"Дневникът на един луд старец" от Джуничиро Танидз

Модератори: vionbg, Radi_Angelov

"Дневникът на един луд старец" от Джуничиро Танидз

Мнениеот deadface » Чет Май 12, 2011 10:58 pm

Изображение
"Дневникът на един луд старец" от Джуничиро Танидзаки

Джуничиро Танидзаки е един от най-значимите представители на съвременната японска литература и може би най-популярният японски писател след Natsume Soseki. През 1949 г. японското правителство го награждава с Орден на културата, а през 1964 г. е избран за почетен член на Американската академия и институт за изкуства и литература.
Две са основните теми в творчеството на Танидзаки. В едната той изследва границите на еротизма, като ги поставя в контекста на деструктивната сексуална обсебеност, перверзността и садо-мазохистичното удоволствие. Другата основна тема в произведенията му е моралният и културен интегритет, който се изразява в настъпващото влияние на Запада върху японската традиция, и как тези динамични промени се отразяват на социалните отношения и семейните ценности. След като публикува няколко романа в подчертано ортодоксален стил, Танидзаки смесва традиционния японски начин за разказване на истории с експерименталния разказ, като набляга на художествената измислица в белетристиката.

"Дневникът на един луд старец" е последният роман в творчеството на Танидзаки. Авторът отрежда роля на читателя в повествованието, като го конфронтира със собствената му воайорска природа, с концепцията му за естетика и еротизъм и не на последно място му отнема правото на присъда, въпреки шока, който му е причинил с тази изпълнена с противоречия, садо-мазохистична, обсебваща и оголваща любовна история.
Токусуке Уцуги е 77-годишен, заможен, импотентен мъж, който е прекарал лек инсулт и страда болезнено от невралгия в ръката, болки в гърба, високо кръвно, възпаление на бъбреците и оголемена простата. Дневникът на този старец е една монография на физическата болка, едно пътуване към отвъдното и силната човешка воля за живот, която може да измести вкуса на смъртта само чрез емоционален катарзис, изразен като сексуалнен фетиш. Героят на Танидзаки е дистанциран от семейството си – суров към жена си, саркастичен към сина си, отчужден от дъщерите си. Вглъбен е единствено в две неща – стъпалата на една млада жена, и надгробната си плоча, които той намира начин да съчетае в едно, сякаш да продължи живота си и в отвъдното, надсмивайки се над невежеството на всички спрямо малката си богохулна хитрост.
Обектът на неговата сексуално-еротична фантазия е всъщност снаха му – Сацуко – млада, красива, бивша танцьорка, която се увлича по западните играчки и приема да задоволи сексуалните пориви на своя "баща" срещу скъпи дарове. Г-н Уцуги търпеливо и с готовност приема последиците от самоуниженията си без следа от самосъжаление. Той е наясно, че желанията му са отвъд приемливото и именно това го кара да желае по-силно. Перверзията в този роман не идва от детайлното описание на някои сцени, а от тънката връзка между мазохизъм и садизъм, които в еднаква степен обитават всички герои и чиято единствена допирна точка е в постигането на практични цели за всеки поотделно: старецът се бори с надвисналата над него смърт, като се опиянява от интимната близост на своята снаха, превръща я в любовна обсебеност и фетиш към краката й, става зависим към присъствието й и макар нейната фактическа изневяра с племенника му да го кара да изпитва болката на влюбения мъж, той запазва тайната й, като разменна монета срещу нейната нежност и грижа, като по този начин изпитва садистично удоволствие, давайки си ясна сметка, че нейната отдаденост е плод единствено на материалната й същност. Да я подчини е порив толкова силен, колкото да даде властта над живота си в ръцете й. По-добре в нейните, отколкото в тези на лекарите...
"Дневникът на един луд старец" отправя въпроси отвъд повествованието. Дали човек не започва да живее истински едва когато умира? Дали сексуалната чувственост не достига истинска зрялост едва когато човек е отвъд пределите на сексуалните си възможности? Дали само в болката човек се усеща истински жив? Дали...? И още въпроси, които всеки може да си зададе в този монолог за човешкото, преходното и истинското.
Резултатът е един елегантен, ироничен, провокативен роман, бисер на съвременната японска литература.


Откъси от романа:

До около петдесетгодишна възраст най-много се боях от смъртта, но сега вече не. Сигурно съм уморен от живота и ми е все едно кога ще умра. Когато в болницата "Тораномон" ми казаха, че може да е рак, жена ми и болногледачката госпожа Сасаки, които бяха с мен, пребледняха, аз пък никак не се угрижих. Чак учудващо спокоен останах. Дори камък ми падна: този безкрайно дълъг живот най-после ще свърши. Хич не ми е жал да умра, а същевременно, докато съм жив, неизбежно се чувствам запленен от жените. И сигурно така ще си остане до сетния ми дъх. Нямах половата мощ на Фусаносуке Кухара, дето стана баща на деветдесет години, напротив, импотентен съм. Но по свой извратен и прикрит начин съм чувствителен към сладострастието. И сега живея единствено за еротичната насладата и насладата от храната. Само Сацуко може би се досеща за това мое състояние, тя единствена вкъщи има някаква далечна представа. И прибягва към разни уловки, съвсем леки и подмолни, за да види как ще реагирам.
Аз самият съм съвсем наясно, че съм грозен бръчкав старец. Като се погледна в огледалото преди лягане, когато вече съм си свалил протезата, виждам ужасното си лице. Без зъби съм, почти нямам вече и венци. Когато съм със затворена уста, устните ми хлътват навътре, а носът ми виси до брадичката. Наистина се чудя дали това е моето лице. В този вид съм по-гаден от маймуна. Може ли някой с такова лице да таи надежда, че жените го харесват? Но нека си казват: той си знае, че е старче, което не може да бъде харесвано от жените, и да се чувстват спокойни с мен. Аз пък, без да имам възможност за нищо, мога да поддържам близост с красива жена и за свое лично удоволствие да я подтикна към връзка с красив мъж, да внеса смут вкъщи и да се насладя на последиците…

*

Не мога да забравя това, което ми каза Сацуко завчера, в неделя следобед. Към два часа, тъкмо се събудих от дрямката и се излежавах в леглото, тя си подаде главата от банята и каза: "Когато си пускам душ, никога не заключвам вратата. И по всяко време всеки може да я отвори."
Преднамерено казани или не, тези думи ме заинтригуваха. Вечерта, когато правиха месото на скара, и вчера, когато бях цял ден на легло, думите й ми се въртяха в главата. Днес в два се събудих и отидох в кабинета си, после се върнах в спалнята си в три. Знаех, че обикновено по това време Сацуко се къпе, ако си е вкъщи. Само пробно леко побутнах вратата на банята. Наистина небеше заключена. Чух шума на водата от душа.
– Какво има?
Съвсем леко побутнах вратата, дори не я отворих, обаче Сацуко явно веднага бе забелязала. Обърках се, но след миг смело заявих:
– Ти каза, че никога не заключваш вратата, затова реших да проверя.
И надникнах в банята. Сацуко беше под душа, зад завесата на бели и сини ивици.
– Сега вярваш ли ми?
– Вярвам ти.
– Какво стоиш там, защо не влезеш?
– Може ли?
– Нали си дошъл, за да влезеш.
– Всъщност нямам за какво…
– Хайде, хайде, само спокойно! Ако се развълнуваш, може да се подхлъзнеш и да паднеш.
Дървените скари бяха вдигнати и подът целият беше мокър. Предпазливо влязох и затворих вратата. В пролуката на завесата се мяркаха раменете й, коленете, ходилата.
– Ще ти кажа за какво…
Водата спря. Тя се надигна с гръб към мен и над завесата се появи горната част от тялото й.
– Вземи, моля те, кърпата и ми избърши гърба. Внимавай, главата ми е мокра – тя си свали гумената шапка и леко ме опръска. – Не се бой, търкай по-смело. О, забравих, че лявата ръка те боли. Тогава с дясната, по-енергично.
Внезапно хванах рамото й през кърпата и го целунах, прекарах език по гладката заобленост на гърба и на дясното рамо – и ме парна плесница по бузата.
– Що за нахалство от страна на стар човек!
– Помислих, че ми е позволено…
– Нищо подобно! Само да си посмял, ще кажа на Джокичи!
– Извинявай…
– Върви си, ако обичаш! – но веднага додаде угрижено: – Леко, внимавай да не се подхлъзнеш.
А като се затътрих към вратата, усетих леко да ме побутва по гърба с върховете на пръстите. В спалнята седнах на леглото и си поех дъх. Тя скоро се появи с крепираната роба, отдолу се подаваха китайските й чехли с извезани божури.
– Извинявай много.
– Няма нищо, недей…
– Заболя ли те?
– Не, само малко се стреснах.
– Просто съм свикнала в такива случаи да шамаросвам мъжете.
– Така си и мислех. Май често ти се налага?
– Но теб не трябваше да те удрям!

*

Вчера заради акупунктурата нямаше как, но днес в три следобед пак залепих ухо на вратата на банята. Тя не беше заключена. Чух шума на водата.
– Влез, чакам те – каза Сацуко. – Извинявай за завчера.
– Така те искам…
– С годините човек започва понякога да прекалява.
– След като ме плесна, сега си искам компенсацията…
– Да не се шегуваш! Закълни се, че никога повече няма да правиш такива неща.
– Позволи ми да те целуна по шията.
– Не обичам целувки по шията.
– А къде обичаш?
– Никъде не обичам. Целия ден имах отвратителното усещане, че ме е полазил гол охлюв.
Преглътнах тежко и попитах:
– Интересно, ами ако го беше сторил Харухиса?
– Пак ще те плесна, казвам ти! Миналия път съвсем лекичко те ударих.
– Няма нужда да ме щадиш.
– Имам силна ръка. Ако те ударя истински, ще видиш звезди посред бял ден.
– Точно това искам.
– Невъзможен си! Ужасният вдетинен!
– Кажи де, щом не обичаш по шията, къде искаш?
– Под коляното, но само веднъж, да знаеш. И само с устни, не ме докосвай с език.
И скрита зад завесата, си подаде крака.
– Все едно си на гинекологичен преглед.
– Глупак.
– Казваш да те целуна, но без език – не си права, това е безсмислено.
– Не съм ти казала да ме целуваш, само ме докосни с устни. Стига ти толкова на твоята възраст.
– Поне душа спри.
– А, не. Трябва веднага да измия мястото, защото ще ми е неприятно.
Сякаш не я целунах, а пих вода.

*

Направихме прекъсване в терапията. Днес беше поразлично от завчера. Вместо: "Заключвам", чух: "Вратата е отворена", тя беше весела и жизнерадостна. Чух водата от душа.
– Не го ли чакаш днес?
– Не, ела.
Веднага влязох. Тя се беше скрила зад завесата.
– Днес може да ме целунеш.
Водата спря и кракът й се появи в пролуката.
– Пак ли все едно си на преглед?
– Само под коляното. Но нали спрях душа заради теб.
– Това ли ми е наградата? Не е ли много скъперническа?
– Ако не искаш, довиждане. Не те карам – и додаде: – Но днес може и с език.
Наведох се, както на двайсет и осми юли, долепих устни до същото място на прасеца й, леко близнах кожата й с език, беше като истинска целувка. Бавно, бавно плъзгах уста към ходилото й. За мое учудване тя нищо не каза. Остави ме да правя каквото пожелая. Езикът ми стигна до горния свод, после до върха на големия й пръст. Коленичих и захапах с устни трите първи пръстчета на крака й. Притиснах уста към мокрото й ходило, то беше пленително като лицето й.
– Стига толкова.
Внезапно душът пръсна вода, водата оплиска главата ми, лицето, прекрасния й крак.
В пет часа Сасаки ме уведоми, че е време за лежанката.
– Ох, очите ви са червени – възкликна тя.
През последните години склерите на очите ми понякога кървясват и стават най-малкото розови на вид. При вглеждане се виждат безброй червени жилки под роговицата. Изследваха ме за възможен кръвоизлив и ми казаха, че не е нещо сериозно, очното налягане е нормално за възрастта ми. Но когато очите ми кървясват, пулсът ми е ускорен и съм с високо кръвно. Така че Сасаки веднага ми провери пулса.
– Над деветдесет. Какво се е случило?
– Нищо.
– Нека ви премеря кръвното.
Тя настоя да легна на канапето в кабинета. Десет минути лежах, после тя ми сложи маншета на дясната ръка.
Не можех да видя показанията, но резултатът се изписа на лицето й.
– Как сте, зле ли ви е?
– Не особено. Високо ли е?
– Към двеста.
Когато го казва по този начин, означава, че е повече, 210 или дори 220. Няколко пъти съм вдигал и 245. Примирил съм се, че може да умра всеки момент.
– Сутринта беше съвсем наред, сто четирийсет и пет на осемдесет, защо ли така е скочило? Не разбирам. Да не сте се напъвали по голяма нужда в тоалетната?
– Не, не.
– Но как така, какво е станало? Нищо не разбирам – тя почудено килна глава.
Нищо не отговорих. Знаех много добре причината. Още усещах с устни докосването до ходилото на Сацуко, не можех да го забравя. Знам, кръвното м и скочи, когато захапах пръстчетата на крака й. Лицето ми пламна, кръвта ми нахлу в главата, усетих, че ще издъхна от мозъчен удар още в същия миг. Отдавна бях готов да умра, но мисълта за смъртта ме уплаши. Направих всичко възможно да се успокоя, да не се вълнувам, обаче продължавах да осмуквам пръстчетата й. Не можех да се спра. Казвах си, че трябва да спра, а същевременно смучех още по-безумно с мисълта, че умирам. Обливаха ме вълни от ужас, възбуда, наслада и ме пронизваше болка като от сърдечен удар… Оттогава минаха повече от два часа, но кръвното ми не беше паднало.
deadface
 
Мнения: 60
Регистриран на: Сря Фев 10, 2010 4:57 pm

Назад към Проза

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron