Габриел Гарсия Маркес -малките ,по -малките и не дотам малки

Модератори: vionbg, Radi_Angelov

Габриел Гарсия Маркес -малките ,по -малките и не дотам малки

Мнениеот so_what » Нед Юли 29, 2007 1:16 pm

неща от живота над които си струва да се замисляме .
заради ,които си струва да се събуждаме.
заради ,които да се напиваме
и заради нези ,които ни държат трезви и прави и изправени на пръсти .
тези ,на които си струва да се поклониш.

"Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб."
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

//

Мнениеот хелена » Нед Юли 29, 2007 8:30 pm

Абсолютно невероятен, the One and Only...

"Пуснаха го без котва, за да може да се върне, ако поиска и когато поиска, и всички затаиха дъх за частица от вековете, докато трупът му падаше в пропастта. Не беше нужно да се погледнат, за да разберат, че един от тях вече липсва и никога няма да се върне. Но те знаеха също, че занапред всичко ще тръгне по нов начин, че къщите им вече ще имат най-широките врати, най-високите тавани, най-твърдите подове, за да може споменът за Естебан да си ходи навсякъде, без да се блъска в минувачите, и отсега нататък никой да не посмее да пошушне: „Умря този мечок, колко жалко, умря този хубав глупак", и ще ги боядисат отпред с весели бои, за да увековечат паметта на Естебан, и до скъсване ще копаят, но ще направят извори да бликнат от камънаците и цветя да поникнат по скалите, че пътниците от големите кораби да се събуждат на разсъмване, упоени от мириса на техните градини в открито море, и капитанът да слезе от мостика си в своята празнична униформа, със своя астролабий, с полярната си звезда, с военните си ордени, и като посочи потъналия в рози нос на хоризонта в Карибско море, да каже на четиринадесет езика: „Погледнете нататък, хей там, където вятърът сега е толкова кротък, че се мушва да поспи под одърите, а слънцето грее толкова силно, че слънчогледите не знаят накъде да се обърнат, да, там е селото на Естебан."

"Най-красивият удавник на света"



Габриел Гарсия Маркес
"Откъде си,
премръзнала птицо,
та ме гледаш с очите на мама. "
хелена
 
Мнения: 26
Регистриран на: Пон Мар 27, 2006 6:23 pm

Мнениеот so_what » Чет Авг 02, 2007 8:52 am

Най-красивият удавник на света




Габриел Гарсия Маркес



Превод от испански: Валентина Рафаилова


Първите деца, които забелязаха, че по морето към тях плува някаква тъмна и тайнствена грамада, си представиха, че това е неприятелски кораб. После видяха, че няма нито флагове, нито мачти, и помислиха, че е кит. Но когато заседна до брега, те махнаха от него гъсталаците водорасли, парчета медузи, риби, останки от корабокрушения, които влачеше на себе си, и едва тогава разбраха, че това е удавник.
Играха си с него целия следобед - ту го погребваха в пясъка, ту го изравяха, - докато някой ги видя случайно и вдигна тревога в селото. Мъжете, които го пренесоха до най-близката къща, усетиха, че тежи много повече от всички други познати им мъртъвци, почти колкото цял кон, и си рекоха, че може би прекалено дълго се е носил по течението и водата е проникнала в костите му. Когато го простряха на земята, видяха, че е много по-едър от всички мьже, защото едва се побираше в къщата, но си помислиха, че някои удавници може би по природа са си такива - продължават да растат и след смъртта. Миришеше на море и само очертанията му позволяваха да се предположи, че това е труп на човешко същество, защото кожата му беше покрита с кора от мидички и тиня.
Не стана нужда да му мият лицето, за да се убедят, че мъртвецът е чужд. В селото имаше само двайсетина дъсчени къщи с каменисти дворчета без цветя, скупчени в самия връх на един пустинен нос. Сушата беше толкова оскъдна, че майките все живееха със страха вятърът да не отнесе децата, а редките мъртъвци, които ги напускаха с годините, трябвате да ги хвърлят от скалите. Но морето беше кротко и щедро и всичките мъже се побираха в седем лодки. Затуй, когато намериха удавника, достатъчно беше да се огледат едни други, зз да се уверят, че всички са налице.
Тази вечер не излязоха на риболов. Докато мъжете проверяваха дали не липсва някой от съседните села, жените останаха да се погрижат за удавника. С тръстика го очистиха от калта, оскубаха водораслите, които се бяха вплели в косата му, а с желязно стъргало за чистене на риба остъргаха мидичките. Докато вършеха това, забелязаха, че водораслите по него са от далечни океани и големи дълбочини, а дрехите му са на парцали, сякаш е плувал през лабиринт от корали. Направи им впечатление също, че носи смъртта си горделиво, защото нямаше самотния израз на другите морски удавници, нито пък отвратителния и жалък вид на удавниците в реките. Но едва когато го изчистиха напълно, разбраха какъв мъжага е бил и дъхът им секна. Не само че беше най-високият, най-силният, най-мъжественият и най-хубаво сложеният мъж, когото бяха виждали, но и въпреки че го виждаха с очите си, пак не можеше да се побере във въображението им.
Не намериха в селото достатъчно голям креват да го сложат да легне, нито достатъчно здрава маса, да поседят край него, да го оплачат. Не се побра в празничните панталони дори на най-високите мъже, в неделните ризи дори на най-плещестите, в обувките дори на най-дългокраките. Тогава жените, възхитени от размерите и хубостта му, решиха да му ушият панталони от едно голямо парче корабно платно и риза от някоя булченска рокля, че да може човекът достойно да продължи смъртта си. Докато шиеха, насядали в кръг, и между един бод и друг все поглеждаха трупа, стори им се, че вятърът никога не е духал толкова силно и Карибско море никога не е било толкова неспокойно, както тази нощ, и предположиха, че тази промяна има нещо общо с мъртвия. Представяха си, че ако този прекрасен мъж живееше в тяхното село, неговата къща щеше да е с най-широките врати, с най-високия таван и с най-твърдия под, а рамката на кревата му щеше да е скована от най-дебелнте дъски, с железни болтове, и жена му щеше да е най-щастливата. И такава власт щеше да има, мислеха си те, че щеше да вади рибите от морето само като ги извика по име, и с такъв мерак щеше да върши всичко, че извори щяха да бликнат изпод ръцете му дори от най-сухите камъни и цветя щяха да поникнат на скалите. Скришом го сравниха със своите мъже и си помислиха, че те за цял живот не могат да направят онуй, което е способен да направи той за една нощ, и накрая ги зарязаха мислено като най-кльощавите и жалки мъже на земята. Тъкмо се лутаха из лабиринтите на въображението си, когато най-старата от жените - която заради старостта си гледаше удавника повече със състрадание, отколкото със страст - въздъхна и рече:
- Както го гледам, Естебан се казва. Истина беше. За повечето от жените беше достатъчно да го погледнат още веднъж, за да се убедят, че не може да се казва другояче. Най-упоритите - те бяха и най-младите - продължаваха да си представят, че като го облекат и го сложат да легне, окръжен от цветя, обут с лачени обуща, може да се казва и Лаутаро. Само че това беше празна илюзия. Платното не стигна и лошо скроените и още по-лошо ушити панталони излязоха тесни, а скритите сили на сърцето му караха копчетата на ризата да отскачат. След полунощ воят на вятъра изтъня и морето потъна в тежък вторнишки сън. Тишината разсея последните съмнения: Естебан си беше човекът. Жените, които го бяха облекли, и онези, дето го бяха вчесали, и другите, дето му бяха изрязали ноктите и очистили брадата, не можаха да подтиснат в себе си една тръпка на състрадание, когато трябваше да се примирят и да го оставят да лежи на земята. Едва тогава разбраха колко нещастен трябва да е бил с това свое грамадно тяло, щом като дори и след смъртта, то му беше пречка. Представиха си го приживе как по принуда минава на една страна през вратите, как се блъска в минувачите, как стои прав, като отиде на гости, чудейки се къде да дене меките си възрозови като на морж ръце, докато домакинята търси да му донесе най-здравия стол и, примряла от страх, го кани: „Седнете ей тука, Естебан, моля ви се", а той, облегнат на стената, се усмихва: „Не се безпокойте, сеньора, и тук ми е добре" - забил токове в живо месо, с гореща пот на гърба от толкова повтаряне все на едно и също при всяко ходене на гости, - не се притеснявайте, сеньора, така ми е добре - че какъв срам, ако вземе да счупи стола. И никога не е разбрал навярно може би, че онези, дето му викаха: „Не си отивай, Естебан, остани поне докато заври кафето", после си пошушваха: „Колко хубаво, че си отиде този мечок, този красив глупак!" Това си мислеха жените край мъртвеца на разсъмване. По-късно, когато покриха лицето му с кърпа, за да не му пречи светлината, им се видя толкова мъртъв завинаги, толкова беззащитен, толкова подобен на техните мъже, че в сърцата им се отвориха първите пролуки за сълзите. Първа захълца една от най-младите. Останалите, насърчавайки се една друга, минаха от въздишките към сълзите и колкото повече хълцаха, толкова повече им се плачеше, защото удавникът все повече ставаше „техният Естебан". А накрая тъй жално го заоплакваха, че той се превърна в най-безпомощния мъж на земята, в най-кроткия и най-покорния, горкичкия Естебан. И когато мъжете се върнаха с вестта, че удавникът не е и от околните села, те през сълзите си почувствуваха радостно облекчение.
- Слава богу - въздъхнаха, - значи си е наш. Мъжете решиха, че това са женски превземки и нищо повече. Уморени бяха от нощната обиколка и искаха само час по-скоро да се отърват веднъж за винаги от този натрапник, преди още да е припекло силно слънцето в този сух и безветрен ден. Сковаха една ръчна носилка от стари мачти, като ги съединиха здраво, за да издържат тежестта на трупа до скалите. Решиха да вържат на глезените му котва от търговски кораб, за да потъне без никакви пречки в най-дълбоките води - там, където рибите са слепи, а водоласлите умират от тъга, - че да не могат лошите течения да го върнат към брега, както беше ставало с други удавници. Но колкото повече бързаха те, толкова повече ги бавеха жените със своите приумици, само да им губят времето. Ходеха насам-натам като подплашени кокошки, изравяха от сандъците разни морски талисмани. Едни се пречкаха отсам - искаха непременно да закачат на удавника талисман за попътен вятър, други се пречкаха оттатък - трябвало на всяка цена да му сложат на ръката един компас като часовник. Накрая на мъжете им кипна: „Махни се оттука бе, жена, застани на друго място, да не пречиш! Не виждаш ли, че ще ме бутнеш да падна върху мъртвеца!" И подозрения ги заглозгаха, та започнаха да мърморят: че какви били тези дрънкулки като на олтар за съвсем чужд човек, че нали колкото и висулки да има отгоре си, тъй или иначе акулите все ще го налапат. Но жените продължаваха да носят своите нищожни реликви, мъкнеха, влачеха, препъваха се и за каквото не им стигаха сълзите, помагаха въздишките, и накрая мъжете се развикаха: че откъде накъде такава олелия за някакъв си изхвърлен от морето мъртвец, за някакъв си удавник, дето никой не го познава, за някакъв си нехранимайко! Тогава една от жените, оскърбена от подобно бездушие, дръпна кърпата от лицето на удавника и на мъжете дъхът им също секна.
Беше Естебан. Не беше нужно да го повтарят, за да го познаят. Ако им бяха казали, че е сър Уолтър Рели, може би дори щеше да ги учуди акцентът му на гринго, папагалът на рамото му, пушката за убиване на канибали, но Естебан беше единствен на света и лежеше пред тях, проснат като огромна риба, бос, само по панталони като за някой недорасъл и с тези твърди нокти, дето само с нож можеха да се изрежат. Достатъчно беше да му дръпнат кърпата от лицето, за да разберат колко е засрамен и че никак не е виновен, дето е толкова голям, нито толкова тежък, нито толкова хубав, н да беше знаял, че ще се случи всичко това, щеше да си потърси някое по-безлюдно място да се удави, „сериозно, сам щях да си вържа една котва от галеон за врата и щях да падна от скалите уж случайно, за да не ви додявам сега с този мъртвец по никое време, както вие казвате, и да не тревожа никого с този проклет нехранимайко, дето няма нищо общо с мене". Такава правдивост имаше в държанието му, че дори най-недоверчивите мъже - които вече си представяха тежките нощи в морето, със страха, че на техните жени им е омръзнало да сънуват тях и затова сънуват разни удавници - дори те и други, по-корави, изтръпнаха до мозъка на костите си от искреността на Естебан.
И затова му направиха най-разкошното погребение, което някой би могъл да си представи за един съвсем случаен, подхвърлен удавник. Няколко жени бяха отишли да търсят цветя по съседните села и доведоха други жени, дето не вярваха каквото им разказваха, и те като видяха мъртвеца, се върнаха да вземат още цветя, и донесоха много, много - докато накрая се събраха толкова цветя и толкова хора, че не можеше да се мине.
В последния момент им дожаля да го върнат сирак на морето и му избраха един баща и една майка сред най-добрите, а други му станаха братя и сестри, чичовци и братовчеди. Тъй че, покрай него всичките жители на селото накрая се сродиха помежду си. Неколцина моряци чули плача им и объркали курса, а после се разбра, че един накарал да го вържат за главната мачта, защото си спомнил стари приказки за сирени.
Докато се препираха кои най-много заслужават да го понесат на раменете си по стръмния склон към скалите, мъже и жени за първи път забелязваха колко са бедни улиците им, колко са безплодни дворовете им, колко са оскъдни мечтите им в сравнение с великолепието и хубостта на техния удавник. Пуснаха го без котва, за да може да се върне, ако поиска и когато поиска, и всички затаиха дъх за частица от вековете, докато трупът му падаше в пропастта. Не беше нужно да се погледнат, за да разберат, че един от тях вече липсва и никога няма да се върне. Но те знаеха също, че занапред всичко ще тръгне по нов начин, че къщите им вече ще имат най-широките врати, най-високите тавани, най-твърдите подове, за да може споменът за Естебан да си ходи навсякъде, без да се блъска в минувачите, и отсега нататък никой да не посмее да пошушне: „Умря този мечок, колко жалко, умря този хубав глупак", и ще ги боядисат отпред с весели бои, за да увековечат паметта на Естебан, и до скъсване ще копаят, но ще направят извори да бликнат от камънаците и цветя да поникнат по скалите, че пътниците от големите кораби да се събуждат на разсъмване, упоени от мириса на техните градини в открито море, и капиталът да слезе от мостика си в своята празнична униформа, със своя астролабий, с полярната си звезда, с военните си ордени, и като посочи потъналия в рози нос на хоризонта в Карибско море, да каже на четиринадесет езика: „Погледнете нататък, хей там, където вятърът сега е толкова кротък, че се мушва да поспи под одърите, а слънцето грее толкова силно, че слънчогледите не знаят накъде да се обърнат, да, там е селото на Естебан."



п.п. постнах целият разказ поради няколко причини -първо ми е любим и второ ,смятам че всеки трябва да го прочете
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Мнениеот so_what » Чет Авг 02, 2007 8:54 am

ДА ГО ИЗЖИВЕЕШ, ЗА ДА ГО РАЗКАЖЕШ




Габриел Гарсия Маркес



Превод от испански: Теодора Цанкова


Животът не е това, което човек изживява, а
това, което си спомня и така, както си го спомня,
за да го разкаже.



Майка ми ме помоли да я придружа да продаде къщата. Беше пристигнала в Баранкиля същата сутрин от далечното село, където живееше семейството и нямаше ни най-малка представа как да ме намери. Питала насам-натам сред познатите и я упътили да ме потърси в книжарница Мундо или в съседните кафенета, където ходех два пъти дневно да разговарям с приятелите ми писатели. Този, който я насочил, я предупредил: "Внимавайте, защото те са луди за връзване". Пристигна точно в дванайсет. Проправи си път с леката си стъпка измежду масите с изложените книги, застана пред мен, като ме гледаше в очите с дяволитата си усмивка от най-добрите си дни и преди да мога да реагирам, ми каза:
- Аз съм майка ти.
Нещо се беше променило у нея, което ми попречи да я разпозная от пръв поглед. Беше на четиридесет и пет години. Като се съберат единайсетте й раждания, беше прекарала почти десет години бременна и поне още толкова в кърмене на децата си. Беше напълно побеляла без време, очите й изглеждаха по-големи и по-учудени зад първите й бифокални очила, носеше затворен и строг траур заради смъртта на майка си, но все още пазеше римската красота от сватбения си портрет, сега облагородена от есенен ореол. Преди всичко, дори преди да ме прегърне, тя ми заяви в обичайния си церемониален стил:
- Идвам, за да отправя молба към теб да ме придружиш да продам къщата.
Нямаше нужда да ми казва коя къща, нито къде, защото за нас съществуваше една-единствена в целия свят - старата къща на баба и дядо в Аракатака, в която имах късмета да се родя и в която не останах да живея след осмата ми година. Току-що бях напуснал юридическия факултет след шест семестъра, отдадени най-вече на четене на това, което ми попадаше в ръцете и на рецитиране на неповторимата поезия на испанския Златен век. Бях прочел вече, преведени и взети назаем, всички книги, които биха ми стигнали, за да науча техниката на писане на романи и бях публикувал шест разказа във вестникарски подлистници, които спечелиха въодушевлението на приятелите ми и вниманието на някои критици. Щях да навърша двайсет и три години следващия месец, вече бях погазил законите на военната служба и бях преживял две гонореи, и изпушвах всеки ден, без угризения, шейсет цигари долнокачествен тютюн. Разпределях свободното си време между Баранкиля и Картагена, на карибския бряг на Колумбия, като си живеех по царски с това, което ми плащаха за ежедневните ми коментари в "Ел Ералдо" - което беше малко по-малко от нищо и половина - и спях във възможно най-добра компания, където ме свареше нощта. И като че ли не бяха достатъчни несигурността на стремежите ми и хаосът на живота ми, с група неразделни приятели се готвехме да публикуваме едно дръзко списание и то без средства, което Алфонсо Фуенмайор планираше от три години. Какво повече можех да искам?
По-скоро от недоимък, отколкото от собствено желание, изпреварих модата с двайсет години - избуяли мустаци, чорлава коса, дънки, ризи на неопределени цветя и сандали като на скитник. В тъмнината на едно кино и без да подозира, че съм наблизо, една тогавашна приятелка каза на някого: "Бедният Габито е загубен случай". Така че, когато майка ми ме помоли да отида с нея да продаде къщата, нищо не ми пречеше да се съглася. Тя ми съобщи, че няма достатъчно пари и аз й казах от гордост, че сам ще платя разноските си.
Във вестника, където работех, не можех да разреша този проблем. Плащаха ми три песос за коментар и четири за редакционна статия в случай, че отсъстваше някой от редакторите; но тези пари едва ми стигаха. Опитах се да взема назаем, но управителят ми напомни, че дългът ми вече възлиза на повече от петдесет песос. Онзи следобед извърших злоупотреба, на която нито един от приятелите ми не би бил способен. На излизане от кафе Колумбия, до книжарницата, пресрещнах дон Рамон Виньес, стария каталунец, собственик на книжарница и учител, и го помолих за заем от десет песос. Имаше само шест.
Нито майка ми, нито аз, разбира се, не можехме и да си представим, че онази невинна разходка от само два дена щеше да бъде толкова определяща за мен, че и най-дългият и деен живот не би ми стигнал, за да я разкажа. Сега, когато съм на повече от седемдесет и пет добре отмерени години, знам, че това беше най-важното решение от всички, които трябваше да взимам през дългата ми писателска кариера. Тоест, през целия ми живот.
До юношеството паметта се интересува повече от бъдещето, отколкото от миналото, така че спомените ми от селото още не бяха идеализирани от носталгията. Спомням си го такова, каквото беше - хубаво място за живеене, където всички се познаваха, на брега на река с прозрачни води, които се спускаха по легло от гладки, бели и огромни като преисторически яйца камъни. На свечеряване, особено през декември, когато преминаваха дъждовете и въздухът ставаше диамантен, Сиера Невада де Санта Марта сякаш се приближаваше с белите си върхари до банановите плантации на отсрещния бряг. Оттам се виждаха индианците аруакос да тичат в мравешки редици по хребетите на планината, нарамили на гръб раници с джинджифил и дъвчещи топчета кока, за да си разнообразяват живота. По онова време ние, децата, си представяхме, че правим топки от вечните снегове и че играем на война по знойните улици. Та то беше така невероятно горещо, особено по време на сиестата, че възрастните се оплакваха, като че ли жегата беше всекидневна изненада. От рождението ми насам неуморно слушах да повтарят, че железопътните линии и палатковите лагери на Юнайтед Фрут Къмпани били построени нощем, защото денем било невъзможно да се докосват нагряните от слънцето инструменти.
Единственият начин да се стигне в Аракатака от Баранкиля беше с една разнебитена моторна лодка по канал, изкопан от робски ръце по време на Колонията и после през обширно блато с мътни и мрачни води до мистериозното селище Сиенага. Там се взимаше редовният влак, който в началните си години беше най-добрият в страната и с който се изминаваше останалата част от пътя през огромните бананови плантации, с много ненужни спирки в прашни и горещи села и на самотни гари. По този път поехме двамата с майка ми в седем вечерта в събота 18 февруари 1950 - в навечерието на карнавала1 - в един необичаен за сезона пороен дъжд и с трийсет и две песос в брой, които едва биха ни стигнали, за да се върнем, ако къщата не се продадеше съгласно предвидените условия.
Пасатът беше толкова силен онази вечер, че на речното пристанище положих доста усилия, за да убедя майка ми да се качи на борда. Не й липсваха мотиви. Лодките бяха имитации в умален размер на параходите в Ню Орлеанс, само че имаха бензинови мотори, които караха всичко на борда да трепери като от треска. Имаха салонче с дървени пръти, на които се закачаха хамаци на различни нива и с дървени пейки, върху които всеки си завоюваше място с лакти и се настаняваше, както може с огромните си багажи, бохчи с покупки, кафези с кокошки и дори живи прасета. Имаха няколко задушни каюти с по две войнишки койки, почти винаги заети от долнопробни проститутки, които предлагаха спешни услуги по време на пътуването. Тъй като в последния момент не намерихме нито една свободна каюта, а и не носехме хамаци, двамата с майка ми завзехме два железни стола от централния коридор и се разположихме там да прекараме нощта.
Точно, както тя се опасяваше, бурята връхлетя неустрашимия морски съд, докато пресичахме река Магдалена, която на такова малко разстояние от устието си проявява океански характер. На пристанището си бях купил солиден запас цигари от най-евтините, от тъмен тютюн и с хартия, на която малко й оставаше да се скъса и запуших по начина, по който пушех тогава - палейки цигара от цигара - докато препрочитах "Светлина през август" на Уилям Фокнър, който беше тогава най-верният от всичките ми демони попечители. Майка ми се хвана за броеницата си като за крик, способен да премести цял трактор или да задържи самолет във въздуха, и съгласно обичая си, не поиска нищо за себе си, а благополучие и дълъг живот за единайсетте си беззащитни деца. Молитвата й ще да е стигнала там, където трябваше, защото дъждът се укроти, когато навлязохме в канала, а бризът подухваше едва-едва, за да пропъжда комарите. Тогава майка ми задържа броеницата и доста време наблюдава мълчаливо житейската глъчка около ни.
Тя се била родила в бедна къща, но израснала в краткотрайния блясък на банановата компания, от който поне й беше останало доброто възпитание на богато момиче в училище Ла Пресентасион де ла Сантисима Вирхен в Санта Марта. По време на коледните ваканции бродирала на гергеф с приятелките си, свирела на клавикорд на благотворителните базари и присъствала с една леля за компаньонка на най-изисканите балове на превзетата местна аристокрация, но никой не знаел да е излизала с някого, когато се омъжила против волята на родителите си за телеграфиста на селото. Най-забележителните й качества оттогава бяха чувството за хумор и желязното здраве, което превратностите на съдбата нямаше да успеят да прекършат през дългия й живот. Но най-изненадващото и, пак оттогава, най-малко предполагаемото беше изтънченото умение, с което успяваше да прикрие страшната сила на характера си - един съвършен Лъв. То й беше позволило да наложи една матриархална власт, чието влияние се простираше дори върху най-далечните роднини на най-немислимите места - като планетарна система, която тя ръководеше от кухнята си, с мекия си глас и почти без да й трепва окото, докато вареше тенджерата с фасула.
Като я гледах как твърдо понася онова нечовешко пътуване, аз се питах как ли е могла да се справи толкова бързо и толкова хладнокръвно с неправдите на бедността. Нямаше нищо по-подходящо от онази ужасна нощ, за да я подложи на изпитание. Кръвожадните комари, гъстата топлина, воняща заради тинята от каналите, която лодката раздвижваше по пътя си, сновенето на будуващите пътници, които не си намираха място - всичко изглеждаше направено нарочно, за да изкара вън от кожата и най-невъзмутимия човек. Майка ми го понасяше неподвижна на стола си, докато наемните момичета жънеха реколтата от карнавала в близките койки, маскирани като мъже или като мадридчанки. Едно от тях беше влязло в каютата си и излязло оттам няколко пъти, всеки път с различен клиент и то досами мястото на майка ми. Помислих си, че тя не го е забелязала. Но на четвъртия или петия път, когато момичето влезе и излезе след по-малко от час, майка ми го проследи с жалостив поглед до края на коридора.
- Бедните момичета - въздъхна тя. - Това, което трябва да вършат, за да живеят, е по-лошо от работа.
Така продължи до полунощ, когато се уморих да чета с нетърпимото клатене и слабите светлини на коридора и седнах да пуша до нея, опитвайки се да изплувам от подвижните пясъци на провинция Йокнапатофа. Бях напуснал университета миналата година с дръзката надежда да се препитавам от журналистическа дейност и от литература, без нуждата да ги изучавам, окуражен от една фраза, която мисля, че бях чел у Бърнард Шоу: "Още като малко момче трябваше да прекъсна обучението си, за да ходя на училище". Не бях способен да я обсъждам с никого, защото усещах, без да мога да го обясня, че доводите ми могат да бъдат валидни само за мен.



---



1 Става въпрос за традиционния тридневен карнавал, с който се отбелязва началото на Великденските пости. (бел. пр.) [горе]
има три вида хора -част от проблема,част от пейзажа и част от решението.
so_what
 
Мнения: 368
Регистриран на: Пон Ное 07, 2005 12:33 pm

Мнениеот HIM » Пон Авг 06, 2007 6:30 pm

-Ще дойде някой - й каза той.
Урсула, както винаги, щом той изказваше някое предвиждане, се опита да го раздума с домашната си логика. Естествено е да дойде някой. Десетки другоземци минаваха всекидневно през Макондо, без да събуждат тревоги, да предхождат тайни. Но извън всяка логика Аурелиано беше уверен в своето предзнаменование.
-Не знам кой ще бъде - настоя той - но който и да е, вече е на път.

Г.Г.Маркес,Сто години самота
HIM
 
Мнения: 38
Регистриран на: Сря Май 10, 2006 3:09 pm


Назад към Проза

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron