"Последният довод на кралете" от Джо Абъркромби

Модератори: vionbg, Radi_Angelov

"Последният довод на кралете" от Джо Абъркромби

Мнениеот deadface » Сря Авг 03, 2011 5:06 am

Изображение
"Последният довод на кралете" от Джо Абъркромби

Kраят наближава. Но изходът на войната в Севера е все така неясен. Кралят на северняците отстоява здраво позициите си и само един човек е в състояние да го спре. Най-добрият му приятел и най-стар враг: време е Кървавия девет да се завърне у дома.
Убеден, че начинанието не си струва болката и страданието, Джизал дан Лутар е готов да се откаже от преследването на слава и почести и да се оттегли от войнишкия живот, за да заживее с любимото момиче. Любовта обаче се оказва не по-малко болезнена, а славата има онзи неприятен навик да връхлита, когато Дчовек най-малко я очаква.
Далеч от бойното поле, в столицата на Съюза, тече друга битка. Без остриета и брони, но не по-малко жестока и кървава. Дните на бляскави кавалерийски атаки са отдавна зад гърба на началник Глокта, но за негов късмет в тази война оръжието в ръка не е от значение. С изнудване, заплахи и мъчения той е не по-малко смъртоносен.
Престолът на върховния крал на Съюза се клати. Останалият без наследници Гуслав V е на смъртно легло и над кралството надвисват нови заплахи — селячеството се бунтува, а главите на благородническите фамилии протягат алчни ръце към короната. Спасяването на света е в ръцете на Първия магус.

С богатството и пълнокръвието на света, който изгражда, с ярките герои, смел език и майсторски развит сюжет Абъркромби е автор, който ще стои достойно в домашната библиотека до Дж. Р. Р. Мартин, Стивън Ериксън и Брандън Сандерсън.


Откъси от романа:

- Студена нощ, а? – провикна се Кучето. – Пък аз си мислех, че е лято!
Тримата вдигнаха глави. Най-близкият до него беше възрастен мъж с посивяла коса и лице, прекарало доста време на открито. До него стоеше по-млад мъж, чиято лява ръка беше отрязана до лакътя. Третият беше още момче, стоеше на края на кея и гледаше намръщено в тъмното море.
Кучето тръгна към тях с престорено силно куцане, като не забравяше да мижи от болка при всяко провлачване на единия си крак. Довлачи се до стълба, на който се поклащаше една газена лампа, а до нея висеше сигналната камбана. Вдигна високо буркана, за да го видят тримата.
Възрастният се усмихна широко и облегна копието си на стената.
– Тука при водата винаги е студено. – Той приближи, потривайки длани. – Добре, че си ти, да се сетиш за нещо сгряващо, а?
– Ъхъ. Имате късмет тази вечер. – Кучето вдигна капака и го остави да се поклаща на гърлото на буркана. Взе една от глинените чаши и наля малко в нея.
– Е, хайде де, не се свени, момче.
– Дадено, няма. – Кучето ливна още малко в чашата му. Едноръкият трябваше да остави копието си, за да поеме подадената му чаша. Последно дойде момчето. Изгледа тревожно Кучето.
– Сигурен ли си, че майка ти няма нищо против да пиеш, хлапе? – Възрастният го сръчка с лакът в ребрата.
– Кой го е грижа к’во казва тя? – изръмжа момчето, като се стараеше гласът му да прозвучи малко по-дрезгаво.
Кучето му подаде чаша.
– Щом си достатъчно голям да държиш копие, значи си достатъчно голям да държиш и чаша, викам аз.
– Достатъчно голям съм! – троснато заяви хлапакът, грабна чашата от ръката на Кучето, но когато отпи, потрепери.
Кучето си спомни неговото първо питие. Спомни си колко силно му призля и как се замисли какво толкова му намираха на пиенето. Усмихна се. Хлапето най-вероятно реши, че се смее на него.
– Между другото, ти пък кой си?
– О, не му обръщай внимание – намеси се възрастният. – Още е прекалено млад, за да знае, че грубостите не печелят уважение.
– Няма проблем – отвърна Кучето, наля и на себе си една чаша и се наведе да остави буркана на земята. Не бързаше, трябваше добре да обмисли следващите си думи, не искаше да допуска грешки. – Казвам се Крег. – Някога наистина познаваше човек, на име Крег. Беше загинал при едно меле сред хълмовете. Кучето никак не го харесваше и се замисли защо точно неговото име му хрумна първо, но реши, че нямаше значение, щом върши същата работа като всяко едно друго. Плесна се по бедрото. – Наръгаха ме в крака при Дънбрек и още не съм се оправил напълно. Не ставам вече за преходи. Мисля, че и времето ми на предната линия приключи. Затова сигурно главатарят ми ме изпрати да наблюдавам морето с вас, момчета. – Вдигна поглед към плискащата се, огряна от лунната светлина вода, беше като жива. – Не че съжалявам много де. Право да си кажа, нагледал съм се на битки. – Последното поне беше вярно.
– Напълно те разбирам – каза едноръкият и размаха чуканчето на ръката си пред лицето на Кучето. – Как са нещата там?
– Нормално. Ония от Съюза още са пред собствените си стени и се опитват всячески да влязат вътре, а ние сме от другата страна на реката и ги чакаме да дойдат. От седмици нищо ново.
– Чух, че някои от момчетата са минали на страната на Съюза. Чух, че Три дървета бил там, ама умрял в битка.
– Голям мъж беше Три дървета – каза възрастният. – Голям човек.
– Ъхъ – отвърна Кучето. – Така си е.
– Казват обаче, че Кучето заел мястото му – продължи едноръкият.
– Наистина?
– Така разправят. Гадно копеле е тоя. Бил огромно животно. Викали му Кучето, защото някога отхапал на една жена циците.
– Така ли разправят? – запримига Кучето. – Е, аз никога не съм го срещал.
– Аз чух, че Кървавия девет бил там – прошепна момчето с широко ококорени очи, все едно говореше за привидение.
– Пфу – изсумтяха подигравателно другите двама. – Кървавия девет е мъртъв и добре, че се отървахме от тоя зъл копелдак. – Едноръкият потрепери. – Ама и ти си един, какви ти хрумват понякога.
– Така чух, само това казвам.
Възрастният отпи жадно от грога и премлясна с устни.
– Няма значение кой къде е. На южняците най-вероятно ще им писне и като си върнат крепостта, ще си тръгнат през морето. И всичко пак ще си е постарому. При всички положения няма да им хрумне да идват насам към Уфрит.
– Не – намеси се с охота едноръкият. – Няма да дойдат насам.
– Е, ние тогава за какво стоим тука? – измрънка хлапето.
Възрастният извъртя очи с досада, все едно за десети път чуваше този въпрос и за десети път трябваше да отговаря по един и същ начин.
– Защото такава ни е задачата, хлапе.
– А като ти дадат задача, по-добре гледай да я свършиш като хората. – Кучето си спомни как Логън казваше това, а след него и Три дървета. И двамата вече ги нямаше – обратно при пръстта, но от това думите им не спираха да са верни. – Без значение дали е някоя досадна задача, трудна или пък гадна. – Мамка му, как само му се пикаеше. Винаги му се пикаеше в момент като този.
– Така си е – каза възрастният с усмивка, надвесен над чашата си. – Работата трябва да се върши.
– Трябва. Жалко. Изглеждате ми свестни момчета. – Кучето се пресегна зад гърба си, небрежно, все едно просто искаше да се почеше по задника.
– Жалко? – На лицето на хлапака се изписа озадачение. – Какво искаш да кажеш с това жа...
Дау Черния изникна зад гърба му и му преряза гърлото.
Почти в същия момент мръсната ръка на Мрачния запуши устата на едноръкия. През цепката на наметалото в средата на гърдите му се показа върхът на меч. Кучето скочи и нанесе три бързи удара с ножа си в ребрата на възрастния. Онзи изпъшка, залитна и ококори очи. Чашата още висеше в едната му ръка, а от отворената му уста бавно се проточи една лига. После падна.
Момчето пълзеше. Едната му ръка стискаше прерязаното гърло, а другата се протягаше към стълба със сигналната камбана. Куражлия е хлапето, реши Кучето, трябва да му се признае поне това – да пълзиш към камбаната, за да вдигнеш тревога, с прерязано гърло. Но момчето не успя да се отдалечи и на крачка, преди Дау да стовари един тежък крак на тила му и да му прекърши врата.
Хрущенето на костта накара Кучето да замижи. Сигурно момчето не заслужаваше такава смърт, но това е то – война. Работата трябваше да се свърши, те я свършиха и по-важното, и тримата бяха още живи. Кучето не беше очаквал нещо друго от работа като тази и все пак тя успя да остави в устата му горчивия си вкус. И преди не му беше лесно, но сега беше по-зле от всякога, сега той беше главатар. Странно как се оказа далеч по-лесно да убиваш хора, когато някой друг ти казва да го направиш. Трудна работа е убиването. По-трудна, отколкото си мисли човек.
Освен ако не се казваш Дау Черния, естествено. Това копеле можеше да убие човек със същата лекота, с която спираше да се изпикае. И именно това го правеше толкова добър в този занаят. Кучето го проследи с очи, докато сваляше наметалото от безжизненото тяло на едноръкия. После го навлече на раменете си и небрежно претърколи с крак тялото във водата, все едно подритваше някакъв боклук.
– Ти имаш две ръце – отбеляза Мрачния, който вече се бе увил в наметалото на възрастния.
– Какво точно искаш да кажеш? – Дау се заоглежда. – Какво сега, да си отрежа ръката за едната убедителност ли, глупако?
– Иска да каже да я скриеш. – Кучето видя как Дау изтри ръба на една от чашите с мърлявите си пръсти, наля малко грог в нея и го гаврътна на един дъх. – И как успяваш да пиеш в такъв момент? – попита, докато издърпваше окървавеното наметало отпод тялото на хлапето.
Дау вдигна рамене и си наля нова доза в чашата.
– Жалко е да го хабим. Пък и ти сам го каза. Студено е. – Ухили се зловещо. – Ама и теб си те бива в приказките, Куче. Викат ми Крег. – Дау започна да имитира фалшивото куцане на Кучето. – Наръгаха ме в гъза при Дънбрек! Как само ги измисляш, а! – Плесна Мрачния по рамото с опакото на ръката. – Страшни ги приказва, нали? Имаше си дума за това май? К’во беше бе, Мрачен?
– Правдоподобен.
– Правдоподобен – нахили се Дау. – Това си ти, Куче. Едно правдоподобно копеле. Обзалагам се, че щяха да ти повярват, дори да им беше казал, че си самият Скарлинг Качулатия. Как се удържаш да не се разхилиш, направо не знам!
На Кучето не му беше до смях. Не му допадаше гледката на двата трупа, които все още лежаха на земята. Стана му съвестно, че момчето може да измръзне без наметалото си. Ама че идиотска идея, предвид че въпросното хлапе лежеше в огромна локва от собствената си кръв.
– Не ме мисли повече – измърмори Кучето. – Отърви се от тия двамата тук и отивай при портата. Може да дойдат други.

*

Страховито оръжие е търпението, но малцина се бяха научили да го използват. Не е никак лесно да останеш настроен за убиване, дълго след като опасността е отминала и кръвта се е охладила. Но Логън открай време владееше тази способност. Затова продължи да седи и да чака. Времето се точеше едва, а той мислеше за едно време. Седя така чак докато луната не се изкачи високо в небето и бледата й светлина не се спусна примесена с лекия дъждец между дърветата. Бледа, но достатъчна, за да вижда добре мишените си.
Той изпъна бавно крака и тръгна. Пристъпваше предпазливо между стволовете на дърветата, като избираше внимателно къде да сложи крак между стръкчетата храсти. Дъждът беше негов съюзник, тихият ромон на капките заглуши напълно стъпките му, докато обикаляше в гръб стоящия на пост.
Извади нож и острието му проблясна за миг на лунната светлина. Излезе от дърветата и тръгна през лагера. Пристъпваше между спящите толкова близо, че можеше да ги докосне. Толкова близо, все едно беше един от тях. Часовият подсмръкна и се намести, придърпа около раменете одеялото си, което беше цялото покрито с лъщящи като мъниста дъждовни капки. Логън спря и зачака, погледна лицето на единия от спящите, беше обърнато на една страна, със затворени очи и широко отворена уста, от която дъхът му излизаше на пара и се смесваше с влажния въздух в гората.
Часовият спря да мърда и Логън се приближи безшумно зад него. Лявата му ръка се протегна напред и пръстите му се размърдаха в очак ване на подходящия момент. Протегна и дясната, със здраво стиснатата в юмрук твърда дръжка на ножа. Усети как устните му оголват стиснатите зъби. Сега е моментът, а когато той дойде, удряш, без да се замисляш.
Лявата длан на Логън притисна здраво устата на часовия, а дясната преряза гърлото му, светкавично и достатъчно надълбоко – усети как острието престърга в костите на врата. За момент онзи се замята и задърпа, но Логън го държеше здраво, стискаше го в прегръдката си като любима и от устата му се чу само тихо хъркане. Логън усети кръв по ръцете си, топла и лепкава. Не се тревожеше за останалите. Ако някой се събудеше, щеше да види само силуета на един човек, точно както би и очаквал.
Не след дълго тялото на часовия омекна и Логън бавно го положи на една страна. Погледна към четирите безпомощни фигури на спящите под мокрите одеяла. Някога имаше моменти като този, в които Логън трябваше да се настрои за подобна работа, да обмисли защо точно това е правилното решение. Но и да ги е имало, това беше много отдавна. Тук, в Севера, времето, прекарано в мислене, е достатъчно, за да ти докара смъртта. Тези четиримата са просто работа, която чака да бъде свършена.
Пропълзя до първия, вдигна окървавения нож и като стисна със свободната си ръка устата му, го заби право в сърцето, през одеяло и дрехи. Човекът умря по-тихо, отколкото спеше. Логън се насочи към втория, готов да направи същото като с другаря му. И тогава единият му ботуш подритна нещо метално. Манерка най-вероятно, но каквото и да беше, издрънча здраво. Спящият отвори очи и понечи да се надигне. Логън заби ножа в корема му и с рязко движение го разпори. Онзи изхриптя, ококори очи и отвори широко уста, след което се вкопчи в ръката на Логън.
– Ъ? – Третият се изправи, седна и го погледна втренчено. Логън успя да освободи ръката си и измъкна меча от ножницата. – К’во ста... – Мъжът инстинктивно вдигна ръка над главата си и матовото острие я отсече от китката, преди да се забие с глух удар в черепа му. Във влажния въздух полетяха черни капки кръв и онзи се строполи обратно по гръб на земята.
Това даде на последния достатъчно време да се изтърколи от одеялото си и да грабне секира. Сега той стоеше приклекнал, с широко разперени ръце, готов за бой и както личеше от позата му, явно беше човек с доста опит в тази област. Гарвана. Логън чу тежкото му дишане, видя кълбата пара да излизат от устата му.
– Трябваше да почнеш от мен – изсъска онзи.
Логън не можеше да отрече правотата на думите му, но понеже беше така вглъбен в мисълта да ги убие всичките, че не се и замисли върху реда, по който да го направи. Но станалото станало, късно беше за подобни мисли, затова той просто вдигна рамене:
– Да започна, да свърша, каква е разликата?
– Ще видиш. – Гарвана претегли тежестта на секирата в ръка, докато пристъпяше пресметливо настрани, в търсене на пролука за атака. Логън овладя дишането си, но остана неподвижен, с отпуснат покрай крака меч, стиснал здраво хладната, влажна дръжка на оръжието. Не беше от хората, дето си хабят силите в движения, преди да е дошъл моментът да се действа. – И по-добре си кажи сега името, докато още дишаш. Обичам да знам кого убивам.
– Познаваш ме, Гарван. – Логън вдигна лявата си ръка и разпери пръсти. Лунната светлина се отрази в почернялата му от кръв длан и ясно освети чуканчето на липсващия пръст. – Бяхме рамо до рамо в редицата при Карлеон. Не очаквах, че ще ме забравите толкова скоро. От друга страна, нещата невинаги стават така, както на теб ти се иска, нали?
Гарвана спря и застана неподвижно. От мястото си Логън не виждаше нищо повече от лицето му освен смътния проблясък на очите, но съмнението и страхът му се бяха изписали по цялото му тяло.
– Не – прошепна той и поклати глава. – Не е вярно! Деветопръстия е мъртъв!
– Сериозно? – Логън пое дълбоко въздух и бавно издиша. – Е, тогава значи съм дух.
deadface
 
Мнения: 60
Регистриран на: Сря Фев 10, 2010 4:57 pm

Назад към Проза

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта