„Желязната пета” и мракобесието на един отминал настоящ свят

Модератори: vionbg, Radi_Angelov

„Желязната пета” и мракобесието на един отминал настоящ свят

Мнениеот bobi_deneva » Нед Авг 07, 2011 12:46 pm

Само до преди няколко седмици Джек Лондон битуваше в съзнанието ми като автор на приключенски романи – не защото имах изградена собствена представа за произведенията му , а защото така го определяха голяма част от литературните критици ,които по една или друга причина е трябвало да чета. Освен това в домашната ми библиотека в категория „ Детско юношески романи ” се мъдреха заглавията „Дивото зове”, „Белият зъб” и аз като човек стигнал четиридесетте години от своя живот, реших че за мен е твърде късно да се запознавам с Лондон , още повече че самочувствието ми на „ добре образован и интелигентен човек с две висши образования” , не ми позволяваше да си губя времето с четене на приключенски и детски романи. За това си невежество търся отговорност от себе си.
Провокацията дойде един следобед,когато мой приятел почти на сила навря в ръцете ми „Мартин Идън” и ме застави да чета. Първите страници бяха прочетени от него, следващите зачетох аз и повече не му позволих да вземе книгата от ръцете ми. След това реших че искам да знам повече за твореца , способен да напише такъв шедьовър и трескаво зачетох биографичния роман на Ървинг Стоун „Морякът на кон”. И вече бях обсебена- опитвах се да изровя някъде от дълбините на всичкото си знание друга подобна ,уникална личност, но не намерих, започнах да прехвърлям на ум всички любими литературни герои , но и там не открих нищо, същото се случи и с филмовите герои. Уникалността на човека и твореца Джек Лондон ме порази и аз вече знаех ,че искам да прочета всичко написано от него , дори това , което се смята за незначително в творчеството му.
Направих справка в националната библиотека за всички издадени в България произведения и с изумление открих , че голяма част от творчеството му е издавано в периода 1906-1942 г. Следващите години кръгът на преиздаваните произведения постепенно се свиваше , за да достигне жалките двайсетина заглавия,които днес без затруднения могат да бъдат намерени на книжния пазар
. Сред многобройните заглавия на Лондоновите произведения едно ми направи особено силно впечатление , първо с определението дадено за него като” най –мрачната утопия”- „Желязната пета” Потърсих в интернет информация- не открих нито дума , нищо , нито литературен критик беше писал за него, нито читател беше споделил мнение, никой не беше гласувал дори в сайтовете, където все пак романът беше публикуван. Това мълчание провокира решението ми , непременно да разбера на какво се дължи този факт. Открих едно издание от 1970 г в една антикварна книжарница и след няколко дни заветната книжка пристигна на посочения от мен адрес. Следващите няколко дни минаха в мислене дали точно с този роман трябва да започна , защото да си призная честно на мен дори заглавието не ми говореше нищо.
Първите редове от Първа глава създадоха усещането ,че това, което предстои да прочета е поезия , облечена във формата на роман, но това усещане трая само няколко минути , докато авторът ни сблъска с една изключителна полемика между представители на католическото духовенство и Ернест Евърхард – член на работническата класа. Метафизичната философия бе противопоставена на трезвия реализъм. Самата аз като почитател на всякакви мистификации, обсебена от философиите на какви ли не окултни школи , останах поразена ,как само в няколко реда чрез думите на Евърхард, Джек Лондон ме измъкна от това ми състояние на съзерцание , от което други се опитваха отдавна да ми измъкнат. Ще си позволя да цитирам:
— Вие сте метафизици. Вие можете да докажете всичко по метафизичен път, а след като го докажете, всеки метафизик може да докаже, че всеки друг метафизик не е прав… колкото си поиска. Вие сте анархисти в областта на мисленето. Вие сте безумни ковачи на светове. Всеки от вас обитава свят, сътворен от самия него, изграден от собствените му мечти и желания. Вие не познавате истинския свят, в който живеете, и за вашите мисли няма място в реалния свят, освен дотолкова, доколкото те са явления на умствени заблуждения. Знаете ли за какво се сетих, докато седях на масата и ви слушах да говорите и да говорите? Вие ми заприличахте във всяко отношение на средновековните схоластици, които съсредоточено и задълбочено спорели върху велемъдрия въпрос колко ангели могат да танцуват на върха на една игла. Вие, драги мои господа, сте толкова далече от интелектуалния живот на двадесетия век, колкото индианският магьосник, който е правил заклинания в първобитната гора преди десет хиляди години.
…. и малко по нататък :

— И дори множество ангели могат да танцуват на върха на една игла… в съзнанието — продължи замислено Ърнест. — И един бог, хранещ се с китова мас и облечен с кожи, може да съществува и да действува… в съзнанието; я няма никакви доказателства за обратното… в съзнанието. Предполагам, докторе, че вие живеете в съзнанието?
— Моето съзнание е моето царство — гласеше отговорът.
— Това е само един от многото начини да се каже, че живеете във въздуха. Но аз съм сигурен, че се връщате на земята, когато стане време за ядене или когато се случи земетресение. Кажете ми, докторе, не ви ли хваща страх при земетресение, че това ваше безтелесно тяло може да бъде ударено от някоя нематериална тухла?

След този момент аз вече знаех, че от този роман трябва да очаквам много , но и представа си нямах, какво всъщност ме чакаше. Четейки историята на хората от далечната 1905 година , аз все повече правех аналогия с днешно време , докато в един момент, вече не бях сигурна какво точно се случваше, тези 100 години времева разлика беше изчезнала и аз виждах моето съвремие със всичките му машинации и уродливи форми на живеене. И изведнъж прозрях , че желязната пета е самата олигархия, която управлява света и занемях. Чудех се на точното определение- желязната пета, тази която мачка всичко и всеки по пътя си с безбройните си механизми на манипулации, мачка те без дори да съзнаваш , че си смачкан и живееш щастливо с илюзорната представа че си свободен и имаш право на избор. Или поне така мислех аз – до вчера, когато за първи път разгърнах страниците на Лондоновия роман.Всъщност изборът се свежда само до метода на манипулация.
В трагедията на осакатения Джексън, загубил ръката си в изнурителния производствен процес, аз видях как съдебната система от онава време обслужва интересите на капитала, че тази съдебна система е същата , която право раздава и днес. И ако машината създава само един физически недъг на Джексън , то правосъдието го довежда до озверяване и оскотяване. Защото за него нищо не може да се направи , защото е никой – един от безбройните роби-работници , хора без лица и без значение .
И защото олигархията е създала едно невидимо разделение между закон и правосъдие.
„Всичкото мое четене и и изучаване на тези книги ме е научило , че законът е едно нещо , а правото друго” – казва адвокатът на Джесън и после продължава „ Нямах равен шанс за успех.” В търсене на отговора на въпроса „ Беше ли Джексън виновен?” Авис Евърхард се сблъсква с невероятната способност на хората да премълчават истината и по- страшното – да я изопачават , независимо от подбудите. Прозряла истината , че цялото общество, в което тя живее е чудовищно ,невъзможно , защото е основано върху кръвта на хилядите Джексановци- кръв , която капе от таваните на фабриките, кръв , с която е изцапана и нейната дреха, една необезщетена и безсмислено дадена кръв, тя не може да продължи напред без да промени себе си . Иначе я чака пропастта . И тя прави своя избор , изборът на мислещия човек.
Това е изборът и на нейния баща , уважаван професор по физика, който става жертва на системата заради смелостта си да издаде книгата „Икономика и образование”, която съдържа безапелационно обвинение срещу образователната система , която развива в умовете на учащите се само такива идеи, които са в интерес на „желязната пета” и изключва онези които са в нейна вреда. Тази книга бързо е иззета и унищожена. По нататъшното и отпечатване се оказва невъзможно.Това се случва някъде 1906 година , но това продължава да се случва и до днес . Ако образователната ни система обслужваше интересите на братския руски народ в продължение на 50 години , то 20 години по-късно , тя отново е в услуга на едни нови братя , но никога не е била в услуга на истинското знание.И това е проблем от световен мащаб , но аз не си спомням някой друг автор преди Джек Лондон да е говорил така открито и категорично за това , ако греша , моля поправете ме. За себе си открих , че не е било нужно да повтарям като мантра всичко онова, което съм научила в университета , защото това са чужди мисли, които аз се опитах да превърна в свои ,поради преклонението ми пред званията професор, доцент и всякакви титли , означаващи научност.
Но да не забравя да загатна за един ключов герой в романа –този на епископ Моърхаус , който провокиран от обвиненията на Ернест Евърхард за бездействието на църквата , за нежеланието и да види истинския живот, този извън стените на храма , предприема едно пътешествие през социалния ад и това го променя завинаги. След срещата си фабричните работници, превърнати в човешки развалини, пиянството , проституцията и оскотяването ,епископът за първи път знае какво проповядва Христовото учение , за първи път истински разбира своя Учител. Аз няма да разказвам през какви невероятни превъплъщения преминава епископ Моърхаус, това вие сами можете да прочетете , но само ще споделя , че той дава така нужната ни надежда , че навсякъде могат да бъдат намерени честни хора , които да се опълчат на „желязната пета” , стига да имат шанса да я видят и опознаят.
Светът на романа „Желязната пета” е толкова необятен , че аз не съм в състояние да изложа всички ония мисли и чувства , които той предизвика у мен, но ще кажа че бях поразена , четейки икономическите концепции ,изречени то Ернест Евърхард, аз разбрах механизмите на икономическата система , на търговията , на принадената стойност, ако и да бях изучавала в университета два семестъра „Икономически теории”.
Никой от служителите на олигархията в този роман не е пожален- хората на свободните професии и артистите като феодални роби, професори , проповедници и редактори, които пазят службите си , а тяхната служба се състои в това да разпространяват или безвредни , или хвалебствени за плутокрацията идеи и ако някой се осмели да излезе извън тези рамки , той ще бъде наказан.
„И не забравяйте –апелира Ернест-че не друго, а пресата , авмонът и университетът са тези, които оформят общественото мнение и дават идиологическа насока на нацията .Що се отнася до артистите ,те само се приспособяват към твърде долните вкусове на плутокрацията”

Един роман от преди сто години , загубен за българския писател през последните 40, аз не мога нищо друго да кажа , освен, използвайки думите на епископ Моърхаус, да благодаря на Джек Лондон , както и на онзи мой приятел, за търпението ,което прояви към мен :
„Аз трябва да ви благодаря , че ми посочихте пътя. Вие ме изведохте от теориите за живота към самия живот.Вие дръпнахте булото на фалшивостта от обществото. Вие бяхте светлина в моята тъма , но сега и аз също така виждам светлината .”



[/b]
Последна промяна bobi_deneva на Нед Авг 07, 2011 2:36 pm, променена общо 1 път
bobi_deneva
 
Мнения: 45
Регистриран на: Пон Авг 01, 2011 9:12 am
Местоположение: КАРНОБАТ

Мнениеот vionbg » Нед Авг 07, 2011 1:52 pm

Наистина много точно си пресъздала основни моменти от духа на тая невероятна книга. Да, ЖЕЛЯЗНАТА ПЕТА и днес е стъпила на вратовете ни маскирана с кадифен чорап. Разпространила своите метастази в образователната система съсипва умовете на хората и отглежда угоена, удобна, лакейска интелигенция. С монополът си върху медиите формира свинарски вкусове, които правят съвсем излишни средновековните клади, на които инквизиторите са изгаряли книгите с истини... просто липсата на мислещи хора и геноцидът срещу малкото останали, ще направи книгите ненужни. Желязната пета е ВЛАСТ, СЕКС и НАСИЛИЕ. Тя не търпи възражение, тя атакува на всички нива. Ако не успее с техниката на кадифения чорап, ще приложи тая на подкования ботуш... А донкиходовците, бунтарите като Ърнест Евърхард и епископ Морхаус или ще бъдат убити или ще бъдат затворени в лудницата. Както много категорично самият герой казва:

"Та това си е лудост всяко разсъждение, което се разминава с нашето би следвало да е неправилно. То тогава каква е границата между погрешното разсъждение и лудоста"

Ето още едно изображение на метастазите на ЖЕЛЯЗНАТА ПЕТА - хаосът, който се стреми тя да предизвика в представите и ценностите. "НЯМА ДРУГО УСЛОВИЕ ОСВЕН СЪЗНАНИЕТО" Тогава какво му има на света? Прекрасен е! Само дето всички живеем в Алкатраза на Желязната пета...

За Джек Лондон ли? Ако той не е най-големият американски писател е един от петте най-големи на всички епохи. Според мен е водач на листата. Поставям го пред безкрайно любимите ми Ърнест Хемингуей, Теодор Драйзер, Джон Стайнбек, Самюел Клемънс и Стивън Кинг.
Ще си замълча за тия "читатели", които вместо да четат се позовават на това, което са чували от онези, които уж са чели, че ми идва да... Впрочем те не са виновни и тях ги е налегнала Желязната пета.
След зашеметяващия шамар в лицето на снобарията, нанесена чрез романа "Мартин Идън" аз самият останах като парализиран след прочета на "Желязната пета"... Напълно съм наясно защо тази книга се неглижира от критиката и бива определяна като утопия - тази книга е опасна, в нея няма място за маниерни извъртания. В нея Истината изстрелва атомни ракети в сърцето на лъжата с всяко едно написано изречение...

"Вие нямате душа за да може човек да ви повлияе. Вие сте безгръбначни безволеви твари. надуто наричате себе си републиканци и демократи. Няма никаква демократическа партия! В този парламент няма никакви републиканци и демократи. Вие сте блюдолизци и слепи оръдия, творби на плутокрацията.Говорите многословно с безнадеждно остарели изрази за любовта си към свободата, а през цялото това време носите алената лакейска ливрея на Желязната пета"

"Политиците са оръженосци на Плутокрацията а хората на изкуството нейни Крепостни. Едните прокарват удобни закони, а другите обслужват просташките й вкусове"
vionbg
Модератор
 
Мнения: 880
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 9:47 am

Мнениеот Radi_Angelov » Вто Авг 09, 2011 9:38 pm

Като малък считах Джек Лондон за автор на детски книжлета и творбите, които учехме в училище от него бяха едни от малкото, които значително ме дразнеха. И това докато не станах на 16 или 17 (не си спомням точно) и случайно не ми попадна една невероятна книга, която ме разтърси и промени много неща в мен. Това бе "Мартин Идън". От тогава съм я препрочитал няколко пъти, дори знам фрагменти наизуст (нещо нетипично за мен), тя се е превърнала в една от 20-тината незаменими за мен книги. Но това не ми попречи да считам Джек Лондон за писател на детска литература, който е избухнал с един невероятен роман и толкова. До сега.

Сега нещата се промениха. Тази "Желязна Пета" се очертава да бъде нещо невероятно. Благодаря ви, че ме запалихте по тази книга! Още след първия пост бях толкова заинтересован, че въпреки огромната ми нужда от сън се впуснах в интернет да търся книгата. Намерих я единствено на английски. Впуснах се да я чета на английски - една не лека за мен задача. Добре, че вчера се сдобих с българския и вариант. Засега романът се очертава не само интересен но и изпълнен с идейно съдържание, носещ заряда на една предварително обречена борба срещу невъзможността за нормално съществуване на обикновения човек. Ще пиша повече, когато я прочета, но засега съм трогнат.

В продължение на няколко месеца издирвам автор, който не съм чел и който да ме грабме и разтърси с нещо различно и идейно. Изчетох какво ли не: Арчибалд Кронин, Патрик Зюскенд, Ромен Гари, Йожен Йонеско, Оруел, Уилям Сароян... Все автори, които не бях чел досега. Но този роман се очертава да бъде нещо много повече за мен от всичко, което прочетох от тези автори. Обещавам да напиша искреното си мнение, когато стигна до края. А той не е далече.
Radi_Angelov
Site Admin
 
Мнения: 483
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 2:17 am
Местоположение: Варна

Мнениеот bobi_deneva » Сря Авг 10, 2011 10:01 am

Наложеният от литературната критика етикет на Джек Лондон като автор на „приключенски” и „детски -юношески” романи е повече от абсурден, разбирам го сега , когато с всеки изминал ден все повече опознавам необятния свят на творбите му. Неоспорим към този момент остава фактът на папагалщината , немисленето и непознаването на автора. Докато издирвах творби, публикувани до 1948 г, и неиздавани след това, попаднах и на директното поставяне на произведение като „Мартин Идън ” в раздел „детско -юношеска литература”. Тук ще замълча, защото наистина не знам какво бих могла да кажа, освен че човекът който го е направил няма представа каква глупост е извършил.( линк към сайта http://knizhen-pazar.net/index.php?sear ... D%E4%EE%ED)

В помощ на всички ,които желаят да прочетат „ Желязната пета”, ще ви кажа , че тя все още би могла да бъде закупена от някои антикварни книжарници, може да бъде прочетена в:
http://chitanka.info/text/7956-zheljaznata_peta
Сайтът „Бунтарите” всяка седмица ще публикува в раздел” Текст на седмицата” по една глава от романа.
bobi_deneva
 
Мнения: 45
Регистриран на: Пон Авг 01, 2011 9:12 am
Местоположение: КАРНОБАТ

Мнениеот vionbg » Чет Авг 11, 2011 3:41 pm

- Какво е това ? – попита ме онзи странен човек с перуката. И ние
се вгледахме в протегнатата му ръка , вперихме погледи в разперените му пръсти.
- Какво е това – голяма селска ръка. Точно това си беше – голяма селска ръка.Имаше и мазоли , по очертанията на ноктите личеше никотиновия нюанс на твърде много цигари, които са извивали осанки от дим и толкова много фасове , загасени с палец. Тогава всички бяхме на 18 години и се огледахме като невзрачни сирачета в аулата на първото си съмнение
- Какво е това ?- Невероятно голяма селска ръка .Само че някой може да прочете нещо и от там , нали? Може и да има линия на живота , плюнки на хиромантия,може и за означава шамар.
Както споменах тогава , всички бяхме на 18 години. Бяхме чели по няколко книги, бяхме целунали по няколко момичета , а няколкото момичета, които бяха там , бяха целунали своите няколко момчета.
- Някой може да прочете нещо там.
- Какво е това?
- Голяма селска ръка.
Животът беше различен през 1995 година . Когато човекът с голямата ръка се опитваше по очевиден начин да ни внуши , че няколкото прочетени книги , няколкото целунати момичета няма да ни дадат цялото знание, няма да ни покажат истината за шамара и истината за линията на живота. Този човек не беше Александър Солженицин, който в знаменитата си нобелова реч разказваше за това как онзи дивак, който намерил изхвърления лъскав предмет от вълните на океана го взема в непохватните си ръце, вдига го срещу слънцето, вглежда го и се опитва да му предаде миниатюрното значение на собствения си малък свят и после се стреми да му намери приложение, своеобразно собствената си природа - Така и ние – казваше Александър- се отнасяме към изкуството , поднасяме го в евтини кабаретни спектакли, забавни естрадни песнички, но то никога не губи от вътрешната си сила.Озарява ни с могъщата си светлина... Човекът с голямата селска ръка беше моят преподавател по западно-европейска и антична литература- Станислав Симеонов, а както отдавна е ясно , Александър Солженицин освен велик писател е и нобелов лауреат за литература. Ето, че ви представих двама мои учители по дисекция на очевидното …
Сега ще направя нещо твърде самомнително!
Ще ви дам отговор на един очевиден въпрос.
Знаете ли колко Ангели могат да танцуват на върха на една игла?
Аз ще ви кажа!
Четири милиарда ангели могат да танцуват на върха на една игла, осем милиарда истини могат да летят във въздуха ,тридесет и два милиарда глупака могат да повтарят една и съща глупост, шестдесет и четири милиарда воайори могат да маструбират обсебени от една и съща порно драма , но всичко това е несравнимо пред болката , която можеш да изпиташ , когато видиш как един Бог побира истината си в изрезки от вестници .
- Разбираш ли?
- Разбира се ….Наивизмът побира в едно лице два образа , от едната страна усмивка, от другата уродливост. И с този толкова удобен модел ,заключен в понятието детска литература , даже боговете мислят чрез изрезки от вестници.Споменах ли ви , че боговете са ми приятели? Те винаги имат избор, избират си кой шамар да ми отпечатат.А сега нека поговорим за детска литература. Всичко останало, което искам да кажа ще бъде поставено в кавички .



„Нагонът, скитнически стар,
оковите на навика разбива
и в спящия отколе звяр
за нов живот кръвта пробужда дива!



Бък не четеше вестници, иначе щеше да знае каква беда застрашава не само него, но и всяко друго куче със здрави мишци и топла, дълга козина по цялото крайбрежие от залива Пюджет до Сан Диего. Понеже хора, които чоплеха слепешком земята в полярната тъма, бяха намерили жълт метал и понеже параходни и транспортни дружества раздуваха новината за находката, хиляди мъже се устремяваха на Север. Тези мъже имаха нужда от кучета, и то едри кучета със здрави мишци за тежък труд, и рунтава козина, която да ги пази от студа.
Бък живееше в голяма къща в огряната от слънце долина Санта Клара. Имението на съдията Милър — така я наричаха. Тя стоеше настрана от пътя, полускрита от дърветата, между които тук-там можеше да се види широката сенчеста веранда, която я обикаляше от всички страни. Към къщата водеха настлани с чакъл пътища, които извиваха през широко проснали се морави и под сплелите се клони на високи тополи. Зад къщата всичко беше на много по-широка нога, отколкото отпред. Там имаше огромни обори, където се разправяха десетина коняри и техни помощници, редици, обрасли с лози, хижи за слугите, безкраен низ строго подредени стопански сгради, дълги лозници, зелени пасбища, овощни и ягодови градини. Имаше и помпена инсталация за артезианския кладенец, и голям циментиран басейн, където синовете на съдията Милър се къпеха сутрин и се разхлаждаха през горещите следобеди.
И над цялото това грамадно владение царуваше Бък. Тука беше се родил и тука бе живял четирите години на своя живот. Вярно е, че имаше и други кучета. Не можеше да няма и други кучета в такова обширно имение, но те не влизаха в сметката. Те се появяваха и изчезваха, обитаваха шумния кучкарник или водеха усамотен живот в дълбините на къщата, като Тутс, японския мопс[1], или Изабел, мексиканското куче без козина — странни създания, които рядко подаваха нос вън от вратата или слизаха от ръцете на хората.
От друга страна, имаше поне двадесетина фокстериери, които джафкаха страхотии закани срещу Тутс и Изабел, когато те ги гледаха през прозорците под закрилата на цял легион слугини, въоръжени с метли и парцали.
Но Бък не беше нито домашно кученце, нито живееше в кучкарника. Целият имот беше негов. Той се гмуркаше в плувния басейн или ходеше на лов със синовете на съдията: придружаваше Моли и Алис, дъщерите на съдията, при дългите им разходки по здрач или рано сутрин; в зимни вечери лежеше в краката на съдията пред буйно напалената камина в библиотеката; носеше на гърба си внучетата на съдията или се търкаляше с тях по тревата и ги пазеше на всяка стъпка при безстрашните им приключения чак до чешмата край оборите и още по-нататък, където бяха пасището и ягодовата градина. Сред фокстериерите той шествуваше с недостъпен вид, а на Тутс и Изабел изобщо не обръщаше никакво внимание, защото беше цар — цар на всички пълзящи, пъплещи и хвърчащи твари в имението на съдията Милър, включително и на човешките същества.
Баща му Елмо, огромен санбернар, бил неразделен другар на съдията, а Бък, както по всичко личеше, вървеше по стъпките на баща си. Той не беше толкова голям и тежеше само сто и четиридесет паунда, защото майка му Шеп е била от шотландска овчарска порода. Въпреки това благодарение на сто и четиридесетте фунта, към които се прибавяше чувството на собствено достойнство, породено от охолния живот и всеобщо уважение, той можеше да си позволи едно наистина царствено държане През четирите години, още от времето, когато е бил малко кутре, Бък бе водил живота на сит аристократ; бе много горделив, малко нещо себелюбив, каквито понякога стават собствениците на провинциални имения поради усамотеното си положение. Но се запази благодарение на това, че не се превърна в обикновено глезено домашно куче. Ловът и други подобни развлечения на открито бяха го предпазили от затлъстяване и заякчили мускулите му; както става с всички, които обичат студени бани, обичта към водата поддържаше бодростта и здравето му.
Ето такова куче беше Бък през есента на 1897 година, когато намереното в Клондайк злато повлече хората от целия свят към мразовития Север. Но Бък не четеше вестници и не знаеше, че познанството му с Манюел, един от помощниците на градинаря, съвсем не е желателно. Манюел страдаше от голям порок. Обичаше да играе на китайска лотария. А в комарджийската си страст страдаше от голяма слабост — вяра в системата; това пък го водеше към сигурна гибел. Защото, за да прилагаш система в играта, трябват пари, докато надницата на един помощник-градинар не превишаваше необходимото за издържане на жена и многобройно потомство.
В паметната вечер на предателството, извършено от Манюел, съдията имаше събрание в Дружеството на лозарите, а момчетата бяха заети с основаването на спортен клуб. Никой не ги видя, когато двамата се запътиха през овощната градина, както си представяше Бък, на обикновена разходка. И никой с изключение на един-единствен човек не ги видя, когато дойдоха на малката спирка, позната под името Коледж парк, където влаковете спираха само по желание на пътниците. Този човек поприказва с Манюел, след това зазвънтяха пари, които единият брои на другия.
— Можеше да опаковаш стоката, преди да я предадеш — навъсено рече непознатият; тогава Манюел върза около врата на Бък, под нашийника, късо дебело въже, свито одве.
— Усучи го и той няма да може да диша — каза Манюел и непознатият изсумтя нещо в знак на съгласие.
Бък прие въжето със спокойно достойнство. Разбира се, това беше нещо необичайно, но той беше се научил да има вяра в хората, които познаваше, и да признава, че го превъзхождат по ум. Обаче когато краищата на въжето преминаха в ръцете на непознатия, Бък заплашително изръмжа. Просто даде израз на недоволството си, убеден в своята гордост, че този израз бе равен на заповед. Но за негова изненада въжето се стегна около врата му и му пресече дъха. В пристъп на гняв Бък се нахвърли върху човека, който го посрещна във въздуха, сграбчи го силно за гърлото и със сръчно движение го събори по гръб. След това въжето продължи безмилостно да се стяга, докато Бък бясно се бореше с оплезен език и безсилно задъхващи се мощни гърди. Никога през целия му живот не бяха постъпвали с него толкова подло и никога през целия си живот не е бил така ядосан. Ала силите му изневериха, очите се изцъклиха и той вече не съзнаваше нищо, когато на влака бе даден знак да спре и двамата мъже го хвърлиха във фургона.
Когато дойде на себе си, Бък смътно усети, че го боли езикът и че той се люшка в някакво превозно средство. Дрезгавата локомотивна свирка, която изпищя на някакъв кръстопът, му подсказа къде се намира. Беше пътувал твърде често със съдията и му бе добре известно усещането, свързано с возенето във фургон. Той отвори очи и в тях пламна необузданият гняв на отвлечен цар. Човекът бързо посегна към гърлото му, но Бък го изпревари. Челюстите му се впиха в ръката и не я пуснаха, докато, полуудушен, не загуби още веднъж съзнание.
— Да, прихващат го — каза човекът и скри разранената си ръка от багажния чиновник, привлечен от шума на борбата. — Господарят ме изпрати да го заведа във Фриско. Там имало някакъв прочут кучешки лекар, който смятал, че ще го излекува.
За пропътуваната нощ човекът разказа с цялото си красноречие в малка барака зад една кръчма край пристанището на Сан Франциско.
— От цялата работа печеля само една петдесетачка — оплакваше се той; — и не бих го направил още веднъж и за хиляда долара в брой.
Ръката му беше вързана с кървава носна кърпа, а десният крачол на панталоните — разкъсан от коляното до глезена.
— А колко ти взе оня нехранимайко? — поиска да знае кръчмарят.
— Стотак — гласеше отговорът. — Не искаше да вземе нито цент по-малко, господ да ми е свидетел.
— Това прави сто и петдесет — пресметна кръчмарят; — и човек да не съм, ако кучето не си струва парите.
Крадецът свали кървавата превръзка и погледна разкъсаната си ръка:
— Ако не ме хване бяс…
— То ще е, защото от рождение ти е било съдено да бъдеш обесен — засмя се кръчмарят. — Я помогни малко, преди да се пръждосаш — додаде той.
Зашеметен, страдащ от нетърпима болка в гърлото и езика, полумъртъв от удушване, Бък се опита да се съпротивява на мъчителите си. Но те го събаряха и душаха всеки път, докато не сполучиха да разрежат с пила тежкия меден нашийник на врата му. След това махнаха въжето и го хвърлиха в приличащ на клетка сандък.
Бък остана да лежи там до края на тази тежка нощ, затаил своя гняв и наранена гордост. Той не можеше да разбере какво значи всичко това. Какво искат те от него, тези чужди хора? Защо го държат затворен в този тесен сандък? Не знаеше защо, но се чувствуваше потиснат от смътно предчувствие за надвиснала над него беда. На няколко пъти през нощта, когато вратата на бараката се отваряше с трясък, той скачаше на крака с надеждата да види съдията или поне момчетата. Но всеки път виждаше в мъждивата светлина на лоена свещ да надзърта към него дебелото лице на кръчмаря. И всеки път радостният лай, който се надигаше в гърлото на Бък, се превръщаше в свирепо ръмжене.
Но кръчмарят не го закачаше, а сутринта дойдоха четирима мъже и вдигнаха сандъка. „Нови мъчители“ — реши Бък, защото това бяха зловещи създания, окъсани и чорлави, и се разлая и разбесува срещу тях през решетката. Те само му се смееха и го мушкаха с пръчки, в които той светкавично се впиваше със зъби, докато не разбра, че носачите искаха имен но това. Тогава Бък мрачно легна и ги остави да натоваря! сандъка на каруца. След това той и сандъкът, в който беше затворен, започнаха да минават през много ръце. Той бе приет от чиновниците на транспортното дружество; след това изпратен някъде с друга каруца; един фургон го закара заедно с цял куп сандъци и колети на някакъв ферибот; от ферибота го занесоха на голяма сточна гара и най-после го настаниха в товарен вагон.
Два дена и две нощи този товарен вагон пътува в опашката на влака, подир пронизително свирещи локомотиви; и два дена и две нощи Бък нито яде, нито пи. В своя гняв той посрещна с ръмжене първите опити на кондукторите да се сприятелят с него и за да си отмъстят, те започнаха да го дразнят. Когато той се хвърляше срещу решетката, треперещ и с пяна на уста, те му се смееха и го подиграваха. Те ръмжеха и лаеха като долнопробни псета, мяукаха, пляскаха с ръце и кукуригаха. Всичко това беше много глупаво и той го знаеше, но то още повече оскърбяваше неговото достойнство и гневът му растеше и растеше. Гладът не го мъчеше много, обаче липсата на вода му причиняваше жестоко страдание и разпалваше яростта му до състояние на някаква треска. Всъщност поради неговата чувствителност и тънка впечатлителност грубото държане наистина го беше докарало до треска, подсилена от възпалението на пресъхналите му и подпухнали гърло и език.
Радваше го едно нещо: на врата му нямаше въже. То беше им давало непочтено преимущество; но сега, след като са го махнали, той ще им даде да разберат. Няма вече никога да могат да му сложат въже на врата. За него това беше решено. Две денонощия той нито яде, нито пи и през тези две денонощия, прекарани в мъчения, насъбра толкова ярост, че първият, който го закачеше, щеше да се види в чудо. Очите му кръвясаха и той се превърна в бесен звяр. Промяната в него беше толкова голяма, че и самият съдия нямаше да може да го познае, а кондукторите си отдъхнаха с облекчение, когато го стовариха в Сиатъл.
Четирима мъже предпазливо пренесоха сандъка от каруцата в едно дворче, заградено с високи зидове. Снажен мъж с червена фланела, много широка около врата, излезе при тях и се разписа в книгата на коларя. „Това е той — досети се Бък, — новият мъчител“ — и яростно се хвърли срещу решетката. Човекът мрачно се усмихна и донесе отвътре брадвичка и тояга.
— Да не го пуснеш сега? — попита коларят.
— Разбира се — отговори мъжът и заби брадвичката в сандъка, за да го разкърти.
В същия миг четиримата души, които го бяха донесли, се пръснаха на разни страни, настаниха се безопасно на върха на зида и се приготвиха да гледат представлението.
Бък връхлиташе върху цепещото се дърво, забиваше в него зъбите си, напираше и се бореше с него. Където и да удареше брадвичката отвън, той се хвърляше отвътре, зъбеше се и ръмжеше и колкото настървено беше нетърпението му да се измъкне, толкова спокойно бе намерението на човека с червената фланела да го пусне.
— Хайде, червеноок дяволе — каза той, когато направи достатъчно голям отвор за тялото на Бък. В същото време той захвърли брадвичката и премести тоягата в дясната си ръка.
А Бък наистина приличаше на червеноок дявол, когато се приготви за скок, с щръкнала козина, с пяна на уста и безумен блясък в кръвясалите очи. Той се стрелна право срещу човека със своите сто и четиридесет паунда ярост, претоварена с напрежението, сдържано два дена и две нощи. Той вече летеше във въздуха и челюстите му тъкмо щяха да се впият в човека, когато върху него се стовари такъв удар, че тялото му спря, а зъбите изтракаха с мъчителна болка. Бък се превъртя, падна на земята по гръб и се търкулна на едната си страна. Никога в живота не бяха го удряли с тояга и той не го разбираше. С ръмжене, което бе отчасти лай, но повече приличаше на стон, Бък скочи на крака и се хвърли пак. И пак върху му се стовари удар, който го повали смазан на земята. Този път той разбра, че всичко беше в тоягата, но в своя бяс забрави всякаква предпазливост. Десетина пъти нападаше той и всеки път тоягата пресичаше нападението и го просваше на земята.
След един особено свиреп удар Бък едва се вдигна, твърде много зашеметен, за да напада. Той безсилно залиташе, кръв струеше от неговия нос, уста и уши, прекрасната му козина бе опръскана и изцапана с кървави резки. Тогава човекът се приближи и умишлено му нанесе страхотен удар по муцуната. Цялата претърпяна досега болка не представляваше нищо в сравнение с острата болезненост от този удар. С рев, който по своята свирепост беше, кажи-речи, рев на лъв, Бък отново се хвърли срещу човека. Но мъжът премести тоягата от дясната ръка в лявата, хладнокръвно го хвана за долната челюст и същевременно я изви надолу и назад. Бък описа пълен кръг във въздуха, после още половин и се сгромоляса на земята върху главата и гърдите си.
Той се нахвърли за последен път. Човекът го пресрещна с коварен удар, който нарочно бе му кроил толкова дълго, и Бък, разбит, се строполи и окончателно загуби съзнание.
— Бива си го да укротява кучета, това е то — възторжено се провикна от оградата един от носачите.
— Бих предпочел да укротявам диви коне всеки ден и два пъти в неделя — отговори коларят, качи се на капрата и подкара конете.
Съзнанието на Бък се върна, но не и силите му. Той лежеше, където беше паднал, и оттам наблюдаваше човека с червената фланела.
— Обажда се на името Бък — каза сам на себе си мъжът, цитирайки писмото, с което кръчмарят беше му съобщил за изпращането на сандъка и съдържанието му — Добре, Бък, момчето ми — продължи той с весел тон, — поспречкахме се ние с тебе, а сега е най-добре да го забравим. Сега ти си знаеш своето място, а аз моето. Ако се държиш като добро куче, всичко ще се нареди и ще върви по мед и масло. Ако ли се държиш като лошо куче, душичката ще ти извадя. Разбра ли?
С тези думи мъжът безстрашно потупа главата, която беше толкова безмилостно блъскал, и при все че козината на Бък неволно щръкна при допира на ръката му, той го понесе без протест. Когато човекът му донесе вода, той жадно се напи, а след това запреглъща щедрото угощение от сурово месо, като го взимаше къс по къс от ръката на човека.
Бък бе победен (той го схващаше), но не бе сломен. Той разбра веднъж завинаги, че не може да победи човек, въоръжен с тояга. Беше си научил урока и през целия си живот никога не го забрави. Тази тояга бе за него откровение. Тя представляваше въвеждането му в царството на първобитния закон и Бък почти се примири с него. Действителността в живота прие по-жесток вид и при все че той я посрещна, без да се уплаши, при тази среща в него се пробуди цялото скрито лукавство на природата му. Минаваха дни, пристигаха други кучета — в сандъци и водени на въже; някои идваха кротко, други разярени и беснуващи, както беше дошъл той; и Бък виждаше как човекът с червената фланела подчиняваше всички до едно на своята власт. И всеки път, след всяка безпощадна разправа, Бък научаваше все по-добре урока: човекът с тояга е законодател, господар, комуто трябва да се покоряваш, макар и да не е необходимо да търсиш неговата обич. Никой не би могъл да упрекне Бък в последното, при все че виждаше бити кучета да се умилкват на човека, да му махат опашка и да му лижат ръката. Видя и едно куче, което не искаше нито да се примири, нито да се покори, и в края на краищата бе убито в борбата за надмощие.
От време на време идваха някакви хора, непознати, които приказваха сърдито, угоднически и по какъв ли не начин с човека с червената фланела. А когато се случеше да му наброят пари, непознатите отвеждаха едно или няколко кучета. Бък се чудеше къде ли отиват, защото те никога не се връщаха; но много се страхуваше от бъдещето и се радваше всеки път, когато изборът не падаше върху него.
И все пак най-сетне дойде и неговият ред — съдбата му се яви във вид на дребен сух човечец, който сипеше завалени английски думи и много страшни и груби възклицания, които Бък не можеше да разбере.
— Sacredam![2] — извика той, щом погледът му се спря на Бък. — Този великолепен куче! Е? Колко?
— Триста, и пак е без пари — веднага отговори човекът с червената фланела. — И като не забравяме, че плаща правителството, а не ти, няма защо и да се пазариш, нали, Перо?
Перо се захили. Ако се вземеше предвид, че цените на кучетата бяха станали неимоверно високи поради необичайното търсене, да плати тази сума за такова прекрасно животно не беше прекалено много. Канадското правителство нямаше да загуби от сделката, нито пък пощата му щеше да пътува по-бавно. Перо разбираше от кучета и щом съзря Бък, разбра, че такива като него са едно на хиляда. „Едно на десет хиляди“ — мислено се поправи той.
Бък видя единия да дава пари на другия и не се изненада, когато Кърли, една добродушна нюфаундландска кучка, и той бяха отведени от дребния сух човечец. Бък никога вече не видя човека с червената фланела, а когато Кърли и той гледаха от палубата на „Нарвал“ губещия се в далечината Сиатъл, това беше последният му поглед към топлия Юг. Перо заведе Кърли и Бък долу и ги предаде на чернолик великан, който се казваше Франсоа. Перо беше канадски французин с мургава кожа, а Франсоа беше френско-канадски мулат и дваж по-мургав. Те бяха нов вид хора за Бък (а такива му бе предопределено да срещне още много) и при все че не ги обикна, започна дълбоко да ги уважава. Той скоро разбра, че Перо и Франсоа са справедливи хора, спокойни и безпристрастни при налагане на наказания, и твърде добре познават кучешкия нрав, за да може някое куче да ги излъже.
В трюма на „Нарвал“ Бък и Кърли се присъединиха към две други кучета. Едното беше голям снежнобял пес от Шпицберген, доведен оттам от капитан на китоловен кораб и придружавал след това геоложка експедиция в Безплодната земя. Той беше дружелюбен по коварен начин — усмихваше ти се в очите, а в същото време кроеше някоя подлост, както например, когато открадна от яденето на Бък още при първото хранене. Когато Бък се втурна да го накаже, камшикът на Франсоа изсвири във въздуха, стигна виновника пръв и на Бък не остана нищо друго, освен да си прибере кокала. Той реши, че Франсоа постъпи справедливо, и мулатът започна да се издига в неговите очи.
Другото куче нито се стараеше, нито приемаше да се сприятели, но не се и опитваше да краде от новодошлите. Това беше мрачен, навъсен пес, който недвусмислено показа на Кърли, че не иска нищо друго, освен да го оставят на мира, а още и това, че не го ли оставят на мира, ще си изпатят. Името му беше Дейв; той ядеше и спеше, а през останалото време се прозяваше и не се интересуваше от нищо, дори и когато „Нарвал“ минаваше през пролива на Кралица Шарлота и се люшкаше, клатеше и мяташе като побеснял. Когато Бък и Кър-ли изпадаха във възбуда, подлудели от страх, той вдигаше глава с отегчен вид, удостояваше ги с безразличен поглед, прозяваше се и отново заспиваше.
Ден и нощ корабът се разтърсваше от неуморното туптене на витлото, но макар че дните много си приличаха един на друг, Бък усещаше, че времето става все по-студено и по-студено. Най-после една сутрин витлото спря да работи и „Нарвал“ бе обзет от оживление. Бък, както и другите кучета, го усети и разбра, че наближава някаква промяна. Франсоа ги върза с каишки и изведе на палубата. Още при първата стъпка на студената повърхност лапите на Бък потънаха в нещо бяло и кишкаво, което много приличаше на кал. Той отскочи назад и изсумтя. Същото бяло нещо се сипеше от въздуха. Бък се отърси, но то пак го наваля. Той го подуши с любопитство, после си лизна от него с езика. То го опари като огън и в следния миг изчезна. Това го озадачи. Бък го опита още веднъж със същия резултат. Гледащите го хора избухнаха в смях и той се засрами, без сам да знае защо, понеже за първи път виждаше сняг.”
( „Дивото зове” Глава първа „ Към първобитното” Джек Лондон)

Както беше подчертано Бък не четеше вестници. За разлика от толкова други хора ,които са забравили да четат друго-освен вестници. Може би точно за това толкова произволно боравят с понятието „детска литература”, когато е твърде по- уместно да използват определението „ роман -алегория”.За майсторството на Джек Лондон въобще не искам да говоря! Виртуозното или го схващаш или ако не го схванеш по- добре продължавай да си четеш вестници. Но това , което дълбоко ме засегна може да го схване само един приятел. Колко ангели могат да танцуват на върха на една игла? Предлагам ви моята голяма селска ръка! Можете ли да четете?
vionbg
Модератор
 
Мнения: 880
Регистриран на: Вто Авг 17, 2004 9:47 am

Нещо и за поета Джек Лондон

Мнениеот bobi_deneva » Пет Авг 12, 2011 7:40 pm

Знаете ли , че Джек Лондон освен ненадминат белетрист , е автор и на виртуозна поезия, за съжаление непозната на българския читател и в частност на мен самата . Един среднощен разговор ме провокира да потърся отговор на въпроса
„ Писал ли е Джек поезия ?” или по скоро „ Има ли публикувани стихове ? ” Тъй като проучването ми в Националната библиотека , относно преведените и издадени на българския пазар произведения на Лондон не съдържаше творби в мерена реч, потърсих в интернет.
За съжаление и там не открих нищо, освен едно единствено , публикувано във в.
„ Монитор” на 14 януари 2007 г. във връзка с честването на 131 г. от рождението му.
Най-големият съвременен биограф на Джек Лондон в САЩ Ръс Кингмън, предоставя на българския читател стихотворение, неизвестно на нас.
Аз си позволявам да го предоставя на вас. Когато го прочетете ще разберете защо няма да си позволя да го коментирам. Пред съвършенството можем само да мълчим и да му се насладим.

Кой знае, утрешният човек
може да разпердушини земята
и увлечен във военни игри,
да замери със смърт небесата!
Да захвърли звездите,
да завърже кометите,
да потъпче груб
пространството,
да обсипе с рани Вселената,
във извечната битка на расите.
Но той ще има умни врагове
сред дъжд от падащи слънца,
те ще подирят нови светове
с небесни фортове и оръдия.
И когато небесата се сринат , враговете ще измислят нови,
ще пропълзят във свят,
защитен от звезди
във застраховани небеса!

Прочетохте ли? Единственото хубаво нещо в непознаването на Лондоновата поезия е , че това я спасява от безсмислените етикети , които биха и лепнали нашите „ литературни критици”. Изводите можете да си направите сами.
bobi_deneva
 
Мнения: 45
Регистриран на: Пон Авг 01, 2011 9:12 am
Местоположение: КАРНОБАТ

ЗА ЖЕЛАЕЩИТЕ ДА ПРОЧЕТАТ "ЖЕЛЯЗНАТА ПЕТА"

Мнениеот bobi_deneva » Нед Авг 14, 2011 7:24 am

Не знам кое точно произведение на Джек Лондон може да бъде определено като връх в творчеството му , защото оказа се ,че при него върховете са много , но със сигурност " Желязната пета " е един от тях.
Ако имате желание за четене , за ваше улеснение предлагам следните линкове :
http://www.tetradka.buntarite.com/proiz ... t&PID=7034

http://www.tetradka.buntarite.com/proiz ... t&PID=7038
bobi_deneva
 
Мнения: 45
Регистриран на: Пон Авг 01, 2011 9:12 am
Местоположение: КАРНОБАТ

Мнениеот bobi_deneva » Нед Сеп 04, 2011 10:08 pm

Тази вечер ровейки се в интернет , реших да проверя каква информация има за писателя Джек Лондон в Уикипедия. Няма да коментирам , че биографията на писателя е представена по безобразен начин ,защото не това е темата на точно този форум. Все пак трябва да ви призная , че авторът на тази статия успя да ме шокира до степен , в която четях и не вярвах на очите си , та се наложи едно единствено изречение да повтарям няколко пъти, без да мога да схвана как е възможно такова безумие , но ето вижте за какво става въпрос :
„ В черната му утопия – “Желязната пета” (The Iron Heel) (1908) се говори за терористични атаки:” следва и приложен цитат от книгата :
Списъкът на мъчениците неимоверно нарасна. Безброй екзекуции се извършваха навсякъде. Хора извън закона и бегълци плъзнаха из планините и запустелите райони и бяха безмилостно преследвани [от Желязната пета]. В нашите убежища идваха другари, за чиито глави бяха обявени награди.
Много от другарите бяха обезсърчени и отмъщаваха с терористични акции. Неуспехите убиваха мечтите им и ги докарваха до отчаяние. Много терористични организации, несвързани с нас, никнеха като гъби след дъжд и ни причиняваха големи проблеми. Тези неориентирани хора безогледно жертваха собствения си живот, плановете им често не излизаха, както са ги кроили и така забавяха нашата организация. (Из “Желязната пета” – действието се развива през 27-ми век)
Всеки здравомислещ човек , който е чел произведението не може да остане безразличен към тази ГЕНИАЛНА ГЛУПОСТ , родена от една БЕЗМОЗЪЧНА АНАТОМИЧНА ЧАСТ , КОЯТО БИ ТРЯБВАЛО ДА СЛУЖИ ЗА ГЛАВА.

Това , което си мисля – този човек или никога не е помирисвал текста – вижте само абсурдното твърдение (Из “Желязната пета” – действието се развива през 27-ми век) ??? или изпълнява нечия поръчка , защото изглежда романът и днес не е особено удобен !
Не може просто да хванеш един цитат, който няма никакво отношение към цялата идейност на книгата и да правиш генерални изводи и обобщения ! АМИ ТОВА Е СРАМ ЗА ИНФОРМАЦИОННОТО ПРОСТРАНСТВО , СРАМ ЗА АВТОРА , СРАМ И ЗА ЧИТАТЕЛИТЕ !
ТЕРОРИЗМЪТ ИЗГЛЕЖДА ОДАВНА Е ИЗЛЯЗАЛ ИЗВЪН СТРАНИЦИТЕ НА „ ЖЕЛЯЗНАТА ПЕТА ” И ПОД ФОРМАТА НА ПСЕВДОИНФОРМАТИВНОСТ ОТ ВСЯКАКЪВ ХАРАКТЕР ТРАЙНО СЕ Е НАСТАНИЛ В НАШЕТО ЕЖЕДНЕВИЕ И НИЕ ДОТОЛКОВА СМЕ СВИКНАЛИ С НЕГО, ЧЕ НЕ ГО ЗАБЕЛЯЗВАМЕ !
Това което се случва днес , Джек Лондон каза преди един век и пак в „Желязната пета”

„Ърнест се изсмя сурово и безмилостно, когато излезе на улицата. Смехът му ме разтърси. Сърцето ми като че ли щеше да се пръсне от потиснатите ридания.
— Той обяви благата си вест — възкликна Ърнест. — Мъжеството и дълбоко стаената нежност на техния епископ се разкриха и слушателите му християни, които го обичаха, заключиха, че е полудял! Видя ли ги колко грижливо го водеха надолу от подиума? Колко ли са се смели в ада при това зрелище!
— И все пак това, което епископът направи и каза тази вечер, ще произведе голямо впечатление — рекох аз.
— Мислиш ли? — подхвърли подигравателно Ърнест.
— То ще произведе сензация — заявих аз. — Не видя ли как репортерите дращеха като луди, докато той говореше?
— Нито ред от всичко това не ще се появи в утрешните вестници.
— Не мога да го повярвам! — извиках аз.
— Почакай и ще видиш — беше отговорът му. — Нито ред, нито една мисъл, която е изрекъл. Всекидневната преса? Всекидневната самовластна намеса!
— Ами репортерите? — възразих аз. — Нали ги видях.
— Нито дума от това, което той изрече, не ще се появи в печата. Ти забравяш редакторите. Те получават заплати за поддържаната от тях политика. Политиката им е да не печатат нищо, което представлява сериозна заплаха за установения ред. Изказването на епископа представляваше жестоко нападение срещу установената нравственост. То беше ерес. Свалиха го от подиума, за да не му позволят да изрече още еретични приказки. Вестниците ще пречистят ереста му със забравата на мълчанието. Печатът на Съединените щати? Това е паразитен израстък, който се гои от капиталистическата класа. Работата му е да служи на установения ред, като дава насока на общественото мнение, и той му служи много добре. Позволи ми да предрека. Утрешните вестници само ще споменат, че епископът не е добре, че се е преуморил и снощи му е прилошало. Следващата бележка, подир няколко дена, ще гласи, че той страда от нервно изтощение и е получил отпуск от благодарното си паство. След това ще се случи едно от двете: епископът или ще съзре, че е тръгнал по погрешен път, и ще се върне от почивката си като здрав човек, пред чиито очи не се мяркат вече видения, или пък безумието му ще продължи и тогава навярно ще видиш във вестниците, изказано с прочувствени и внимателни думи, съобщение, че е полудял. След това ще го оставят да ломоти за виденията си сред тапицираните стени на лудницата.
— Е, ти прекаляваш! — възмутих се аз.
— В очите на обществото това ще бъде наистина лудост — отговори Ърнест. — Кой честен човек, без да е побъркан, би приел в дома си паднали жени и крадци, за да живее с тях като със сестри и братя? Вярно е, Христос е умрял между двама разбойници, но това е съвсем друго нещо. Лудост ли? Умствените процеси на човек, с когото не си съгласен, са винаги погрешни. Следователно умът на този човек мисли погрешно. Къде е границата между погрешно мислещ ум и побъркан ум? Не е мислимо някой разумен човек да не се съгласи в основни линии с твоите най-разумни заключения. За това има хубав пример в тазвечерния вестник. Мери Маккена живее на юг от Маркет стрийт. Тя е бедна, но честна жена. И е патриотка. Има обаче погрешни схващания относно американското знаме и закрилата, която то уж символизира. И ето какво й се случило. Мъжът й пострадал от злополука и лежал три месеца в болница. Въпреки че вземала да пере хорските дрехи, тя задлъжняла за наема. Вчера я извадили от квартирата. Но първо тя вдигнала американското знаме и под него заявила, че по силата на неговата закрила не могат да я изхвърлят на студената улица. Какво станало? Тя била арестувана и обявена за полудяла. Днес е била изследвана от квалифицирани вещи лица по душевни болести. Намерили я за луда. Изпратили я в лудницата в Напа.
— Но това е вече крайност — възразих аз. — Да речем, че аз вляза в разногласие с всички относно литературния стил на някоя книга. За това няма да ме изпратят в лудница!
— Съвършено вярно — отвърна той. — Но такова различие в мнението не ще представлява заплаха за обществото. Точно там е разликата. Различието на мнението от страна на Мери Маккена и на епископа са заплаха за обществото. Какво би станало, ако всички бедняци откажат да плащат наем и потърсят закрила под американското знаме? Това ще опропасти наемодателите. Възгледите на епископа са също толкова пагубни за обществото. Следователно нека върви в лудницата.
Но аз все още отказвах да повярвам.
— Почакай и ще видиш — каза Ърнест и аз зачаках.
На другата сутрин изпратих да ми купят всичките вестници. Дотука Ърнест беше прав. Нито една дума, изречена от епископ Морхаус, не беше напечатана. В един или два вестника бе споменато, че не могъл да овладее чувствата си. А пък блудкавите речи на останалите оратори се предаваха надълго и нашироко.
Подир няколко дена се появи кратко съобщение, че епископът заминал на почивка, за да се съвземе от последиците на преумора. Дотука всичко се беше сбъднало, но не беше изразен нито намек за побъркване, нито дори за нервно разстройство. Дори на ум не можеше да ми дойде какъв страшен път е било писано да измине епископът — Гетсиманската градина и разпятието, за които бе споменал Ърнест.”
bobi_deneva
 
Мнения: 45
Регистриран на: Пон Авг 01, 2011 9:12 am
Местоположение: КАРНОБАТ


Назад към Проза

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта