм кухнята долетя глас:
- Юм-Юм, ти май забрави, че е време за вечеря?
Гласът беше на майката на Юм-Юм – тя излезе на прага и се засмя. И тогава видях, че е досущ като леля Лундин, само дето беше може би малко по-красива. Иначе имаше същите пълни бузи с дълбоки трапчинки и ме хвана за брадичката също като леля Лундин онзи път, когато каза : “Довиждане, довиждане, Бу Вилхелм Улсон.” Затова пък майката на Юм-Юм каза сега:
- Добре дошъл, добре дошъл, Мио! Искаш ли да вечеряш заедно с Юм-Юм?
- О, благодаря – казах. – Стига да не ви затрудня.
Тя каза, че никак нямало да я затрудня. Двамата с Юм-Юм седнахме на масата пред къщата. Майка му донесе голяма чиния с бухти, конфитюр от ягоди и мляко, че като се нахвърлихме двамата с Юм-Юм, щяхме да се пръснем от ядене – и все се гледахме един друг, и все се смеехме. Толкова ми беше хубаво заедно с Юм-Юм. По едно време долетя една от белите птици и отмъкна една бухтичка от чинията ми, а ние с Юм-Юм още повече се разсмяхме.
Тъкмо тогава се зададе моят баща, кралят, заедно с градинарят, таткото на Юм-Юм. И аз изведнъж се постреснах, че на моя баща, краля, може и да не му се понрави, дето съм седнал да се храня, а се смея тъй високо. Да, тогава все още не знаех колко добър е моят баща, кралят, и че той ме обича такъв, какъвто съм си, че нищо не го радва така, както смехът ми.
Като ме видя там, моят баща, кралят, се спря.
- Мили мой Мио, седиш си тука и се смееш, а? – каза той.
- Да, извинявай – отвърнах аз, защото реших, че също като чичо Сикстен и леля Едла моят баща, кралят, не обича да се смеят високо.
- Смей се на воля – каза моят баща, кралят. Обърна се към градинаря и изрече следните странни думи: - Обичам птичите песни. Обичам музиката на моите сребърни тополи. Но най-много от всичко обичам да слушам смеха на сина си в Розовата градина.
Тогава за пръв път разбрах, че никога не бива да се боя от моя баща, краля, че каквото и да направя, той винаги ще ме гледа с благите си очи, с които ме гледаше в този миг, отпуснал длан върху рамото на градинаря и заобиколен от пърхащите бели птици. И щом разбрах това, ми стана хубаво-хубаво, както никога не ми е било. Толкова ми беше хубаво, че ми се прииска да се разсмея от все сърце. Отметнах глава и като прихнах, почти подплаших птиците. Юм-Юм помисли, че продължавам да се смея заради птицата, която отмъкна една от бухтите, и също избухна в още по-весел смях, а постепенно към него се присъединиха и татко му, и майка му, и моят баща, кралят. Не знам за какво се смееха те. Знам само, че аз се смеех, за да зарадвам моя баща, краля.
Когато се нахранихме, ние с Юм-Юм се втурнахме в Розовата градина, запремятахме се на кълбо по поляните, хукнахме да играем на жмичка сред розовите храсти. Толкова много тайни места имаше там, че ако в Тегнерската градина и околностите ù можеха да се намерят дори десет пъти по-малко скривалища, двамата с Бенка пак щяхме да сме предоволни. Искам да кажа, Бенка би бил предоволен, нали аз самият, за мое щастие, никога няма да играя на криеница из Тегнерската градина.
Започна да се здрачава. Над цялата Розова градина се спусна прозрачна синкава мъгла. Белите птици замлъкнаха и се сгушиха в гнездата си. Замлъкнаха и сребърните тополи. В Розовата градина се възцари тишина. Само на върха на най-високата сребърна топола остана да пее голяма самотна черна птица. Тя пееше по-хубаво от всички бели птици, взети заедно, и ми се стори, че пее именно за мен. Но някак не ми се искаше да я слушам, защото от песента ù ми ставаше болно.
- Свечерява се, а скоро ще дойде и нощта – каза Юм-Юм. – Трябва да си вървя.
- Не, не си отивай – помолих аз, - не искам да оставам сам с тази странна песен. – Посочих черната птица и попитах: - Юм-Юм, коя е тя?
- Не знам – отвърна Юм-Юм. – За себе си я наричам Жал-птица. Просто защото е такава черна. Но може би си има съвсем друго име.
- Май нещо не ми харесва – казах.
- На мен пък Жал-птица ми харесва – отвърна Юм-Юм. – Има толкова добри очи. Лека нощ, Мио – сбогува се той и побягна.
Точно тогава се появи моят баща, кралят. Хвана ме за ръка и двамата тръгнахме към дома през Розовата градина. Жал-птица продължи да пее, но сега, когато стисках ръката на моя баща, краля, от песента ù вече не ми ставаше болно, а ми се искаше тя никога да не млъкне.
Преди да излезем през портата, видях само как Жал-птица разпери своите големи черни криле и полетя право към небето. А на него вече блещукаха три звездици.
Трън в раната - боли, но заръбва!
Графът
 
Мнения: 19
Регистриран на: Вто Апр 12, 2005 10:09 am

Мнениеот to4ka » Нед Сеп 25, 2005 7:26 pm

Робърт Ранкин
Нострадамус ми изяде хамстера

................."
- Някога да сте чували историята за гозбата от камъчета? - попита Омали. - Това е стара ирландска приказка. Един възрастен ирландец ми я разказа.
- Не - отвърна Ръсел. - Мислиш ли, че ще ми помогне?
- Без съмнение. Метафората е същата. Схванеш ли я, всичко си схванал.
- Тогава, моля, разкажи я.
- Много добре - рече Омали. - Мястото на действието е едновремешна Ирландия, времето - Средновековието. Дрипав пътник се влачи из мрачна и самотна пустош. Нощта наближава, той е гладен и уморен. В далечината вижда замък. Потътря се към него и стига пред портата му тъкмо когато небето почернява и заплющява дъжд.
Пътникът чука на портата. Най-накрая тя се отваря на верига и от пролуката наднича лицето на готвача на замъка.
"Що щеш?" - пита готвачът.
"Подслон за през нощта" - отвръща пътникът.
"Върви си по пътя.Няма място тука за тебе."
"Ще откажеш да подслониш човек в такава нощ?"
"Тъй както те гледам, да - отвръща готвачът. - А сега си върви по пътя."
"С радост бих ти платил, ако ме пуснеш да пренощувам."
"О, тъй ли? Ти май си просяк - с какво ще ми платиш?"
"Знам една магия" - отвръща пътникът.
"Е, и каква?"
"В торбата си имам един камък, който, сложиш ли го в котел с вряща вода, я превръща във вкусна гозба."
"Покажи ми този камък."
"В торбата ми е. Ако ме пуснеш на топло, с радост ще ти покажа какво може."
Готвачът замислено се подръпва по брадата, защото това става по времето, когато всички готвачи са носели бради - пък и не само готвачите.
"Ще ти кажа какво ще направим. Аз още не съм вечерял, тъй че ще те пусна и ти ще ми покажеш магията си. Ако върши работа, можем да си разделим гозбата, ако не, ще те изритам обратно отвън на тъмно."
"Става."
"Да, и още нещо - ако магията върши работа, ще задържа камъка."
Е, пътникът като че ли се колебае. Свива се в дрипите си. Но вятърът духа все по-силно, а в далечината се обажда вълк.
"Добре - решава се той. - Разбрахме се."
Вътре в кухнята на замъка готвачът слага на огъня котел с вода, а пътникът вади от торбата си кръгъл черен камък, пуска го в котела, разбърквайки водата с дървената лъжица.
След малко готвачът настоява да опита гозбата. Загребва с черпака и сръбва. После се изплюва на пода.
"Има вкус на вода с камък в нея и на нищо друго!"
Пътникът също сръбва.
"Липсва й нещо. Да имаш някакви подправки - мащерка, розмарин?"
"Имам."
"Тогава нека ги сложим."
"Много добре."
И така, слагат подправките и след малко готвачът отново опитва. И пак се изплюва на пода.
"Сега има вкус на вода с камък и подправки" - казва той.
И пътникът опитва.
"Още нещо му липсва - казва той. - Пилешки бульон да ти се намира?"
"Намира ми се."
"Да го сложим тогава."
"Много добре."
И така, слагат и пилешкия бульон и след малко готвачът пак опитва. Изплюва се на пода и казва, че имало вкус на вода с камък, подправки и бульон.
Пътникът се съгласява, че и още нещо липсва на гостбата, и предлага да добавят и полуизяденото пиле в чинията на масата.
Готвачът слага и това в котела.
"Сега как ти се вижда?" - пита пътникът малко по-късно.
"По-добре - отвръща готвачът. - Но малко царевично брашно и пащърнак добре ще й дойдат."
"Слагай - съгласява се пътникът. - Пусни и онези моркови ей там и пресните картофи."
"Ами тези гъби да сложа ли?" - пита готвачът.
"И тях слагай" - казва пътникът.
И готвачът ги туря.
Котелът ври, а пътникът и готвачът душат наоколо. Най-накрая пътникът опитва супата и констатира, че по негово мнение е готова за ядене, но какво ще каже готвачът?
Готвачът е на друго мнение.
"Още малко сол" - казва той.
Пътникът обаче има друг вкус и обяснява, че супата си била "таман", но за да я оцени човек най-добре, трябвало да я яде с хляб, дебело намазан с масло.
Готвачът се втурва към долапа за хляб.
"Донеси и кана вино" - подвиква му пътникът.
И двамата сядат да вечерят.
Докато ядат супата, която и според двамата е прекрасна, пътникът разказва на готвача какво е видял и чул по света. А готвачът разказва на пътника как си мислел да отвори в града малка гостилничка.
Приказките продължават над блюдо със сирене, този път придружено с бренди от личния запас на готвача и за всекиго - по пура от пурите на господаря на замъка.
По-късно с пълни кореми и замаяни глави двамата лягат пред камината и заспиват.
На сутринта пътникът си тръгва по пътя. Готвачът му маха за сбогом от бойниците и последното, което вижда, е как пътникът преваля билото на далечен хълм. Преди това е спрял само веднъж - за да подбере напосоки някакъв камък и да го пусне в торбата си.
Омали се усмихна и отпи от новата си халба.
- И какво станало после? - попита Ръсел.
- А ти какво мислиш, че е станало?
- Според мен пътникът е отишъл в друг замък и е повторил номера.
- И аз мисля същото.
Джим Пули се върна на масата в компанията на халба "Лардж" и малък джин с много тоник.
- Готвачът пак ли се хванал? - попита той Омали.
- Да - отвърна Джон.
Пули остави чашите на масата.
- Някой ден няма да се хване и тежко му тогава на горкия пътник.
- Схвана ли? - обърна се към Джон Ръсел. - Разбираш ли метафората?
- О, да - отвърна Ръсел. - Схванах.
- Щеше ми се и аз да я бях схванал - рече Джим.
.......................................... ................................
- Онова там за метафората - не би ли ми го обяснил и на мен?
- Бих - отвърна Джон, - стига да знаех какво означава...
- Та значи ти си разбрал какво означава? - попита Джули.
- О, да - отвърна Ръсел, - всичко се връзва идеално.
- Е, доколкото разбирам, пътникът си ти.
- О, не пътникът не съм аз, аз съм камъкът.
- Но камъкът е бил измама, той нищо не е вършил.
- Това е символ - обясни Ръсел. - Камъкът символизира индивида - индивида като катализатор на промяната.
- А котелът?
- Котелът - това е светът.
- Ами зеленчуците и тъй нататък?
- Обществото - обясни Ръсел.
- Звучи ми доста правдоподобно.
- Нали разбираш, камъкът сам по себе си не е можел да направи супата, но без него супата никога нямаше да бъде сготвена.
- Пък аз си мислех, че супата я е сготвил готвачът.
- Готвачът е един от аспектите на обществото. Той символизира алчността и пълната наивност на обществото.
- А пътникът?
- Пътникът е времето.
- Пътник във времето - значи пътникът си ти.
- Не, аз определено съм камъкът.
- Ами врящата вода?
- Промяната - отвърна Ръсел. - Водата символизира промяната, защото може да преминава в пара и в лед.
- Водата е символ на постоянството - възрази Джули. - Можеш да измениш формата й, но не и да се отървеш от нея. Значи може би водата символизира обществото.
- Обществото е сумата от съставляващите го части - рече Ръсел. - Супата е обществото.
- Нали каза, че зеленчуците били обществото.
- Значи може и двете да са обществото - супата и зеленчуците.
- Те са аспекти.
- Нали каза, че готвачът бил аспект?
- Той е.
- Но нали той вари супата, значи не може той да е и обществото.
- Може би е замъкът - рече Ръсел.
- Как така може би? Мислех, че си разбрал!
- Разбрал съм го.
- Пустошта какво е тогава?
- Времето - рече Ръсел.
- Нали каза, че пътникът бил времето.
- Пътникът идва от пустошта. Пустошта е аспект на времето. Нали разбираш, то е безкрайно като безкрайна пустош.
- Камъкът идва от пустошта. Значи камъкът трябва да е аспект на аспекта на времето.
- Така да се каже.
- Егати огромните глупости.
- Не са глупости.
- Какво е кухнята тогава?
................................."
to4ka
 
Мнения: 180
Регистриран на: Сря Яну 26, 2005 1:18 am
Местоположение: София

Предишна

Назад към Проза

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron