"Гърдата" от Филип Рот

Модератори: vionbg, Radi_Angelov

"Гърдата" от Филип Рот

Мнениеот deadface » Сря Фев 23, 2011 7:37 am

Изображение
"Гърдата" от Филип Рот

Дейвид Алън Кепеш е млад професор по литература, който се радва на атлетично тяло, комфортен живот и красива приятелка. Една нощ обаче сред мъки и паника с него се случва невъобразима промяна...
Ако тази новела бе писана от Кафка, героят щеше да се превърне в насекомо. Ако бе писана от Гогол, героят щеше да се превърне в нос. Но тъй като авторът е Филип Рот, известен със свободата на еротичното си въображение, героят се превръща в женска гърда. Седемдесеткилограмова, висока метър и осемдесет и три, с розово зърно, което стърчи тринадесет сантиметра от „тялото“.
Оттук-нататък Дейвид, запазил целия си академичен разсъдък, но с много скромни възможности за себеизразяване, търси начини как да продължи живота си в своята нова форма. Или поне да накара красивата си приятелка да прави секс с него. Дните му в болницата минават в горчиви спомени, комични ситуации, налудни планове за бъдещето и трепетно очакване кога отново санитарката ще го намаже с крем.

Американския писател Филип Рот печели Националната награда за художествена литература още за първата си книга „Сбогом, Колумб“ (1959). „Провинциален живот“ (1986) му носи Националната награда на критиците, а през деветдесетте години печели четири големи литературни награди: Националната награда на критиците за „Наследството“ (1991), наградата ПЕН/Фокнър за „Операция лихвар“ (1993), Националната награда за художествена литература за „Театър Сабат“ (1995) и наградата Пулицър за художествена литература за „Американски пасторал“ (1997). Следва Наградата на англоговорещата общност за „Омъжих се за комунист“ (1989). През същата година получава Националния медал за изкуство в Белия дом, а през 2000 г. публикува „Петното“ – роман, с който завършва трилогията си за идеологическите етноси в следвоенна Америка. За „Петното“ Рот получава втората си награда ПЕН/Фокнър, както и британската награда У. Х. Смит за най-добра книга на годината. През 2001 г. е удостоен с най-високото отличие на Американската академия за изкуства и литература – Златния медал, присъждан на всеки шест години за цялостно творчество.

Откъси от новелата:

"Всичко започна особено. Но нима би могло да за­почне по някакъв друг начин? Казват, че всичко под слънцето започва „особено“, завършва „особено“ и изобщо си е „особено“: съвършената роза е „особе­на“, несъвършената – също, но такава е и най-непре­тенциозната розова роза, цъфнала в двора на съседи­те. Знам, че от определен ъгъл всяко нещо може да ни се стори възвишено и загадъчно. Поразсъждавайте за вечността, поразмишлявайте, ако сте в настроение, върху забравата и всичко ще ви се стори едно голямо чудо. При цялата си скромност обаче ще ви разкрия, че има неща, които са по-удивителни от останалите, и аз съм едно от тях.
И така, всичко започна особено, с лек сърбеж в слабините от време на време. През първата седми­ца се заключвах по няколко пъти на ден в мъжката тоалетна до кабинета ми в литературния факултет, смъквах си панталоните, опипвах се как ли не, но така и не откривах нищо особено. Неохотно, с поло­вин душа (и никога докрай), решавах да не му обръ­щам внимание. Цял живот съм бил толкова всеотдаен хипохондрик, толкова болезнено чувствителен към всяка промяна на телесната температура и правил­ното функциониране на организма си, че когато из­дайническите симптоми започнаха да се появяват с ежеседмична настоятелност, аз, какъвто съм си раз­умен, въобще не открих в тях безспорните призна­ци на тежка и неизлечима болест. Въпреки мрачните предчувствия за печален край, парализа или непоно­симо страдание, които неизменно съпътстваха всяка моя нова болка или треска, длъжен съм да призная, че навъртях трийсет и осем години без някакви сериоз­ни заболявания. Радвах се на сърцато храносмилане, надеждна потентност, не страдах от липсата на енер­гия или апетит, бях мъжкар към метър осемдесет и три висок, с изправена стойка и елегантна фигура, за­пазил всичките си зъби и по-голямата част от косата си. Следователно, под влияние на хипохондричното си вайкане отдавах сърбежа в слабините си на нервно заболяване, нещо от рода на херпес зостер – само че по-лошо, – докато в същото време знаех, че, както обикновено, ми няма нищо.
Тук обаче допусках грешка. Имаше ми нещо. Из­мина още една седмица и съзрях едва забележимо порозовяване на кожата под къдравите черни срамни косми, но то пък беше толкова бледо, че го отдадох на самовнушението. Измина нова седмица – според моята статистика „инкубационният“ период излиза­ше двайсет и един дена – и една вечер, когато влязох под душа, отново се огледах отдолу и открих, че през този дълъг и изтощителен ден, изпълнен с преподава­не, конференции, разкарване напред-назад с колата и обядване навън, плътта в основата на пениса ми е при­добила лек червеникав оттенък. Приличаше на петно, сякаш малинка или черешка се бе размазала по косми­те и сокът се бе стекъл по члена, оцветявайки основата неравномерно, но без никакво съмнение, в червено. Не, не, реших в следващия миг, сигурно е от гащетата (при паническия страх, който ме обзе, през ум не ми мина, че гащетата, смъкнати на пода в краката ми, бяха бледо­сини). Три пъти измивах члена и космите си под душа, сапунисвах и търках, намазах се с дебел слой пяна от бедрата до пъпа; полях се с гореща вода – нетърпимо гореща този път, – но петното си стоеше. Не беше нито обрив, нито краста, нито натъртено или възпалено, а просто ярко изразено оцветяване, за което начаса ре­ших, че е рак.
В следващия миг вече телефонирах на моя лекар. Доктор Гордън е педантичен и добросъвестен човек, който, въпреки усилието ми да прикрия тревогата си, усети страха в гласа ми и ми предложи да се обле­че, да прекоси целия град и да ме прегледа. Беше по­лунощ, време, в което според мистиците се случват всички превъплъщения, време, в което са нужни не­истови усилия, за да измъкнеш някой нюйоркски ле­кар от дома му. Ако онази нощ Клеър бе при мен, а не в своя апартамент, за да подготвя някакъв доклад, сигурно страхът щеше да ми даде кураж да настоя­вам доктор Гордън да тича презглава. Разбира се, при тези симптоми, пък и в такъв час, нямаше голям шанс доктор Гордън да ме прати в болница. Още по-малка бе вероятността, разглеждана от позицията на това, което днес знаем – или по-точно продължаваме да не знаем, – някой в болницата да предотврати или спре нещастието ми. Навярно доза морфин би облекчила болката и ужаса на следващите четири часа, но няма­ме основания да смятаме, че процесът би могъл да се овладее с някакво по-умерено медицинско средство от евтаназията.
Ако Клеър бе до мен, сигурно щях напълно да пад­на духом, но озовал се сам, изведнъж се почувствах засрамен и жалък от загубата на самоконтрол. Не бяха минали и три минути, откакто открих петното, и вече лежах мокър и гол на кожения диван, безуспешно се опитвах да контролирам тремолиращите нотки в гласа си и докато гледах надолу към пениса си, описвах на лекаря онова, което виждах. „Стегни се!“, заповядах си аз наум и наистина се стегнах, както винаги, когато си го наложа. Казах, че ако ме е сполетяло онова, ко­ето ме хвърли в паника в оня първи тревожен миг, то може да почака до сутринта; а ако не е то – пак може да чака. Все някак щях да се справя. Бях изтощен от теж­кия ден, пък и уплашен до смърт. Щях да намина през кабинета му на следващия ден – каква смелост от моя страна, – по обяд. „В девет“, подчерта той. Съгласих се и добавих възможно най-спокойно: „Лека нощ“.
Бях разказал на доктора по телефона историята на сърбежа в слабините си и бях описал, както ми се струваше, потъмнелия си член с медицинска безпри­страстност. Не споменах за третия симптом, тъй като го свързах със „състоянието“ си едва след като оставих слушалката. Ставаше дума за неистовото развихряне на чувствителността във въпросната част на тялото ми, когато се любехме с Клеър, чувствителност, появи­ла се през последните три седмици. До този момент го отдавах на подновената страст към приятелката ми. Не бих могъл да обясня откъде се взе и защо. В моите очи Клеър, инак пищна и хубава млада жена, нито беше станала по-сексапилна, нито по-малко, но аз бях щаст­лив да си възвърна страстта към нея. Неутолимото же­лание, което физическата ѝ красота възпламеняваше в мен през първите две години на нашата връзка, бързо затихваше през последната година, докато стигнахме до два, най-много три пъти месечно, а накрая – почти само тогава, когато тя поемаше инициативата.
Моето постепенно охладняване, студенината ми, бяха потискащи за нас, но тъй като и двамата бяхме преживели тежки емоционални катаклизми и психиче­ски сривове (тя бе дете на непримиримо враждуващи родители, а аз – бивш съпруг на една бясна жена), и за двама ни беше непосилно да направим първата стъпка към раздялата. Въпреки че беше ужасно потискащо за красива двайсет и пет годишна жена като нея да бъде пренебрегвана нощ след нощ в леглото, Клеър никога не изрази външно съмненията, отчаянието, страдани­ето или гнева, които дори аз смятах, че несправедливо съм я накарал да изпитва. Тя, естествено, си плаща за подобно „хладнокръвие“ – не е най-сложно изразява­щата се жена в моя живот, въпреки жарта, която влага в секса, – но аз навлязох, или по-скоро, бях навлязъл в оня период от живота, в който спокойният пристан и прозрачните, тихи води допадат много повече от пенливия драматизъм на откритото море. Там, където преди ме мамеха спонтанността и темпераментът, сега откривах уюта на уравновесения характер и липсата на изненади. Овладяността на Клеър понякога я праве­ше недотам отзивчива и разнообразна в разговор или компания, колкото ми се искаше, но аз бях прекалено доволен от устойчивото ѝ здравомислие, за да я упрек­вам в липсата на колорит. От „колорит“ ми беше до­шло до гуша, не, благодаря – последните шест години ми бяха предостатъчни.
Затихването на страстта ме депресираше ужас­но, защото през изминалите три години с Клеър си бяхме изработили свой начин на съвместен живот, а той включваше самостоятелност от време на време, осигуряваше ни топлина и чувство за сигурност по отношение на взаимната ни привързаност, без да ни обременява със зависимостта, угнетяващата скука, необузданото и нецеленасочено желание или безспир­ните кроежи за измама, надмощие и приспиване на бдителността, които бяха вгорчили живота на повече­то семейства около нас. Благодарение на нещастното си детство Клеър бе толкова непоклатима и лишена от илюзии за брака, колкото бях аз благодарение на злополучния си сблъсък с него – моят опит, макар и еднократен, бе породил у мен несломима воля за въз­държание и аз си бях дал клетва, че никога повече няма да ми хрумне подобна глупост. Освен това ми се струваше, че друго благоразумно и приятно съжител­ство като нашето просто не би могло да съществува. Карахме я леко и почти без усилие, толкова се харес­вахме, че имах усещането едва ли не за катастрофа (колкото и смътно да ми се струваше това понятие тогава), когато, не щеш ли, като гръм от ясно небе, сексуалните ни отношения започнаха да ми изглеж­дат отегчителни и лишени от удоволствие. Наскоро бях приключил петгодишен курс на психоаналитично лечение и бях убеден, че раните, отворени по време на фарса, наречен мой брак (и мъчителния развод), са зараснали веднъж завинаги. Не бях точно мъжът от едно време, но не бях и новобранецът, който думка барабана на самоокайването с бинтована глава и с пе­чално накуцване се дотътря до кабинета на психоана­литика от бойното поле, известно още като „семейно огнище“. С Клеър животът стана нормален и уравно­весен – за пръв път от десет години насам можех да кажа това за себе си. За пръв път от времето, когато завършвах колежа и бях убеден, че представлявам се­риозна и интелигентна личност, аз се чувствах отново така самоуверен, така здраво стъпил на земята и защи­тен от всички страни. Само дето страстта ми, насред цялото това изобилие, започна да затихва, и то точно към жената, която изпълни с удовлетворение новия ми живот. Това ме тормозеше и объркваше, но колкото и да се измъчвах, не бях в състояние нищо да проме­ня. Накрая стигнах дотам, че нямах желание нито аз да я докосвам, нито тя да ме докосва. Записах час при бившия си психоаналитик, за да обсъдим липсата ми на сексуален апетит към Клеър, когато отново, като гръм от ясно небе, в мен лумна страст, каквато не бях изпитвал досега нито към нея, нито към някоя друга жена въобще.
Страст може би не е точната дума – беше нещо като бесен стремеж към непосредствена полова наслада, към плътско удоволствие от най-чист вид. Секс, но не в главата, нито в сърцето, а секс, раздиращ епи­дермиса на пениса, неангажиращ и опияняващ. Гър­чех се от удоволствие в леглото, дерях чаршафите, отмятах глава и извивах рамене по начин, който ми се струваше по-характерен за жените, отколкото за мъжете, при това по-скоро за някакви въображаеми жени, отколкото за истинските. В такива моменти ми се струваше, че направо не издържам повече, едва ли не ридаех от удоволствие, а когато настъпеше орга­змът, налапвах ухото на Клеър и го ближех като куче. Ближех косата ѝ. Пъхтейки, осъзнавах, че ближа собственото си рамо. Последната седмица от моя ин­кубационен период изкарах върху нея като животно в постоянно разгонено състояние. Цяла година се бях търкалял равнодушно до нея, а сега като че навлизах в нова, компенсаторна фаза на еротична впечатли­телност и плътско освобождаване, което не можеше да се сравни с нищо от досегашния ми опит – или поне така си въобразявах. „Това ли наричат разврат?“, питах аз щастливата си приятелка, върху чиято бяла кожа личаха следи от зъбите ми. Тя само се усмихва­ше. Косата ѝ бе сплъстена от пот като на малко мо­миченце, което цял ден е тичало в горещината навън. Тази машина за удоволствие Клеър.
Уви, никой досега не е изживявал това, което ме сполетя – то е отвъд проумяването, отвъд състрадани­ето, отвъд комедията, независимо че там някъде има хора, знам това, които претендират, че едва ли не са стигнали до убедително научно обяснение; както и други, моите предани посетители, чието състрадание ме изпълва с дълбоко вълнение; а също и трети – не­възможно е да ги няма, – които неминуемо ще ми се присмеят. Понякога и аз съм един от тях – и аз разби­рам, и аз проявявам състрадание, и аз усещам комич­ното. Де да можех обаче да задържа този смях поне няколко секунди, – де да можеше смехът ми да не е чак толкова мимолетен и горчив. Но вероятно това е моето бъдеще, в случай че лекарите успеят да задържат жи­вота ми в сегашното му състояние и аз все още искам те да направят това.

*

Аз съм гърда. Явление свръхестествено – според разнообразните докторски версии „масиран хормонален прилив“, „ендокринопатологична катастрофа“ и/или „хермафродитна експанзия на хромозоми“, – което настъпи в тялото ми между дванайсет и четири през нощта на 18 февруари 1971 година и ме превърна в млечна жлеза, която няма нищо общо с човешкия ми образ, млечна жлеза, за която всеки би си помислил, че съществува единствено в някой сън или в картина на Дали. Обясняват ми, че представлявам жив организъм с формата на футболна топка или дирижабъл. Състоя се от пореста материя, тежа седемдесет килограма (преди бях седемдесет и четири) и продължавам да съм висок метър осемдесет и три. Запазил съм, макар в увредена и „неправилна“ форма, по-голямата част от сърдечно-съдовата и централната си нервна система. Отделителната система е описана като „редуцирана и примитивна“ – задоволявам естествените си нужди чрез тръбички. Дихателната ми система има излаз, приличащ на пъп с клапа, който се намира малко над средната ми част. Разхвърляните и натикани гореописани човешки отличителни белези са в една снага, която, ни повече, ни по-малко, представлява гърда на млекопитаещо същество от женски пол.
По-голямата част от тялото ми се състои от мастна тъкан. В единия край съм заоблен като диня, в другия завършвам със зърно, цилиндрично по форма, което стърчи тринайсет сантиметра от „тялото“, със седемнайсет отвора на връхчето, като всеки от тях се равнява по размер приблизително на половината от мъжкия пикочен канал. Обясняват ми, че това са отворите на млечните каналчета. Успявам да науча без помощта на диаграми – нямам очи, – че каналчетата се разклоняват навътре и образуват малки гроздове от клетки, които отделят млякото и то стига до общоизвестното зърно, когато бозаят от него или го доят с механични приспособления.
Плътта ми е гладка, „младее“, а както твърдят околните, аз си оставам „европеиден тип“. Зърното ми е бледорозово. Околните възприемат това за странно, защото в предишното си превъплъщение бях подчертано мургав. Споделих с ендокринолога, който ме прегледа, че не го намирам чак толкова „странно“ на фона на всички други резултати от превъплъщението ми, но в края на краищата той е ендокринолог, а не аз. Горчива шега, но все пак шега и трябва да се отбележи и подчертае, че аз се „нагаждах“ към новото си състояние.
Зърното ми е бледорозово – подобно на петното в основата на члена ми, което открих под душа в нощта, когато ми се случи всичко това. Отворчетата на зърното ми осигуряват бегло подобие на уста и уши – в състояние съм поне да разговарям чрез зърното, както и да подочувам това-онова наоколо. Затова в началото реших, че главата ми се е превърнала в зърно. Лекарите обаче правят други предположения, поне през последния месец. Струва ми се, че не разполагат с кой знае какви доказателства за това си твърдение, но според тях сбръчканата, грапава кожа на зърното (разбира се, несравнимо по-чувствителна от всяка част на лицето, дори и от лигавицата на устата) се е образувала от връхчето на пениса. Освен това специалистите смятат, че релефната, розовееща ареола около зърното, чиято тъкан е мускулеста и го втвърдява при възбуда, се е получила при метаморфозата на ствола на пениса под напора (според някои мнения) на вулканично отделяне на „мамогенна“ течност от хипофизата. Върху едно от миниатюрните хълмчета по ръба на ареолата стърчат два дълги красиви червеникави косъма.
– Сигурно изглеждат доста странно. Колко са дълги?
– Точно осемнайсет сантиметра.
– Антенките ми – изпълних се с горчилка, после със съмнение. – Ще бъдеш ли така добър да опънеш едната?"


Една абсурдна, комична и провокативна история за любов и лудост, разказана така, както само Филип Рот умее. Луд ли е главният герой или наистина се е превърнал в 70-килограмова женска гърда?
Две неща са сигурни:
- Да си гърда е много по-забавно, отколкото да си гигантско насекомо или нос (така де, поне не страдаш от хрема);
- След това закачливо намигване към Гогол и Кафка никога няма да погледнете по същия начин женските гърди.
deadface
 
Мнения: 60
Регистриран на: Сря Фев 10, 2010 4:57 pm

Назад към Проза

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта